„Евгений Онегин“ от Пьотр Илич Чайковски, спектакъл на Държавна опера Стара Загора
Снимка: Георги Петков

Александрина Милчева

оперна певица, мецосопран

На 27 ноември нашата великолепна певица навършва 90 години. Месец преди това проведе майсторски клас в Софийската опера и балет с младите си колеги, които подготвяха премиерата на операта „Адриана Лекуврьор“. Премиерният спектакъл на 29 ноември е посветен на нейния юбилей.

В последната постановка на „Адриана Лекуврьор“ в Софийската опера през 1987 г. тя изпълнява партията на Принцеса Ди Буйон. Тази роля е една от важните в нейния репертоар. Освен в София я е представяла в Миланската Скала и в Париж.

Отзиви от пресата:

„Льо Фигаро“: „Александрина Милчева обрисува с лекота една арогантна, самоуверена и мефистофелска принцеса ди Буйон: глас чист, с отблясъци на една умно пресметната студенина.“

„Льо Монд“: „Най-италианското от българските мецосопрани, Милчева е певица, чийто царствен глас се лее без никога да прибягва до трикове. Коварността на ролята на Принцесата би могла да я изкуши да раздуе в гръдния регистър или почти да декламира в „парландо“ своите ужасяващи реплики. Милчева пресъздаде всички емоции чрез пеене, отказвайки се от лесните ефекти: целият оркестър я аплодираше в унисон със залата.“

„Аз като характер съм мек човек. Но в професията съм безкомпромисна. И с учениците си съм безкомпромисна. В живота съм правила много компромиси, но в работата – не.“

Да започнем от хубавите спомени, които имате. Колко години бяхте на сцената?

О, много, но и започнах много млада. В Шумен имаше гастрол на Варненската опера и Йоско Йосифов, който беше главен диригент, ме чу и ме покани като хористка. Започнах с малки роли, но в действителност не бяха толкова малки, защото графинята от „Русалка“ на Даргомижски си е голяма партия. Как съм се решила да я направя, не знам. Пях и Олга от „Евгений Онегин“ на Чайковски. След това отидох в София и постъпих в радиото, в хора на Михаил Милков. После пак се върнах във Варна. Явих се на прослушване и първата роля, която получих вече като солистка, беше Дорабела от „Така правят всички жени“ на Моцарт. Беше разкошна постановка. Като една бонбониера. Бяхме и хубав състав. След двадесет години я пях отново във Виенската Щатсопер. В музикалната интерпретация нямаше никаква разлика. Тогава във Варна диригент беше Недялко Недялков, а във Виена – Лорин Маазел. Пазя хубави спомени от тази опера. Много я обичам. Знам колко трудно се прави Моцарт, защото изисква специално звукоизвличане, много точно, и много хубава техника. Във Виена правих „Милосърдието на Тит“, пях Секстус и имах интервю в радиото, водещият ме попита за техниката, дали имам проблем. А аз с такова самочувствие казах: „Аз нямам никакъв проблем с Моцарт“.

Казвате: „Явих се на прослушване и ме взеха“, но всеки знае колко работа трябва, за да те вземат. Вие явно сте била подготвена. Познавахте ли операта?

Като ученичка два пъти попаднах във Варненската. Бях в единайсети клас. Първият спектакъл, който гледах, беше „Травиата“. Толкова се разстроих, много плаках след това. И музиката, и драматургията, и самата постановка бяха чудесни. Следващият спектакъл май беше „Тоска“.

Но все пак кой ви каза, че сте мецосопран?

Никой. Пеех в църковния хор. Даваха ми сола. Пеех непрекъснато „Отче наш“. С диригента, господин Зидаров, съм работила малко, но без техника. Може би музиката ме е водила. И сега казвам на учениците си, че музиката трябва да ги води. Когато правиш музика, и техниката ти ще бъде добре. С лоша техника не можеш да правиш музика. Но когато изваеш музиката, когато излезе от душата ти, тогава и технически нещата стават по-добре.

