Даниела Барчелона и сценичните ѝ превъплъщения

Даниела Барчелона е родена на 28 март 1969 г. в Триест. Певица, която заради прекрасните си партньорства с български певци през годините чувства България много близка. За всички оперни ценители тя е образец за бравурен колоратурен мецосопран, забележителен интерпретатор на росиниеви опери. Знакови са аудио и видео записите на „Танкред“ на Росини, в които неин партньор е Дарина Такова. Но освен опери на Росини Даниела Барчелона е брилянтна и в по-драматичните оперни партии като „Бал с маски“ и „Аида“ на Верди, „Джоконда“ на Понкиели, „Вертер“ на Масне, „Селска чест“ на Маскани, „Адриана Лекуврьор“ на Чилеа, „Самсон и Далила“ на Сен-Санс, „Пламъкът“ на Респиги. Великолепно й подхожда и бароковия репертоар – „Юлий Цезар“ и „Риналдо“ на Хендел.
Снежина Здравкова разговаря с изпълнителката
И така, Даниела, да поговорим за теб. Кой откри таланта ти и те насочи към операта?
Да речем, че пея от съвсем малка. И от толкова малка, че майка ми и баща ми ми казват, че първо съм започнала да пея и после да говоря. Да кажем, че пеенето за мен винаги е било източник на изразителност, на изразяване. Като дете, винаги съм била солистка на училищния хор, на църковния хор, пяла съм на сватби. Така че беше съвсем естествено това да се превърне в истинска работа. И понеже много обичах пианото, започнах да уча пиано, исках да стана пианистка. Е, съдбата пожела друго, но мама и татко от детството ми откриха моята склонност да пея, че бях винаги готова да пея и затова винаги са ми помагали да реализирам мечтите си, всичко, което исках да постигна в живота чрез музика.
Значи в семейството няма музиканти?
Не, музиканти няма, освен Алесандро, съпругът ми, който е диригент и пианист, и който винаги е бил моят учител по пеене.
Мама и татко бяха двама любители на музиката, особено на операта, но и на музиката като цяло. Баща ми свиреше на акордеон и китара, а когато е бил момче, другите го карали да изпълнява серенада на момичета под балконите. Работел така по поръчка. Ето това е нещо свързано с музиката. Не е професионален музикант, но много обича музиката. А майка ми, велика дама, тя обожава операта. По професия е художничка, тоест пак творец, макар и в друга област.
Аз съм попила толкова много от тях, разбира се, Те винаги ме водеха повече на изложби, отколкото на концерти. Така че винаги съм била предразположена да се запозная не само с музиката, а с всичко, което може да представлява култура.

А кой беше първият оперен спектакъл, който си гледала, кога, къде?
За пръв път гледах опера в театъра на живо, защото когато бях малка така се правеше. Сега пак го правят. Но за известно време не беше така. Творбите се излъчваха на живо от Ла Скала, повече отколкото от Метрополитън. Така че имах възможността да ги гледам на екрана. Сещам се за нещо особено от тогава. Аз плачех, когато слушах оперните певци да пеят. Плачех, а майка ми помисли, че това ми е досадно. Съвсем не! Това толкова много ме развълнува, че се разплаках, когато слушах операта. Аз живея в Триест, който е родният ми град. Това беше за мен начин да започна от оперети, много обичан жанр, много подходящ и за първо впечатление на деца, на тийнейджъри. Така че първите неща, които гледах, бяха оперетите. В Триест имаше Фестивал, много известен оперетен фестивал и си спомням, че, тъй като беше много, много популярен, беше много трудно да се снабдим с билети. Ние се редяхме на опашка пред театъра от четири сутринта, за да вземем билети за представленията и за мен това беше много, много образователно, и също така решаващо, защото толкова харесвах начина на композиране на оперетата, че това ме накара да се влюбя, разбира се, и в други видове музика. В операта, например, но и не само, също и в други видове симфонична музика като цяло. Следователно, беше наистина основно и много формиращо в началото.
А как започна обучението ти за певица?
Аз започнах да уча с Алесандро Витиело, който по-късно стана мой съпруг. Ние сме на една възраст. Но той по онова време вече беше добър професионалист. Алесандро беше вече студент, изучавайки техниката на пеене при Ван Тордал, един много, много добър и много компетентен преподавател. И аз затова му се доверих. Имах да оправя някои дребни неща. Понеже пеех като солистка в хора на катедралата „Сан Джусто“ в Триест, трябваше да поработя върху дишането. Накратко, направих всичко това, за да задълбоча уменията си и да не пея по любителски.
Ние практически изградихме нещо. Да, винаги съм работила и накрая съм градила кариера. Така стана. Кариера, която тогава дойде случайно, защото всъщност исках да бъда пианистка. Тогава съдбата пожела така. Отидох на прослушване с маестро Джанлуиджи Джелмети в Пезаро през 1996 г. Тогава той преподаваше в академията на Росини. Той ме чу и от там започна. Всичко започна първо със Стабат Матер на Росини в Рим, в църквата „Санта Мария делли Анджели“. И тогава всичко останало дойде. Така че маестро Джелмети беше наистина решаващ, защото той самият, мога спокойно да кажа, беше моят кръстник. Да, наричам това моето кръщение. Що се отнася до кариерата ми, той винаги ме е следвал, опитвайки се да ме задържи на първо място във втората трупа, като винаги е съветвал да е с Алесандро, за това кой е правилният репертоар, кои са правилните произведения. Така беше, да кажем, началото. Всичко тръгна оттам. От Пезаро през 1999 г. с „Танкред“. Всичко, което сега представлява моята кариера, всичко, което се случи след това, се дължи на този дебют.
Имаш ли любима певица? Твой идол?
Да речем, че моят идол е Джулиета Симионато. Обикновено, когато ми предлагат някаква нова роля, се чудя, „А Джулиета пяла ли е тази партия?“ Алесандро се беше запознал с нея преди много години, тя беше наша много скъпа приятелка до своя край. Много ни липсва тази изключително перфектна певица, в която се припознавам в много неща, най-вече от вокална гледна точка, винаги много изискана, много фина. Какво да кажа, у нея намирам подобен на моя начин да виждам героите. Така че за мен тя винаги е била и винаги ще бъде образец.

