КОНСТАНТИН ИЛИЕВ

Диригент
Още през 1944 г. основава „Клуб на младите български композитори“.
През 1947 г. основава Русенския симфоничен оркестър. От 1948-49 е диригент на балета на Софийската опера. Специално е поканен и е сред основателите на Русенската опера, остава неин главен художествен ръководител и главен диригент до 1952 г., като дирижира първия спектакъл – „Травиата“ от Джузепе Верди. Следва варненският период от 1952 до 1956 г. като главен диригент на Варненския симфоничен оркестър. Името на Константин Илиев е свързано и със Софийската филхармония, чийто главен диригент е в няколко периода: от 1956 с прекъсвания до 1984г.
Между 1972 и 1978г., се установява в Добрич, където основава Фестивал на камерната музика, който днес носи неговото име, и ръководи Камерен оркестър.
Последният му концерт е в Русе през 1988г.
През целия му творчески път като диригент той осъществява много премиерни за България изпълнения на различни произведения от чужди и наши композитори.
Композитор
Опери: „Боянският майстор“ поставена в Софийската опера през 1962 г. и „Еленово царство“ от 1974 г. с премиера в Русе; Шест симфонии; 7 Tempi concertati за различни инструментални ансамбли; ораторията „Похвално слово за Константин философ, наречен Кирил”; кантати; камерни и солови творби като четири струнни квартета, песни и хорови пиеси; музика към филми: „Наша земя” (1952), „Ребро адамово” (1956), „Гераците” (1957), „Сиромашка радост” (1958), „Пътища” (новела “Другото щастие”) (1959) и „Златният зъб” (1962), „Отвъд хоризонта” (1959).
На 3 октомври 1962 г. в Софийската опера е премиерата на операта „Боянският майстор“ от Константин Илиев с либрето на Михаил Хаджимишев. За основа на либретото е използвана повестта „Празник в Бояна“ от Стоян Загорчинов и нейната драматизация „Ръка Илиева“. Постановъчен екип: Васил Казанджиев, Михаил Хаджимишев и Ана Хаджимишева. Участват: Йордан Знаменов, Георги Генов, Асен Селимски, Павел Герджиков, Димитър Кожухаров, Лили Йорданова, Бойка Косева, Иван Михайлов, Ана Алексиева, Надя Шаркова.
„Работата по „Боянският майстор“ протече през 1961 и началото на 1962 г. Не изчаках завършването на либретото и я пишех почти паралелно със създаването му, след като Хаджимишев ми даваше една завършена картина. Разбира се бяхме определили с най-големи подробности драматургичния план, така че аз знаех какво щях да очаквам. Пак той – Хаджимишев, който беше вече режисьор в Софийската опера, успя да склони тогавашния директор Димитър Петков … да я постави. Режисьор щеше да бъде Хаджимишев и аз помолих Васил Казанджиев, който тогава беше диригент в операта, да поеме музикалното ръководство. Мишо и жена му Ани Хаджимишева направиха хубава постановка, а Казанджиев постигна една от най-хубавите изяви на Софийската опера. Публиката прие с бурни одобрения, рядко слушани в оперната зала, творбата ми.

Успех има не само премиерата, но и следващите четири-пет представления, които минаваха винаги при пълен салон – нещо много рядко за постановки на българско оперно произведение. Имам предвид творби на други колеги, които на третата вечер едва събираха сто-сто и петдесет слушатели и организаторите на операта трябваше да полагат големи усилия за това. Трябваше да бъда щастлив автор и аз бях наистина щастлив. След петото представление Димитър Петков свали операта от репертоара, защото… нямала публика.

За пръв път критиката посрещна операта ми добре… Веднага след премиерата музикантите взеха да говорят, че съм написал автобиографична опера, в която било много ясно кои личности визирам под различните действащи лица. Други, вдигайки вежди, казваха многозначително: „Ръка Илиева писа!“. Въобще операта възбуди много коментари, най-вече защото беше крачка назад по отношение на техниката, която използвах. Даже и опонентите ми ме потупваха боязливо по гърба: „Ако отстъпиш още малко, ще те признаем без всякакви задръжки.“

„Боянският майстор“ посветих на Любомир Пипков. Възхищението ми към музиката и уважението към човека, благодарността, която му дължах за оказаната помощ, изразих с монографията, която написах за него, и с „Боянският майстор“.

