СТЕФАН ДРАГОСТИНОВ

композитор

За Стефан Драгостинов юбилейната 2023 година беше изпълнена със събития. Едно от последните беше концерт на симфоничния оркестър на Българското национално радио. „Традицията среща модернизма“ е заглавието на този концерт който се състоя на 17 ноември с диригент Симеон Пиронков-син. Програмата съчета две творби от Стефан Драгостинов – Концерт за тромбон и оркестър със солист Атанас Карафезлиев, поемата „Плачът на Иисус“ за струнни и клавесин с Милена Моллова със Симфония №91 от Йозеф Хайдн и Симфония за духови инструменти от Игор Стравински. Три премиери, тъй като освен пиесите на Драгостинов и симфонията на Хайдн се оказа неизпълнявана у нас.

ИНФОРМАЦИЯ

В края на миналата година имаше концерт с премиери на две ваши творби. Това беше концерт за юбилея ви. Кога са написани тези произведения?

Концертът за тромбон и оркестър има дълга история Той е стъпил на две малки творби създадени в началото на хилядолетието за тромбон и камерен ансамбъл за Атанас Карафезлиев. Беше двучастен цикъл „Макам и Юруш“ изпълнен многократно у нас и в чужбина от камерен ансамбъл под диригентството на Драгомир Йосифов. След време ми дойде хрумката да напиша концерт за тромбон. Това е любим за мен инструмент, а когато е в ръцете на такъв колосален музикант като Наско, това ме предизвика. Двете части залегнаха в тричастния цикъл. Те бяха доста променени. Третата част, финалът я написах в последните няколко години. Получи се тричастен цикъл с продължителност, повече от трийсет минути. Първоначално Наско протестираше, защото досега толкова дълго произведение за тромбон не е създавано. Освен него имах един предан съдружник в лицето на диригента Маестро Симеон Пиронков, който застана на пулта на радиооркестъра. Безспорно – един фантастичен оркестър! Няма да скрия, че първите две репетиции бяха ужасни! Трудна и сложна музика. В нея се вплитат, от една страна българските фолклорни традиции, от друга страна всички технологични възможности на музиката от 20 век. Все пак, на премиерата се получи великолепна музикална картина.

Втората пиеса за струнен оркестър и клавесин – „Jesus Crist`s Cry“ бях написал по идея на големия руски диригент Валерий Гергиев, с когото сме състуденти от Ленинград от далечната 1972 година. Два пъти съм бил гост на неговия Пасхален фестивал – през 2016-та и 2018 година. Той ме помоли да напиша пиеса, подходяща за Великден. Кръстих я „Пасхална поема“. Но така се случиха нещата, че първо ни споходи Ковид пандемията, а след руската инвазия в Украйна, планираната премиера на Пасхалния фестивал не се осъществи.

Световната премиера беше в България.

Ще уточня, че концертът за тромбон и Поемата – като цветова гама – са две коренно различни пиеси. Пасхалната поема е изградена изцяло като Барокова звукова картина. Считах, че едно взиране в света на Исус Христос следва да бъде в тонални краски; търсех – образно казано – слънчево-оптимистична звукова палитра, взряна в Чертога на Светлината и това ме подтикна да използвам характерната звучност на клавесина, а соло-партията я предоставих в ръцете на великата Милена Моллова, с която сме в творческа връзка повече от четвърт век и съм написал много произведения за нея.

Говорите за двама музиканти, на които сте посветили свои произведения. Има ли и други, на които посвещавате ваши творби?

Преди повече от 40 години написах концерт за бас кларинет и оркестър, който изпълни големият холандски бас-кларинетист Хари Спарнай. Всеки път е различно. За Милена Моллова и дъщеря й Милена Лазарова през 2001 година създадох една крупна клавирна творба – „Фуга Интеграл“ за две пиана. За Милена Моллова написах „Тангра соната“ за пиано, както и няколко клавирни миниатюри. С нея дълго време вървяхме ръка за ръка и в Нов български университет; тя беше ръководител на департамент „Музика“  в НБУ и ме покани да създам клас по композиция.

От днешното време да ви върна много години назад. Мечтите на едно момче и как стигнахте до пианото, до композирането?