Когато работите с ученици, веднага ли определяте какъв глас е певецът?

Да, веднага се определя къде са преходите. Нещо, което е много важно – да определиш какъв е гласът. Аз съм много внимателна, когато правя тази преценка, защото може да имаш големи низини, но да не си мецосопран. Има много сопрани с хубав гръден регистър. Трябва да се водиш от преходите за ниския и високия регистър. Три са регистрите, които трябва да бъдат изравнени. Това е работата на педагога – първо да определи какъв е гласът.

Споменахте Недялко Недялков, но от българските диригенти дълго партньорство ви свързваше с Иван Маринов.

Да, и това, което съм направила с него, е много добро, понеже той беше огромен музикант. Много важно е диригентите, когато са долу на пулта, да следят какво става. Когато един певец има проблем, просто да му помогнат. Той виждаше, когато един певец има възможност да направи чудесна фраза, и му помагаше. Такъв беше и Руслан Райчев. Всички тези диригенти бяха наистина класа. Най-много съм работила с Иван Маринов. И това, което с него съм направила – „Аида“, „Кармен“, „Момчил“, „Саламбо“, си остана като негова музикална интерпретация. Спомням си една репетиция, той ми направи забележка, беше строг към мен. Една колежка от хора ми каза: „Как му разрешаваш така да ти говори. Ти си толкова голяма певица?“. А аз отвърнах: „Не му се сърдя, напротив, за да ми направи забележка, той е имал основание“.

Имаше ли разлика в подготовката на един спектакъл тук и там, където сте гостували?

Не знам как е днес, но по мое време винаги се е обръщало сериозно внимание на музикалните и сценични репетиции. Работила съм с някои от най-добрите диригенти и режисьори. Направих три различни постановки на „Трубадур“ в Тулуза. Там директор беше Никола Жоел, който после отиде в Парижката опера. Спомням си един тенор американец, който пееше само фортисимо. Той го махна от състава, както и сопрана. Беше чудесен режисьор, но разбираше и от певци. По време на репетициите сопранът непрекъснато маркираше. На генералната той каза, че всички трябва да пеем с глас, тя не можа да се справи с височините и той я смени. Където и да съм ходела, имаше репетиции.

Съветвахте ли се с някого, или сама се справяхте?

Сама. Спомням си, че след като взех голямата награда в Тулуза, директорът на операта в Авиньон, който беше в журито, ме покани да пея Ортруд от „Лоенгрин“ на Вагнер. Аз Вагнер го избягвам. Правила съм Песните по Везендонк с оркестър. Иначе много харесвам музиката му и по-специално оркестъра.

Но Ортруд не е онзи тежък Вагнер.

Да, но видях нотите и реших, че това не е за мен. Реших, че няма да преодолея тази партия. Написах писмо, благодарих и се извиних, че засега не трябва да вземам тази партия. С никого не се съветвах, сама избирах ролите си. Ако видя, че е нещо много драматично, отказвам. Както „Трубадур“. Аз много късно направих Азучена. Правих прослушване във Виена и ми предложиха „Трубадур“. На прослушването пях шеста картина на „Аида“ и ми партнираше Тодор Мазаров. Тогава ми предложиха „Трубадур“, но казах, че ми е рано. Изпях я след десет години тук, в София. Самият певец трябва да знае кое е преодолимо и кое не.

Изкушението не е ли голямо?

Голямо е, но е по-добре така. Една нотка на съмнение да има… Така отказах на Караян за Еболи. После я направих в Париж и пак не можех да повярвам, че аз съм изпяла тази партия. Аз се страхувах от първата ария, която е много по-трудна от тази в пета картина.

Остана ли неизпълнена партия? Било защото сте отказали, а след това не ви е предложена, или пък защото никога не ѝ е дошъл ред?

