КАМЕН ЧАНЕВ

Първите уроци по пеене взема при проф. Сима Иванова, като продължава да работи с нея и след като е приет в  Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. След първи курс се прехвърля при Констанца Вачкова. Следва специализация в Рим, в Академията на Борис Христов, където работи с Александрина Милчева.

Лауреат е на конкурса „Юси Бьорлинг“ в Швеция.

През 1992 г. е назначен за солист на Софийската опера. След пет сезона се мести в Прага, където пее в продължение на две години. Изявява се в основния теноров репертоар в България и на големите оперни сцени в Европа, Азия и САЩ. Гастролира във Виенската държавна опера като Де Грийо от „Манон Леско“ или Пинкертон от „Мадам Бътерфлай“. На Арена ди Верона изпълнява ролята на Калаф в „Турандот“. От 2016 г. е солист на Държавна опера Стара Загора. След усложнения от Ковид умира на 26 ноември 2020 г. в Стара Загора.

Камен Чанев е почетен гражданин на Сливен, носител на наградата на Бургаските музикални празници „Емил Чакъров“, на „Наградата Пловдив“ за принос в развитието на културния живот в града.

С колко малко изречения може да се опише животът на артиста. И колко много може още да се говори за него – за вълненията, съмненията, за часовете прекарани в разучаване на новата роля, в усъвършенстване на техниката, в търсене на точните акценти.

Камен е един от певците, чието развитие съм следила отдавна. Още от граф Алмавива в „Севилският бръснар“, Тамино във „Вълшебната флейта“ и Херцога в „Риголето“ в Софийската опера. Приказен, кристален, слънчев и затрогващ глас, винаги съпровождан от възторжен прием от публиката и огромни аплодисменти. После дойде Рудолф в „Бохеми“ с искрената любовна изповед, разкаянието, болката и беглата надежда. Колко искрен и чист беше като Касио в „Отело“!

Ето, че стигам и до героичните образи, в които Камен майсторски разкриваше драматичните акценти, без да губи онази първа лекота, ефирност и свежест. Неговият Радамес в „Аида“ беше героят пълководец, но и нежно влюбеният мъж. Същото беше и с Манрико в „Трубадур“ с ярко разграничаване на разкъсваната от дълг и отговорност палитра на емоциите. Спомням си и Дон Хозе в „Кармен“ с толкова развитата в образа обсесия към красивата циганка. Раздвоена съм и никога няма да разбера дали харесвах повече неговия Дон Карлос с по детски чистата емоция и експресия или Каварадоси в „Тоска“. Все пак, вероятно Каварадоси сякаш най-подхождаше на чувствителността му, на естествената красота на тембъра му. Ще добавя и Туриду в „Селска честа“, Канио в „Палячи“, Калаф в „Турандот“ с които веднага приковаваше вниманието на зрителя, а прочутите арии винаги бяха аплодирани бурно.

Когато търся някоя снимка в архива си винаги попадам на Камен Чанев – от София; от Пловдив – в залата и на Античния театър; от Стара Загора – в операта, на античния форум „Августа Траяна“ и на стадион „Берое“; от Моцартовия фестивал в Правец; от Варна на летния театър; дори от крепостта „Туида“ в Сливен. Толкова спомени! И няколко интервюта, правени за различни постановки, в които е участвал, от които за жалост не пазя нито едно. Да, и репортерски записи на някои от спектаклите, на които съм била.

Не го видях като Отело, роля, която мечтаеше да направи. Каза, че е готов за нея. Останахме с уговорката, да разговаряме след премиерата. Разговор, който не се състоя.

Усещам се, че всичко това са все образите на Камен. А самият Камен? Не сме били близки приятели, но мога да кажа, че съм била сред искрените му почитатели – почитател и на артиста, и на човека. И сега в съзнанието ми изплува онази тиха усмивка, спокойствието, което излъчваше. Дано всички го помнят така. Дано всички пазят спомена за един отдаден на изкуството човек.

И искрено се радвам, че паметта за Камен се съхранява чрез конкурса за тенори, чието първо издание беше в Пловдив, а второто в Стара Загора.

„Операта е изкуство, което трудно може да се опише… Ти се свързваш чрез гласа си с Господ. Защото единственият божествен инструмент това е гласът. Неслучайно в нашата източноправославна религия са забранени инструментите в църквата, защото единственият инструмент, Божият инструмент, е гласът. Човешкият глас.“, казваше Камен Чанев.

Репертоар:

Антонин Дворжак – Реквием;

Волфганг Амадеус Моцарт – Белмонте в „Отвличане от сарая“, „Стабат матер“, Реквием;

Густав Малер – Симфония №8;

Джакомо Пучини – Каварадоси в „Тоска“, Де Грийо в „Манон Леско“, Пинкертон в „Мадам Бътерфлай“, Калаф в „Турандот“;

Джоакино Росини – граф Алмавива в „Севилският бръснар“;

Джузепе Верди – Манрико в „Трубадур“, Херцога в „Риголето“, Касио и Отело от „Отело“, Дон Карлос, Алфред в „Травиата“, Реквием;

Жорж Бизе – Дон Хозе в „Кармен“;

Лудвиг ван Бетовен – Симфония №9;

Пиетро Маскани – Туриду в „Селска чест“;

Руджеро Леонкавало – Канио в „Палячи“;

Умберто Джордано – Андре Шение;

Камен Чанев (27.08.1964 – 26.11.2020), оперен певец, тенор