Скоро си отиде от земния свят моята първа учителка Соня Желева, която ме вкара в руслото на музиката. Тя бе моята първа учителка по пиано и хармония в музикалната школа на читалище „Пенчо Славейков“ в Лозенец. Вървяхме заедно пет, шест години. После тя ме заведе при проф. Панчо Владигеров. На дванайсет годишна възраст едва ли съм осъзнавал с кого се срещам и предполагам, че Соня се е вълнувала много повече от мен. На срещата беше и проф. Асен Карастоянов. Посвирих им, след което двамата професори започнаха да си говорят на немски. Соня Желева е немски възпитаник, така че после от нея разбрах какво е станало. Панчо Владигеров казал: „Той е още много малък“. „Как ще е малък, като ти на тези години отиде да учиш в Германия“ – му отвърнал Асен Карастоянов. И решават: при проф. Карастоянов да уча хармония и полифония, а композиция – при проф. Владигеров. Срещите ми с него бяха в продължение на шест, седем години.

Какво се случваше на тези срещи? Вие му показвахте ваши композиции и той ви коригираше?

Професорът много рядко ме коригираше. Но не ми даваше право и възможности да пиша модерна и атонална музика. Настояваше, всичко, което пиша да бъде в рамките на традицията. По-голям подкокоросник да вляза в съвременната звукова атмосфера беше Асен Карастоянов.

Пазите ли тези свои първи композиции?

Не. Загубени са. През 1972 година, когато се завърнах в България след следването си в Ленинградската консерватория, показах на Панчо Владигеров втората си симфония, с която се дипломирах там. Вълнувах се много. Проф. Владигеров ме похвали, каза че съм написал прекрасно произведение. И макар че вече се бях дипломирал, срещите ни продължиха до неговата кончина.

А срещата с Лидия Кутева кога беше?

Това беше още един знаков жест на моята първа учителка Соня Желева. Каза ми: „Аз бях до тук!“ – и ме заведе при Лидия Кутева, която прие да бъда неин ученик. С нея работих през целия период на музикалното училище – четири години. Тя беше прекрасен педагог. Имаше великолепна клавирна школа – Красимир Гатев, Иван Жеков, Живко Паунов, Богдана Попова, Виолета Попова. Казвахме й – мама Лида. Тя е еталон за развитието на клавирната ни музика.

След това продължих в Консерваторията, в класа по пиано при Богомил Стършенов. Паралелно с това учех композиция в класа на проф. Александър Райчев. Богомил виждаше, че ще ставам композитор. Държеше разбира се да свиря, но когато спечелих конкурса да замина за Ленинград като студент по композиция, той ми пожела на добър час.

Щастлив съм, че съм имал прекрасни учители.

В Ленинград имаше ли разлика в обучението. Казвате Владигеров ви е забранявал да пишете модерно?

В Ленинград учих при проф. Борис Арапов, един великолепен преподавател. Важният момент, който различава преподаването в Ленинград от начина на преподаването в България, е че Борис Арапов събираше всички студенти заедно. Бяхме пет, шест души. Познавахме се и когато обсъждахме творбите той шеговито казваше: „Този студент е написал нещо хубаво, нека другите да му завиждат“. Другият важен момент е, че в така наречената школа на социалистическия реализъм официално бяха низвергнати всички съвременни технологии на 20 век, на така наречената Дармщадска школа, музиката на такива световно-известни европейски творци като Карлхайнц Щокхаузен, Пиер Булез, Луиджи Ноно, Кшищоф Пендерецки…

Но когато показах на проф. Арапов една нова додекафонична клавирна пиеса, той ми каза: „Написали сте хубаво произведение, но това нещо се отрича от нашата школа“. Осмелих се да го попитам: „Значи ли това, че не трябва да познаваме съвременните музикални технологии –  додекафония, алеаторика, поантилизъм?“ Тогава той шеговито ми отговори: „Додекафонията и алеаториката – това са отвратителни неща!… но-оо… трябва да се изучават!“

Това бе коренно различно от позицията на нашите педагози в България. И до ден днешен додекафония не се изучава никъде другаде, освен в Нов български университет. Това е част от моята школа по композиция, която основах в онези години със съдействието на проф. Милена Моллова.

Какво добави престоят ви в Кьолн?

В Кьолн бях няколко месеца като стипендиант на германската фондация DAAD. Беше, по-скоро, творческа разходка и запознанство с немската съвременна музика. Там за пореден път се срещнах с Карлхайнц Щокхаузен.

Вече работех като диригент на оркестъра в ансамбъл „Филип Кутев“. Самият Филип Кутев не ми пречеше да пътувам където и да било по света.