Не. За случката с Караян, който след това ме забрави, един приятел ми каза: „Това е най-голямата грешка в живота ти“. Но не съжалявам за това.

Къде нареждате Шарлота?

Шарлота не съм пяла на сцена. Направих я концертно във Франкфурт с Алфредо Краус. Но не съм имала предложение за спектакъл. Специално последната картина е много красива и трудна. Един певец, когото аз много харесвам, Йонас Кауфман, толкова красиво прави образа на Вертер. И като го слушам, си мисля: „Защо едно време не беше той, за да пея с него!“. По-красиво изпята ария на цветето в „Кармен“ не съм чувала.

Не мога да повярвам! Все пак „Кармен“ сте правили с Пласидо Доминго.

О, да, но Йонас Кауфман я прави по-красиво. Въпреки че Доминго ми е любимият певец. Той е и невероятно колегиален.

Какво мислите за обвиненията към него в непристойно поведение?

Ужасно е това, което правят с него. Ако тези певици бяха успели, никога не биха направили нещо подобно. Биха му се възхищавали. Какво е това – след толкова много години? Не разбирам.

Но вие многократно сте се срещали на сцената.

Да, пък и тогава бях млада и хубава.

Да не би тази галантност, за която говорите, да се тълкува като задиряне?

Той просто е мъж. Като характер е топъл, колегиален. Имам с него чудесен случай в „Кармен“ в Барселона. Той пее арията на цветето, но целият е в пот, а аз съм седнала на стол. Той се навежда над мен и държи ръката ми, а върху нея капят капки пот. След арията включването на Кармен е много особено и на някои певици им даваха тон, за да започнат: No, tu ne m`aimes pas. А аплодисментите за него бяха невероятни и чувам, както сме застинали неподвижно, той ми подава тона. (Изпява първата фраза от своята партия.) А аз се чудя какво е това. После се сетих, че той, за да не забравя по време на аплауза къде трябва да вляза, ми изпява нотата. Аз му казвам тихичко, че ще се оправя, и му показвам да погледне към балкона. А там на един бял транспарант с големи черни букви е написано: „Пласидо, Барселона, завинаги“. После си мислех – вместо да се наслади на успеха си, той мисли за мен. Невероятно! С него съм пяла и „Самсон и Далила“ в Мадрид. След като свърши спектакълът, едната половина от публиката викаше „Пласидо“, другата половина – „Далила“. Правили сме и „Адриана Лекуврьор“ в Мюнхен и за този спектакъл получихме наградата на пресата. В едната сцена на срещата между Маурицио и Принцесата има една ария, която е две странички – толкова е красива – Anima o stanca, а той я направи невероятно. Аз знам, че той я пее не за моята героиня, а за Адриана, но сълзите ми потекоха от вълнение пред красотата на пеенето му. Трябваше да съм ядосана, но излязох от образа, толкова беше божествено. Как можеш да омърсиш такъв творец?

Пяла съм и с Карерас, и с Павароти. С Павароти имах интересен случай – в „Бал с маски“ в Метрополитън. Той си изпълнява арията, като я прави много технично. Аз бях толкова възхитена, че след аплодисментите, които, разбира се, бяха възторжени, настъпва пауза и аз се питам защо не започват. Дирижира Ливайн. И изведнъж се сещам, че е мой ред… Било е за секунди, но толкова бях запленена от него.

С Карерас съм пяла „Кармен“ във Верона. Там се срещнахме за първи път. Беше много мил. Излизам на сцената и той ме посреща: Ma come sei bella. Дали за да ми даде кураж, но толкова мило ме посрещна: „Колко си хубава“. После пак пяхме в „Кармен“ в Цюрих. От тримата той има най-красив глас, най-топъл. Казват, че не бил добър като артист, но аз не мисля така. В последното действие на „Кармен“ той идва да се срещне с Кармен, която го чака пред коридата. Той пристъпва на колене. Виждам го и сега, с физиономия на измъчен нещастник. Нещо, което опровергава всички други твърдения. Само това идване към Кармен, без дори да е запял, никога няма да забравя. Слава богу, че имам такива спомени и че съм пяла с най-добрите.

