ВАСИЛ СТЕФАНОВ

Когато е създаден Царският военен симфоничен оркестър Васил Стефанов в продължение на петнайсет години е негов концертмайстор. „Бях „дясната ръка“ на Саша Попов. Провеждах груповите репетиции и всеки цигулар беше викан от мен вкъщи (за упражняване и контрол). Често провеждах и репетиции с целия оркестър.“ Както често се случва шанс да застане на пулта идва неочаквано през 1946 г. Малко преди концерт се получава съобщение, че Саша Попов е заболял. Васил Стефанов застава на пулта и провежда без никакво колебание концерта. На следващата година заминава на специализация в Прага, където учи с Вацлав Талих. Завръща се през 1949 г. и получава предложение от ръководството на радио София да създаде Симфоничен оркестър. На този пост остава цели четиридесет години. Първи концертмайстор на новия състав е Недялка Симеонова. „Настъпиха години на упорит труд, съзряване и утвърждаване на оркестъра като един от водещите в нашата симфонична действителност. Непрекъснатото звучене в ефира на нашата продукция направи оркестъра популярен в страната и чужбина.“ Концертите на оркестъра се излъчват директно в ефира.

Успоредно с концертната и звукозаписна работа в радиото той продължава да дирижира и концерти на Софийската филхармония. От 1961 г. в продължение на седемнайсет години е художествен ръководител на хор „Гусла“.

В разговор на Румяна Каракостова с Иван Пеев, дългогодишен концертмайстор на радооркетъра той си спомня:

„Беше много силен характер, действително. Но облечен във възможно най-етичните взаимоотношения с колегите. Не си спомням случай, в който Васил Стефанов да е избухнал на репетиция, както се е случвало с други диригенти от неговата класа и поколение. Не си спомням и по време на концерт да е показал огромното вътрешно
напрежение, което едно перфектно изпълнение изисква от диригентите.
– Предполагам, по време на репетиции не е допускал никакви коментари и обсъждане на интерпретационни проблеми?
– Разбира се, че не допускаше. В това отношение аз самият винаги съм смятал, че великолепното понятие „демокрация“ в нашата работа би трябвало да се тълкува по-различно. Всеки има право на мнение, но в определен момент всички трябва да се подчинят на една воля, иначе е невъзможно да има оркестър.
– Решаваща ли беше диригентската позиция и мотивация в предварителното
обсъждане на репертоарните ви програми?
– Естествено. Предимство в огромното количество музика, която сме реализирали под неговата палка, винаги имаха българските произведения. От всички български диригенти, убеден съм в това, Васил Стефанов беше единственият, който реализира творбите на българските композитори от този период без изключение: както на записи, на грамофонни плочи, така и на концерти. Трудно ми е да посоча друг диригент,
който с такава грижовна последователност и с любов се е отнасял към националното ни творчество.

В същия материал от август 1998 г. в „Култура“ Румен Бальозов споделя:

– Васил Стефанов имаше ли пристрастия към определени творби
или автори?
– Никога ярко изразено нито предпочитание, нито отрицание към какъвто и да е род музика, автор или епоха… Дълбоко в себе си сигурно е имал свои предпочитания, но никога не ги е регистрирал и йерархизирал… Друг е въпросът доколко Васил Стефанов имаше афинитет към нови и интересни за него неща!?
– За него – като диригент или за оркестъра като задача?
– Обикновено двете вървяха паралелно. Знам със сигурност, че под неговата палка изсвирихме почти целия текущ репертоар на оркестъра, който трябваше да мине от моно- на стереозапис. Ако Васил Стефанов беше жив още 20 години, вероятно щеше да се наложи да презапишем това количество и дигитално. Същевременно, когато си харесаше нещо – да речем, харесал е на Варшавска есен Трета симфония на Анджей Пануфник, и още на следващия сезон тя става част от програмата на оркестъра. Дори, ако не ме лъже паметта, се свири на поредния преглед на симфоничните оркестри (на които впрочем, радиооркестърът години наред събираше всички възможни награди). А това е пиеса, която предлага доста сериозни музикантски изпитания: в нея има 4 тромпетисти, които стерео вървят в четирите краища на сцената. Контактът между тях е вече акустичен проблем, а оттам нататък следват чисто техническите трудности на симфонията, която изискваше тромпетистите да се почувстват най-малко като
четирима Морис Андре на подиума…
– Излиза, че диригентът е бил „съблазнен“ от предизвикателствата на творбата!?
– И не само на тази творба. Пуленк – Сюита из балета „Кошутите“, изсвирихме за първи път също с него. Когато дойде Клод Елфер, записахме с него Шьонберг – Концерт за пиано. Вярно, че за света този концерт представляваше класика, но за нас тогава не беше нито много позната, нито много желана музика…

Васил Стефанов (6.05.1913 – 19.09.1991), диригент