През 1984 година, важен момент в творческия ми път беше създаването на Шестата ми симфония, по поръчка на Ротари Интернешънъл – „Симфония за мира“. Един голям българин – Стефан Цонев – емигрант във Венецуела, по това време бе президент на Ротари клуб в Маракайбо и ме покани да напиша симфония за голям симфоничен оркестър и хор. В нашата кореспонденция първоначално той предложи тя да се нарича „Война и мир“ – по аналог с епическия роман на Лев Толстой, но аз отвърнах, че не бих искал да говорим за война. Така се роди „Peace Symphony”.

Световната премиера се състоя на 22 февруари 1985 година, в изпълнение на великолепния симфоничен оркестър на Маракаибо, с диригент – Маестро Едуардо Ран. Уникален видеозапис от премиерата може да бъде видян и днес в Ютюб.

Получиха се поздравителни писма от над 120 държавни глави от цял свят, включително от американския президент Роналд Рейгън, от Франсоа Митеран, от Генералния секретар на КПСС Константин Черненко, но поздравително писмо от Генералния секретар на БКП Тодор Живков – нямаше.

На следващата година „Симфония за мира“ бе изпълнена от Радиооркестъра в зала „България“, под палката на Маестро Иван Маринов. В залата бе фрашкано като на рок-концерт! В последствие бе реализиран и прекрасен студиен запис.

А в България знаеше ли се за това събитие?

Знаеше се и партийната върхушка беше нащрек. Работех в ансамбъл „Филип Кутев“. В ансамбъла имаше представител на държавна сигурност, който ми внушаваше, че в никакъв случай не трябва да пиша това произведение, че това от моя страна е проява на безотговорност и че е в разрез с националните традиции и социалистическите ценности в Народна република България.

Това е било част от тогавашната система. Да продължим с настоящето. В Нов български университет водите клас по композиция. Само при вас се изучава додекафония. Но освен на чисто музикалните неща на какво друго искате да научите вашите студенти? Това, което един музикант предава на друг е трудно да се обясни.

Контактът ми с всеки един от тези студенти, както и подходът ми към тях е строго индивидуален, въпреки че ги събирам заедно и ги карам да си завиждат, за всяко по-интересно създадено произведение. Те са на различни нива; и талантът им е различен. Школата ми по композиция е от 2007 година насам, а студентите ми са спечелили над две дузини международни и национални награди на конкурси по композиция. Сред моите талантливи възпитаници се открояват имената на Емерих Амбил и Данаил Танев, Сара Костадиновска от Македония, Мина Ефремова и Валерия Крачунова, Десислава Георгиева и Катрин Витали, Данаил Видински…

Освен композиция, преподавам додекафония, полифония, оркестрация и инструментознание.

Това е важно за развитието на съвременната българската музика. Моите студенти в Нов български университет трябва да са широко подготвени в познанията си за оркестъра. Много от тях учат дирижиране, тонрежисура. Тонрежисурата предлага на съвременния български музикант възможност за работа. Аз продължавам да споделям отколешната българска поговорка, че – музикант къща не храни. Особено сложна е икономическата ситуация днес в България, но моите възпитаници са много талантливи и аз съм дълбоко уверен, че всеки един от тях ще намери своя жизнен и творчески път.

Да поговорим за двата ансамбъла – „Филип Кутев“ и „Драгостин фолк национал“. Академичното звание World Master ви е връчено за тази ваша идея страстно да пропагандирате българската музика, А формулировката е задължаваща: “За изключителни постижения в областта на традиционната музика”.

На 1 май 1974 г. Филип Кутев ме покани да заема мястото на Красимир Кюркчийски, който до тогава беше диригент на оркестъра. Срещнах нова светлина, защото фолклорът е необятна територия. Бай Филип не ми пречеше в нищо, включително и за пътуванията ми по цял свят.

Изкарах точно двайсет години в ансамбъла до 1 май 1994 година, като последователно бях диригент, главен диригент, главен художествен ръководител. През 1988-ма и 1989 година реализирахме две концертни турнета в Япония и издадохме три компактдиска в милионен тираж с музика на Кутев, Кюркчийски и Драгостинов.

А идеята за „Звуковите икони на България“ кога се роди?

Пак по това време. Приемах цялата тази атмосфера, свързана с богатата  българска фолклорна традиция като своеобразна икона.

През 1994 г. при промяната на социалната ситуация у нас реших, че трябва да напусна ансамбъл „Филип Кутев“ и създадох камерния хоров ансамбъл „Драгостин фолк национал“. Тази година предстои да отбележим три десетилетия от създаването му. С „драгостинките“ издадохме единайсет компакт диска, обединени в две заглавия: „Звукови икони на България“ и „Ключ към тайнството“.