Либрето е на Михаил Хаджимишев по повестта „Празник в Бояна“ от Стоян Загорчинов, както и нейната драматизация „Ръка Илиева“.

Преподавател
От 1967 е преподавател по дирижиране в НМА „Проф. Панчо Владигеров“. Негови ученици са Васил Казанджиев, Йордан Дафов, Алексей Измирлиев, Милко Коларов, Пламен Джуров, Веселин Байчев, Андрей Андреев.
Автор е на статии, монографии за Любомир Пипков и Лазар Николов, както и на автобиографичната книга „Слово и дело“.
Както казва самият Константин Илиев, роден е сред учени, а „атмосферата в семейството му е сериозна“. Семейните приятели са художници, писатели, културни дейци. Завършва първа мъжка гимназия. Увлича се по литература и живопис – рисува много, пише стихове и прави първите си опити да композира. Първите уроци по нотно пеене получава от баща си. Първите му преподаватели по цигулка са Иван Пеев, а след това Камен Попдимитров, с когото учи солфеж, пиано, музикална теория. Следва среща с Парашкев Хаджиев и първите уроци по хармония и композиция. В Музикалната академия освен Владигеров негови преподаватели са Владимир Аврамов по цигулка и Марин Големинов по дирижиране. През 1946 със стипендия от Дирекцията на културата Константин Илиев заминава да учи в Прага. Записан е в класа по композиция на Ярослав Ржидки, посещава курсовете на Алоис Хаба, на Емил Хлобил и Павел Боржковец. Следва и дирижиране при Вацлав Талих. Всяка вечер ходи на концерти. Там чува най-нови композиции. Създава контакти и приятелства, например с диригентите Рафаел Кубелик, Карел Анчерл, Вацлав Нойман.

„Годината прекарана в Прага, нямаше пропуснат ден. Пишех по пет, шест часа дневно, всяка вечер ходех на концерти и учех чешки език. Дните в Прага изтекоха бързо, дипломирах се и през октомври 1947 г. се върнах в София. Моите приятели ме чакаха с интерес да се прибера и да им разправя какво съм чул и видял, но от всички истински интерес прояви Лазар Николов. Той искаше подробни обяснения и за битонализма, додекафонията и за чевърттоновата система на Хаба. Към нея не показа симпатия, но лекциите ми за Онегер и Шьонберг трябваше да повтарям много пъти, да пиша и обяснявам модела и обръщенията му.

След завръщането си веднага започнах да пиша нови творби, като опитвах различни техники. Вече не си спомням реда им, но първият ми струнен квартет като беше обогатен с политонални акордови построения и предизвика нова вълна от интерес и явни или приглушени похвали. Струва ми се, че този първи квартет отприщи и индивидуалността на Лазар и той се гмурна смело в атонализма, като започна да пише Концерт за струнен оркестър. Струнния квартет написах по желание на Владимир Аврамов, който беше шеф на най-добрия струнен квартет у нас, носещ неговото име. Партитурата и материалът стояха дълги години при професора и те се престрашиха да го изсвирят 5, 6 години след това. Членовете на квартета, с които се познавах отлично и имаха добро приятелско отношение към мен, ме убеждаваха, че музиката е много модерна, публиката няма да я хареса и че пасажите били трудни за изсвирване. „Напиши нещо като твоето Концертино за флейта“ – казваше Аврамов. Аз с младежка високомерност ги гледах съжалително. След като го научиха и изпълниха в София, творбата ми беше включена в репертоара им и я изпълняваха няколко пъти в чужбина.“

Това пише в автобиографичната си книга „Слово и дело“ Константин Илиев.

Константин Илиев е роден в София на 9 март 1924 г., умира на 6 март 1988 г. във Видин.