А разочарования имали ли сте?

Негативни критики съм имала само тук. И то не бяха много справедливи. Спомням си, правихме Реквием в Швейцария, с Филхармонията, с Хоровата капела. И тамошната преса ме отличи сред всички. Тук излезе критика, все едно Реквиемът е с трима солисти без мецосопран, а Капелата и аз бяхме отличени. Спомням си, като направихме „Кармен“ тук. Дирижираше Иван Маринов и музикално всичко беше изпипано. Една критичка написа, че аз съм повече за бароков дворец, а не съм Кармен. Какво искаше да каже, се чудя и до днес? А това е операта, която съм пяла най-много. И за всичките си роли съм получавала само похвални критики. А ето, тук казаха, че не съм подходяща за Кармен. И още нещо, което ме беше разтърсило. Прибирам се с голямата награда от Тулуза. Добре че нямаше българин в журито! Оттук ме пуснаха много трудно и дори Христо Бръмбаров казал: „Вие я пускате, но награда не очаквайте“. А аз взех голямата награда. След година се провеждаше нашият конкурс за млади оперни певци. Носители на голяма и първа награда от световни, големи конкурси имат право да се явят направо на втори тур. И започна едно издевателство да се явявам на вътрешните пресявания, което аз категорично отказах. След като видяха, че няма да се съглася, ми разрешиха. Малко преди началото ми се обадиха и казаха, че не мога да се явя, защото не съм работила с Маестрото – с Бръмбаров. И не ме пуснаха. Ето, това е разочарование и голяма обида. След конкурса в Тулуза дадох на един критик всичко, което имах като отзиви от пресата във Франция, а у нас излезе само едно съобщение, че съм получила награда. И аз го питам: „Затова ли ви дадох отзивите?“, а той: „Вие какво си въобразявате, че ако се явите тук, ще вземете някаква награда?“.

Но обидата не се е отразила на борбения ви дух.

Сигурно, въпреки че аз като характер съм мек човек. Но в професията съм безкомпромисна. И с учениците си съм безкомпромисна. В живота съм правила много компромиси, но в работата – не. Затова и чувствам удовлетворение от това, което съм постигнала, като певица и като педагог, защото днес по света пеят мои ученици.

Изпълнили сте и много камерна музика.

Работех много със Светла Протич, преди това – с Атанас Атанасов. Той много държеше да следваме големите певци преди нас. С него също направихме много рецитали. Със Светла търсехме и подготвяхме различни програми. Имахме два концерта в Миланската Скала, в Перуджа, Флоренция, Брюксел, Париж – с разнообразни програми. Първата беше с руска музика. Годината, когато направих „Хованщина“ в Скалата, беше година на Мусоргски и направихме Детския ъгъл заедно с песни от Рахманинов и Чайковски. Вторият рецитал беше с песни на Рихард Щраус, Брамс, Хуго Волф и Дебюси. Тя много ми липсва и като приятел, и като музикант, след като замина за Япония.

Правехте и концерти с Виктор Чучков.

Той организираше конкурс в Добрич и Албена, аз бях в журито за певците. Според регламента и членовете на журито – тези, които могат, изнасят концерт. Постепенно започнахме да работим с него. Първият ни концерт беше на „Варненско лято“. Бяхме поканени в Холандия, имахме концерт и в Охрид.

Записите ви не са много, за жалост. Слушате ли ги?

Не, аз и тогава не ги слушах, защото никога не съм се харесвала.

Защо всички певци така казват?

Не знам. Баща ми много обичаше да слуша мои записи, но аз не. Дори когато предават нещо с мен, не ми е приятно. В Пловдив бяха организирали среща с публиката, пуснаха една картина от „Кавалерът на розата“ и се гледах, ща – не ща. Открих, че първо, съм била хубава, и после, че съм пяла много хубаво. Та разбрах, че съм била добра и като певица.

