ВЕНЦЕСЛАВ НИКОЛОВ

Имате интересна съдба. Пътят ви тръгва от Русе. Кои са хората, които ви поведоха по пътя на музиката?
Разбира се, на първо място баща ми и майка ми, семейната среда – за това мога да бъда само благодарен. Да растеш в едно русенско интелигентно семейство е късмет. И в града, който ти дава европейския облик, който влиза в теб чрез сградите, хората, които бяха по-различни от другите. Когато ме приеха в Интерната за даровити деца, в София не дойдох като в столица, а като в град, който не е като Русе, струваше ми се сив, безличен. Липсваше ми особената атмосфера на родния ми град, например музикалните теми по време на обичайната разходка в пет следобед – „Движението“ по Главната улица. Там темите бяха: как Пенка Маринова е пяла в снощния спектакъл в операта– и изобщо епопеята на“Травиата“ с Константин Илиев; или легендарното гостуване на Васко Абаджиев в Русе, което беше като една приказка… Растях с такива събития и в София през първите месеци изобщо не ми беше интересно.
Първият ви самостоятелен концерт в Русе ли беше?
Не, не… аз не съм дете-чудо. За първи път свирих на сцена на обща продукция на Детската музикална школа във Военния клуб. Развивах се нормално – с всички съмнения, с мързела на детските години, правех всичко, което и останалите деца… Наскоро гледах предаване с Ростропович… разказваше, че е преминал през същите детинщини. И както, вероятно всички деца: четял е книги, докато се е правел, че свири – Майн Рид и Карл Майн – същите, които бяха любими и на мен.
Спомних си сега една случка с брат ми, също челист. Чувам – свири концерта на Бокерини и старателно гледа в нотите на пулта. А те обърнати наопаки… На тяхно място спокойно можеше да бъдат „Поразяващата ръка“ и „Винету“…
Концертът на Бокерини е много важен за нас челистите, всички ученици на баща ми го свиреха. Но аз някак минах покрай него. След много години, бях на път за Куба, когато ми съобщиха от тогавашната Имресарска дирекция, че на връщане ще имам концерт с Пражкия оркестър без диригент, голяма чест за млад артист. И то с Бокерини… От толкова слушане у дома от брат ми и от учениците на татко, аз го знаех наизуст, но все пак без ноти, по слух…Късмет е, че в детските ми години край мен са минали много звуци, които са останали в мен.
А първият ми концерт в София и по-точно половинка концерт беше вече в Интерната за даровити деца. Той се намираше в сградата на „Оборище“ №5, след това там беше дълги години Музикалното училище. Като си мисля сега за онова време… не всички от тогавашните талантливи деца станаха солисти, но всъщност всички, които бяха там се развиха като интересни музиканти. Условията бяха чудесни. При нас идваха професори да ни преподават. Учехме френски, солфеж. Чудесна инициатива, която е жалко, че прекъсна… Но за концерта: Аз имах половинка, а другата половинка беше за моята съученичка пианистката Ружка Чаракчиева, с която след това много години свирихме заедно.
Но по-интересен е първият ми самостоятелен концерт, вече в Музикалното училище, с програма, в която няма нищо детско и мога и сега да представя. А тя беше: Бах-Сюита, Хайдн-концерт, Бокерини-Рондо, Попер-Тарантела, Форе-Елегия… Докато моят учител Кирил Вапорджиев пишеше програмата, взех неговото чело и засвирих, повече на себе си, Прелюда на Рахманинов, който сам бях научил още в Русе. Той се учуди: „Дете, какво е това?“,,, И го сложихме в програмата. Любимо произведение ми е и до сега. И дори имам стихотворение за него… А концертът беше много сполучлив и някак ме обнадежди… Защото в моето семейство концерт означаваше нещо друго – Васко Абаджиев, Недялка Симеонова. Затова когато Кики ми каза „Дете, ще изнесеш концерт“ аз шест месеца се борих „Какъв съм аз, че да изнасям концерт!“ Той сломи цялата ми съпротива, за което съм му благодарен, защото аз сам дълго нямаше да се реша да свиря на сцена. Този първи концерт ми даде увереност, че може би… малко по-нататък,.. ако продължа да работя повече и не мързелувам… би могло да се получи.