През последните години сме записали много песни и инструментални пиеси. Въпрос на време е да се осъществят още няколко диска. Момичетата започват да пеят при мене от шестнайсет годишна възраст, а най-възрастната певица е на шейсет и пет години. Това е диапазон от около четиридесет години. Това е забележителна приемственост. Дълги години преподавах в Националното музикално училище „Любомир Пипков“ камерна музика и това ми даваше възможност да общувам с нови, млади певици. Живот и здраве, тази година на юбилейния ни концерт по повод 30-годишнината от основаването на ансамбъла „Драгостин фолк национал“ на сцената – редом до най-младите изпълнителки – ще пеят и техните предшественички, момичетата, с които стартирахме преди 30 години.

Името ви се свързва и с контролираната политемпия. Това е цяла поредица от различни произведения, но и начин на композиране. Може ли да разкажете какво е това?

Това е технологична форма на композиране: паралелно движение на два, три звукови пласта, в различни темпá. Първите опити с политемпията са пряко свързани с полифонията и може да ги открием още в епохата на Късния Ренесанс и Барока. В годините на 20 век най-ярък представител на политемпизма е големият немски авангардист Кархайнц Щокхаузен с произведенията си „Gruppen“ и „Carré“ – впечатляващи симфонични пиеси за три и четири оркестъра. През 1980 година изпратих на международния конкурс по композиция „Карлхайнц Щокхаузен“ в Италия симфоничната си творба „Политемпи 4“, като преди това на конкурса „Гаудеамус“ в Холандия през 1978 година спечелих първа награда с хоровата кантата „Панаирът“ – „Политемпи 1“. На италианския конкурс председател на журито беше самият Щокхаузен, който категорично ми присъди първата награда. По-нататък през годините търсенията ми в областта на политемпията продължиха.

През изминалата 2023 година вие защитихте докторантура в Нов български университет на тема „Политемпи – време и пространства“. Какво ви подтикна към това?

Дълбоко убеден съм, че методологията на политемпията е една от бъдещите възможности за развитие на новата музика на прага на третото хилядолетие и открива пред съвременния композитор нови, непознати досега обширни творчески хоризонти. Това – от една страна. От друга страна – необходимо бе някои специфични термини, свързани с методологията на политемпията да бъдат официално защитени.

Какво пишете в момента?

Точно в момента си почивам. Имам някои хрумки, но не бих искал още да ги споделям. Една от посоките е свързана с предстоящата четиридесет годишнина на “Драгостин фолк“. В съвременната музика националната ни традиция може да върви паралелно с технологиите на двайсети век, както и с класическите традиции.

Къде намирате фолклорните образци, с които работите? Говорим за автентичния фолклор. Търсите ли непознатото, нещо което да получи популярност чрез вас?

Библиотеката ми е пълна със записани фолклорни песни от цяла България, както и със записи от различни наши музиканти през годините. Това от една страна. От друга, срещайки се с тези прекрасни момичета, всяка идва от различен район и всяка носи песните на своя край. Неслучайно казвам че аз свиря на хор. Това е общ творчески път. Момичето изпява една автентична песен; ако песента е шопска, аз наслагвам характерната за шопския регион хомофонна подложка, правим двуглас или триглас, връщам се в къщи, сядам на пианото, довършвам песента и така пиесата за следващата репетиция с момичетата е готова.

Една от посоките в творческия ви път е създаването на т. нар. „Верски песни“. Разкажете нещо повече за тях.

Това са песни, изпяти извън Христовия храм. И до днес не съществува точно определение – какви са именно, тези песни? Религиозни? Духовни? Обредни? Божии…? Народни, селски, свързани предимно с битуващите местни обичаи и Вярата, Духа и Упованието на Българския род, в най-трудните му години на съхранение на национална и духовна идентичност?

Църковният канон не ги допуска в Църквата; макар, и много от тях

да докосват Византийска хилядолетна песенна традиция.

Но вътре в песничката, словото не е съвсем според Канона; безименният народен певец го е „пипнал малко“, попроменил го е, тъй да се каже, в движение. Промените са се случвали много бавно, през годините, почти съвсем незабележимо, капка по капка.

И така: славейки Господа, в ония години народният певец не пее според

„канона“, а според туй, както му иде отвътре, сиреч – както му диктува

сърцето!… Впрочем, той и днес пее така.