И стигаме до ролите, които определят твоята кариера.
Да, както казах вече, започнах първите роли, най-най-първите си роли във втори състав, а в Пезаро направих миниатюрни, много малки роли, но много подходящи за започване на кариера. И в Пепеляшка, и в Севилският бръснар започнах във втори състав, само за да мога да добия опит. Благодарение на маестро Джелмети, който ме държеше, да речем, в безопасност, не ме пускаше в първи актьорски състав в главни роли, за да ми позволи да натрупам опит, като съм малко зад кулисите, тоест без публиката непременно да изисква от мен да покажа качество, което се очаква от първия актьорския състав. И успях да добия опит по този начин. Първите роли бяха именно в „Пепеляшка“, „Севилският бръснар“, „Италианката в Алжир“, няколко малки роли в Пезаро. И тогава постепенно направих „Семирамида“.
Маестро Джелмети ме заведе в Женева, където подготвих Арзаче в „Семирамида“ в първи състав. Мина много добре. И оттам нататък, точно от Танкред, постановката в Пезаро, както казах, започна всичко. Така че това бяха първите роли, които изиграх без много шум, към тях ще добавя и Стабат Матер на Росини. Неща, много подходящи за млад певец, както ги наричаме ние, роли, които позволяват да не се разваля гласа или пък не са много подходящи.
Разкажи ми как подготвяш ролите си? Има ли нещо особено? Как реагираш, ако ти предложат да участваш в постановка, в която режисьорът претендира, че е различна, защото е провокативна?
Е, да кажем, че по ролите работим с Алесандро. Виждаш, че винаги казвам ние с Алесандро. Това е така, защото с него съм учила и работила винаги, изградила съм цялата си кариера с него. Подготвях ролите с него от вокална и музикална гледна точка, така че той ме научи на още нещо: да познавам преди всичко цялата опера, историята на операта, какво представляват другите герои, какво пеят другите герои, не само да знам моята роля, но да знам всичко, което се случва около мен, и това е основно. Когато започнем да изучаваме роля, ние получаваме непосредствена представа за героя, който трябва да притежава особеностите, присъщи му както от музикална, така и от сценична гледна точка, и от посланието, което той, героят, иска да предаде. Така че, когато отида на първата репетиция с режисьор, обикновено вече имам представа за ролята си. Говорим с режисьора, опитваме се, разбира се, да намерим общи точки, или ако режисьорът понякога има някакви различни конкретни идеи, стига те да имат логичен смисъл и да уважават музиката, либретото, партитурата и музикалния стил на времето, тогава да, казвам, че това е добро и затова винаги съм готова да преосмисля идеите си. Когато някой ми предложи алтернатива или нещо валидно и от стилистично-историческа гледна точка и от съответния характер, което не излиза извън темата, за мен е достатъчно, за да го приема.

Приемаш ли за себе си определението „звезда“?
Никога не се замислям за това. Винаги съм смятала, че нашият дълг като певци е да предаваме емоциите, да позволяваме на публиката да има катарзис на сцената чрез нашата интерпретация. Така че да, правила съм много неща, но никога не съм се смятала за звезда. Затова винаги казвам, че се изправям със смирение пред клавира, партитурата, стила на композитора. Винаги с голямо смирение пред музиката.
Знам, че си пяла с много български певци. С кои си се срещала най-често на сцената?
Е, много колеги. Със сигурност ще забравя някои от тях, но първо е любимата ми Дарина Такова. Тя ми беше страхотен партньор в ролите на Росини, но не само. И скъпа приятелка, към която все още съм много привързана емоционално и която често ми липсва много, много, защото наистина направихме страхотни неща заедно, страхотни неща с големи успехи. Така че една специална целувка на Дарина от мен! Разбира се, Орлин Анастасов! Наистина има толкова много! Точно сега ми бягат имената! Александрина Пендачанска и Мариана Пенчева и… и забравям много, много. И съжалявам. Предварително им се извинявам. Но те винаги са били много лоялни колеги, много подготвени, Затова винаги е било невероятно удоволствие да пея с моите български колеги, винаги за мен е било огромно удоволствие.
За съжаление никога не съм била в България. Това е празнина, която бих искала да запълня възможно най-скоро. Но поздравявам всички приятели, които често идват да ме гледат в театрите. Наричам всички тях приятели, не ги наричам фенове, наричам ги приятели. Надявам се скоро да мога аз да дойда при тях и да се срещнем. Голяма прегръдка за всички.

Снимки: danielabarcellona.com