На слеващата година вторият ми концерт, с програма, която не харесвах, беше пълен провал, но третият беше отново обнадеждаващ. Свирих Бах – трета сюита, концерта на Сен-Санс и две виртуозни пиеси… (Които наскоро се опитах вкъщи отново да изсвиря и не успях. (смее се)… Любопитен съм как съм се справил тогава с огромните им трудности, някъде имам магнетофонен запис от онова време и все се каня да го чуя…)
Следващият етап беше конкурсът на името на Дворжак в Прага през 1961 г. Тогава нямаше толкова много фестивали и конкурси и „Пражка пролет“ беше от най-реномираните. Може би и затова, че с него бяха свързани имената на много големи музиканти – Мстислав Ростропович, Даниил Шафран, получили награди на него… Аз казах, че ще участвам. Учителят ми се усъмни, че съм още малък, но изглежда го заразих с ентусиазма си. Решихме да се готвим с брат ми, и още девет души от Консерваторията. Имаше прослушване, пред комисия, за да те изпратят. В няколкото месеца, които оставаха, всички кандидати се отказаха. Брат ми реши да отиде на фестивала в Хелзинки, за да не се конкурираме. Така останах единствен представител на България. Трябваше да науча концерта на Дворжак. Ходех всеки ден рано сутринта, преди часовете, от шест до осем да свиря в училище. Прослушването мина и ме одобриха, въпреки че нямах още 18 години. Но малко преди това ги навършвах. Роден съм на 20 април, а конкурсът започваше на 1 май. Продължих да се готвя. Не можах да изсвиря програмата си на сцена. Предложиха ми някакво участие в салона на БИАД, но пианистката не беше подготвена и се провали. Предупредих, че съм донаборник и трябва разрешение, за да изляза от страната. Отговориха ми: ти си гледай свиренето, ние ще уредим всичко. Но един ден преди заминаването ми казват „Венцеславе, ти си бил донаборник и не може да заминеш“ (смее се) И аз оставих челото в ъгъла, в калъфа, подпряно на стената. И отидох на Витоша. Три дни се разхождах и не свирих,. Стана 3 май. Една съседка ми донесе телеграма. Обадих се и разбрах, че са говорили с журито в Прага и че ще мога да свиря в края на първия тур. „В два часа ти е самолетът, в четири ще си там, ще направиш една репетиция и веднага ще свириш“.
Аз взех челото, както си беше в калъфа, качих се на самолета, пристигнах, посрещнаха ме, заведоха ме в залата, веднъж пресвирихме с пианистката и излязох на сцената. Първият тур е зад завеса. Свирих Бах, Попер и Дворжак. Изглежда в цялата тази паника съм свирил хубамо, защото изведнъж се разчу за случката и че съм талантлив. Участниците започнаха да ме поздравяват, нали всички бяха свършили и стояха в залата да слушат. Така придобих и някакво самочувствие. Бях класиран девети. Наградите бяха девет. Така че бях между добрите. Нашият представител в журито проф. Константин Попов, който не беше в добри отношения с моя учител ме „успокои“ като каза: „Венцеславе, ти мина сега, ама на финала няма да минеш“. Така и стана. Макар, че и на втория тук също свирих талантливо. Междувременно се сприятелих с много други участвици. Много ми се смееше Наталия Шаховская, че съм свирил почти двойно по-бързо сонатата на Валентини. (пее я) Спомням си, че когато обявиха резултатите се разходих вечерта из Прага и ми стана ясно, че съдбата ми няма да е такава, каквато съм си я представял. Разбрах, че ще бъдс трудно, че ще трябва доста да се боря. Когато ми връчваше дипломата проф. Садло, който беше председател на журито ми каза „Вие сте много талантлив, но нали разбирате, че има по-възрастни от вас, които трябва да получат награда. Те нямат друг шанс“. Интересното беше, че след много години, в Женева, на последния конкурс, на който участвах, един от членовете на журито, който много ме беше харесал дойде при мен и ми каза „Вие сте много интересен музикант, вие вече свирите, на сцената сте, а има млади хора, които трябва да подкрепим“. (смее се) И в ранния конкурс, и в късния ми обясниха, че не съм подходящ за награда.