Винаги съм изповядвал мисълта, че „народната песен е живият

вестник на народа!“ И, ако това е така – а то, няма как да бъде инак –

то религиозно-обредната народна песничка, създадена от народния певец-аноним преди столетия, и перманентно модифицирана през годините, е живата история на Вярата на българина в Господа Бога и упованието му в дълбоко проникналите в бита и ежедневието му Християнски традиции!

С тези песни съм се срещал неведнъж през годините. Дядо ми Димитър Драгостинов (1851-1935) е бил даскал; преди Балканската война, с многолюдното си семейство се мести от Велико Търново в София. През всичкото време е бил и псалт; пял е по църквите, а в София, години наред –  в „Черната джамия“, днешния храм „Свети Седмочисленици“.

В църквата е пял чинно – според Канона. Обаче на празник, на людски сбор, на оброк – дядо ми обичал да запява по-инакви песни; за Бога пеел, Господа славил, но песента била „карашик“, към народно „биела“.

Една от тези дядови песни години наред се пееше в моето семейство, по празник, на трапеза… От времето, когато съм я чул за пръв път, са минали повече от 70 години.

„Дядо Боже всичко може! На людете да помози…“ (запява песента)

„Църковният канон“ не допуска Верските песни в Православния храм в България. През 2018 година, по покана на Валерий Гергиев гостувахме с „Драгостин Фолк Национал“ на Московския Пасхален фестивал и представихме цикъл Верски песни. Пяхме в Светия храм на Чудотворците Козма и Дамян в Шýбине, а  Архимандритът и Игуменът ни приветстваха сърдечно. Пяхме и бяхме възторжено аплодирани и на сцената на знаменитата Московска зала „Чайковски“!

Това, което се изпълнява с различните ансамбли е така нереченият авторски фолклор. Как се съхранява и важно ли е да се съхранява автентичният фолклор? Вярно е и че в годините по време на изпълненията той се променя.

Това е сложен въпрос. Трябва да имаме уважение към богатата фолклорна традиция. От друга страна докосването и индивидуалният творчески подход на композитора създават различна атмосфера в звуковата образност. Всеки творец има право да превърне една класическа песен в нещо съвременно. Например шопската музика е обикновено двугласна. Дали ще се добавят повече гласове е решение на композитора. Класическият пример е песента „Полегнала е Тудора“. Тя е обработка, но достигайки огромна световна популярност, остава като песен на Филип Кутев. Никой не е посмял повече да я докосне. Има и други такива песни. Фолклорът ни е необятна територия и това е огромното предимство на българския композитор. Многовековната песенно-инструментална традиция, която сме наследили е нашето богатство.

В заключение на нашия разговор, какво бихте споделили?

В творческия ми път дотук беше – много интересно. Да се надявам, че оттук насетне ще бъде още по-интересно!…

Награди

Първи награди на авторитетни международни конкурси по композиция: Гаудеамус в Холандия за кантатата Панаирът (1978),

Конкурсът „Карлхайнц Щокхаузен“ в Италия за Концерт за пиано и оркестър (1980),

Grand Prix на фондация Франция – Артур Онегер за кантатата Polytempi 3 (1982), Симон Боливар – Венецуела за Симфония-Монумент (1984),

Фернандо Пессоа – Португалия за Ода за морето (1986).

Втора награда за „Драгостин фолк насионал“ на конкурса на Би Би Си „Нека пеят народите“ (2011)

Творчество:

Шест симфонии; два концерта за пиано; концерт за баскларинет, концерт за тромбон; над 500 песни за различни хорове; камерна музика – соната за цигулка соло, „Фуга-интеграл“ за две пиана, голяма романтична соната за соло кларинет и мълчаливо пиано; мултимедията „Нарру Music & Motion Graрhics“ в сътрудничество с японския художник Сусумо Ендо.

Политемпи:

“Панаирът” (”La Foire“ ­ Politempy 1)

“Aкo настъпи Aпокалипсис” (Politempy №3) за женски глас и кaмерен ансамбъл

Концерт за пиано и оркестър (Рolitemрy 4)

Произведенията на Стефан Драгостинов се изпълняват в цял свят:

Център „Жорж Помпиду“ в Париж, Болшой театър, на фестивалите  Варшавска есен, Московска есен, Бергамо-Бреша, Музикалния фестивал „Гаудеамус“, Биенале – Братислава, Новогодишен музикален фестивал – София, Салон на изкуствата – НДК, Мартенски музикални дни – Русе, Варненско лято, Софийски музикални седмици…

Стефан Драгостинов (21.01.1941 – 19.01.2021) – композитор, преподавател

ОЩЕ КОМПОЗИТОРИ