И след като сте имали подобни преживявания на конкурсите съветвате ли учениците си да се явяват?
Конкурсите сега се измениха. Има музиканти, които ходят от конкурс на конкурс. Има стандартизиран репертоар за конкурсите и тези, които тръгват по този път започват да свирят едни и същи неща, и то така, че да се харесат на всички членове на журито. Това е задача обратна на тази, която аз поставям на моите студенти. Те трябва на себе си да се харесат, да осъществят себе си, да свирят честно, искрено. Аз не им преча да участват, но не ги и поощрявам. Когато свириш е вредно да четеш критики, да слушаш мнения, защото без да искаш започваш да се съобразяваш с това кой какво е казал. Един казал, че е тихо, друг, че е силно, че е бързо или бавно. и ти започваш да искаш да угодиш на всички. А ако сам не разбираш кога как си свирил, то ти не си музикант. Ние можем да четем ноти, а там е написано всичко. Четейки нотите, ти си изграждаш твой образ на произведението. Затова е вредно и да слушаш записи на големи изпълнители. Особено на тези, които харесваш. Когато бях в Москва, веднъж Ростропович изсвири в клас хотата на Де Файя. нямаше нищо общо с много характерната испанска музика, звучеше като руски романс. Но беше толкова въздействащо, че веднага помолих да ми пратят нотите и научих сюитата… И вече петдесет години се боря с тогавашното ми много силно впечатление. Едва напоследък като свиря тази музика, ми се струва, че съм намерил себе си.
А ваши записи от концерти слушате ли?
Избягвам. Аз след концерта знам много добре какво съм направил и не ми е интересно да го чуя пак. Помня всичко. Ако има някаква несполука, аз вече съм я чул. Веднъж разговарях с една критичка и с учудване разбрах, че тя си мисли, че ми дава съвет като пише критика. А аз й отвърнах. „Но вие какво си мислите?! Ако вие сте чула един фалшив тон, нали аз три пъти вече съм се изпотил преди това.“ Слушането е хубаво нещо, но то е именно за слушателите. А това, с което ние трябва да се занимаваме е друго. Търсим в себе си, а не навън…
Говорите за репертоара, какво сте научили, какво сте изсвирили. Но зная, че търсите и поръчвате и нова музика.
Аз съм от семейство на виолончелисти и в годините, в които учех, мечтаех за някакви произведения – след този концерт, ще дойде по-трудният, след това още по-трудният. Но някак твърде бързо прескочих етапите. И направо скочих на Дворжак. И до сега ми стои като нещо недовършено, че не съм изсвирил концертите, които като малък съм си мислил, че трябва да изсвиря. И се радвам, когато се случи да се срещна със стари познати, които от малъкзная, но не съм ги свирил.
А за новата музика… Ростропович казваше: „Презирам челистите от времето на Моцарт, защото не са го накарали да напише нищо за виолончело“. Наистина, сега има само една малка пиеска за чело и пиано от него, но можем да си представим какво щеше да бъде, ако до него имаше един челист като Ростропович. Сигурно щеше да напише двадесет и осем концерта и да се чудим кой от тях е по-хубав… Част от моята работа е да вдъхновявам композиторите, да им давам някакви идеи със свиренето си, да ги каня на концерти и когато чуят звука на челото ми, да им се допише. Ние сме сега в дома на Константин Илиев, на Вашето място седеше той и водехме дълги разговори. Той написа за мен доста произведения, и успях не само всички да изсвиря, но и да ги запиша. Едно от последните беше „Solo per Venzicello“, за което рецензентът на премиерата в Баден-Баден написа, че е музика насочена към бъдещето. За мен пишеше и Лазар Николов, с когото бяхме и приятели, разхождахме се, разговаряхме… Васко Казанджиев (с него единствено съм на Ти, поради по-малката разлика в годините) и до сега пише, и на концерта през март пак изпълних неговите „Откровения“, произведение, писано по стихове на дъщеря ми… Смятам, че една от задачите на изпълнителя е да обогатява репертоара. Едно време това са правили самите изпълнители, но те са писали предимно за себе си. Например, Ромберг, голям челист от времето на Бетовен. Бетовен предложил да му напише концерт за чело, но Ромберг високомерно отказал, като казал, че свири само свои неща. На мен веднага ми стана несимпатичен, като си представих какви творби можеха да се родят от това сътрудничество…
Мисля, че ние всички все още сме в Периода на Романтиката. защото гледаме към миналото. Но не винаги е било така. В Древна Гърция хората са живели сега, в момента, и не са се интересували от миналото или бъдещето. До спалнята на Бах, когато е бил кантор в Томаскирхе, е била библиотеката, в която над двайсет големи композитори са оставили своите произведения. Бах нито веднъж не е влязъл, за да ги разгърне. Той пише кантата след кантата, нали това е неговата работа като кантор. Така е и с Моцарт, и с Хайдн. Така е било прието. И ми се струва, че като отмине този наш романтичен период, в който се интересуваме от къщи, музика, литература от миналото, потънали сме в свят, който е чудесен, но не съм сигурен, че той вечно ще продължи… Мисля, че сме на границата между два свята. Още преди много, много години, при първите ми посещения на град Есен в Германия, например, забелязах че има два вида магазини за мебели. Единият беше за проядени от дървояди стари, хубави мебели, другият за стъклени, метални съвременни… И двата типа магазини имаха клиенти в продължение на повече от 40 години…
Може би сега точно се прави преоценка на предишния век – толкова тежък, толкова спорен и същевременно толкова съзидателен. Вече изминаха двадесет години от 21 век. Като си помисля колко творби бяха написани в първите години на миналото столетие. Те оценени ли са?
Гениите на двадесети век вече са заели своето място. Бих казал, разбрани са. Не можеш да кажеш, че Шьонберг не е разбран. Макар, че ние по навик, като правим концерт с нова музика слагаме Шьонберг, който е отпреди 120 години. Или Веберн… Има хора, за които все още е ново това, но има и достатъчно много други, които знаят и обичат тази музика. Дирижирах веднъж концерт за девет инструмента от Веберн и казах, че това е музика, която, може би, в бъдеще ще бъде разбрана. В паузата ме настигна един човек и ми каза, че е инженер и много обича Веберн… Често това са хора, които са далеч от музиката. Имам позната в Германия, която ми казваше, че слуша Арво Пярт в колата си на път за работа. Още в детските ми години се говореше, че най-изпълняваните композитори са Бетовен и Прокофиев. Това ме учуди, но после се уверих, че наистина е така. Всяка истинска музика накрая намира своите слушатели…
Да поговорим за учениците ви. Доволна съм, че по някакъв съвсем страничен начин съм част от създаването на ансамбъл „Силуети“, който празнува десет години.
В класа ми по камерна музика първа дойде Габи (Габриела Калоянова). Тя доведе Лили (Лилия Жекова), после Калина Митева, а Габи и Кристиян Калоянов бяха вече приятели. Беше ми интересно да работя с тях. Именно защото не бяха от тези, децата-чудо… При хората е същото, както с добиването на злато, Понякога то е на повърхността, а в други случаи трябва да се копае надълбоко. Но все е злато. Така е и с дарованието. При някои е на повърхността, при други е по-дълбоко и трябва да употребят усилие. Това опитах да направя. Първо видях, че са много симпатични, искрени, топли хора. Много естествено стана всичко, с много разговори. Седях в стаята си от девет до девет вечерта. Те идваха и свирехме, а и дълго си приказвахме. Темите бяха най-различни. Така те пораснаха и сега споделят, че знаят различни неща още от тогава… Но невинаги беше лесно. И те искаха като всички да отидат в чужбина. Трябваше да им обяснявам, че за да оцелеят ще трябва нещо допълнително да работят. „Ако останете тук и продължим заедно, не само ще станете музиканти, но ще можете и да печелите с професията си“… За жалост голяма част от децата, които заминаха на запад, не се развиха така, както се очакваше. Тук има една спорна тема, която е дълга и сложна, темата за оркестъра. Аз съм солист и ми се искаше да подготвя студентите ми за несигурния живот на човека на изкуството. Въпросът дали ще избереш добре уредения живот на оркестранта или много трудния живот на солиста, непрестанната борба със себе си, постоянното съмнение стои пред всеки начинаещ музикант. Аз исках да им помогна да открият себе си…
Още една страна от вашата биография – книгите. Колко станаха, над петнадесет. Как идват сюжетите?
Аз живея, а нещата сами идват и искам да ги споделя. Професията ми е доста самотна и затова пиша. През 2000 г. започнах да пиша – на село, под един орех, с молив, нещо като биография – „Пътуване с Венци-чело“. И докато пишех, дойде 2003, навършваха се 100 години от раждането на баща ми. Затова и първата книга е за него. Събрах материали и отново отидох на село. Беше през есента. Напалих печката, седнах на масата, но изобщо не вървеше. Събрах си нещата, за да отида на гарата…и по едно време се усетих, че вече три часа пиша.,, Аз не виждам защо човек да не използва и други изкуства, за да изрази себе си. Рихтер, например, нали цял живот рисуваше, огромното ми уважение към Фуртвенглер или Тосканини не значи, че аз не трябва да дирижирам…
Сам споменахте дирижирането. Дори ансамбъл имахте.
Да, „Колегиум за класическа и съвременна музика“. Знаех от малък, че мога да дирижирам. (смее се) Просто още от дете ми се искаше да мога да свиря все по-хубаво и по-хубаво. И цялото ми внимание беше насочено към челото. А и започнаха ангажиментите и трябваше да уча все нови и нови неща Може би, ако не беше така, щях да тръгна по този път.
Венцеслав Николов е роден в Русе. Първи учител е баща му, известният виолончелист, диригент и педагог Мишо Николов. Завършва Музикалната Академия в София, след което специализира в Московската консерватория при Мстислав Ростропович и Наталия Шаховская, и при Янош Щаркер в Швейцария. Гастролира в големите музикални центрове на Европа и САЩ, Мексико и Куба, в страните от бившия Съветски съюз и в Монголия. Осъществил е над двеста записа в Българското национално радио и Българската национална телевизия, в музикални центрове в Кьолн, Франкфурт, Баден Баден, Бремен. Има издадени дискове от „Мега“, „Гега“, МДФ – Лайпциг. Над петстотин са творбите в репертоара му – от барока до съвременна и най-нова българска музика.
Професор е по камерна музика в ДМА „Панчо Владигеров“ в София. През 1990 създава Лятната академия на остров Фьор в Северно море. Води курсове и семинари в Баден-Баден, в Швейцария, Италия, САЩ, както и майсторски класове в България.
Сред книгите, които е написал са:
„Едно учителско семейство“ (2003), „Пътуване с Venzicello“ (2005), „Капричии“ (2006), „Острови“ (2007), „Пътека от звуци“ (2008), „Крадци на сенки“ (2009), „Да бягаме ли?“ (2011), „Заточен в Рая“ (2013) и др.
Венцеслав Николов свири с инструмент на Матео Гофрилер от 1726 г.

Интервюто е публикувано в спесание „Култура“.

Венцеслав Николов (20.04.1943), виолончелист