Значи е бил прав Карерас.

Да, да (смее се). При това Октавиан е много трудна партия. Сега като работя някои сцени с учениците си, виждам колко е тежко. Но и постановката беше много хубава… От Рихард Щраус съм пяла и Иродиада от „Саломе“ във Виенската опера, но тя е по-малка роля. И „Арабела“.

Все най-известни заглавия са в биографията ви. Нещо по-неизвестно?

Много малко. В Скалата правихме една опера на Лучано Берио – много модерна и като музика, и като постановка. На премиерата едни викаха браво, други свиркаха. Спомням си, една възрастна, мъничка женичка с шапчица застана точно зад диригента. Ние сме излезли да се поклоним, а тя си сложи ръцете пред устата и се провикна: Vergognatevi (Засрамете се). И сега ме напушва смях. Това беше най-модерната опера, в която съм пяла.

А белкантото?

„Пепеляшка“ на Росини, но ми беше много трудно. След арията накрая се чувствах изцедена. Аз нямам тази подвижност на гласа, необходима за неговите роли. Спомням си, като започнах да я правя, беше едно ужасно виене (смее се). Постепенно я направих, но повече не. От Доницети направих „Фаворитката“, и то на френски. Пях я в Гент и Брюксел. Това е хубава партия за мен.

Работили сте с Никола Жоел. Тогава кой беше водещ – певецът, диригентът, режисьорът?

За щастие беше синхрон между режисьор, диригент, певец. Никога не са ме карали да пея с гръб към публиката, да правя неща, които са трудни като движение. Били сме заедно. Доста работих с Жоел, но той беше и музикант. С него направих „Арабела“ в Тулуза.

В кой театър сте се чувствали най-добре?

В Тулуза и в Париж. И в Скалата, която ми е най-близка, защото след това започна голямата ми кариера. Тогавашният артистичен директор ме чул в Перуджа – във „Весталката“ и в „Олимпия“ на Спонтини, и ме покани в Скалата. Дирижираше Джанандреа Гавацени, а оркестърът беше на „Санта Чечилия“. По време на репетициите чувам, че другите пеят на френски, а аз съм ги учила на италиански. Оказа се, че импресариото не беше ме предупредил да пея оригинала. Имах два дена да обърна текста, плюс промените в партитурата. Успях да се справя, но това беше най-големият кошмар в моята кариера.

Къде публиката е най-любвеобилна?

Навсякъде, когато те хареса. Най-дълги аплодисменти сме имали с Доминго във Виена в „Кармен“. Толкова много пъти се пускаше и вдигаше завесата. Накрая пуснаха желязната завеса и излязохме отстрани, за да си вземем довиждане с публиката. Никога не ми се е случвало, беше исторически спектакъл.

Александрина Милчева е родена в Смядово на 27.11.1934 г. в семейство на свещеник. Гимназия завършва в Шумен, като пее и в детския хор. През 1966 г. печели международния певчески конкурс в Тулуза. От 1968 г. е солистка на Софийската опера. От 1976 е поканена да се присъедини към солистите на Виенската държавна опера.

От 1992 г. ръководи Академията на Борис Христов в Рим.

През 2014 е председател на журито на конкурса за млади оперни певци „Борис Христов“ в София. След това – през 2018, председателства журито на конкурса за камерно пеене „Проф. Панчо Владигеров“ в Шумен, а през 2019 е в журито на конкурса за млади оперни певци „Гена Димитрова“ в Плевен.

През 1994 г. основава международната оперна академия „Сакра“, където преподава на млади оперни певци. Целите на академията са техническо и вокално усъвършенстване на оперни певци, както и обучението на млади вокални таланти. През годините Международната оперна академия „Сакра” обучи оперни певци и млади таланти от различни държави. Сред учениците й са Таня Баунтгардне, Цветелина Малджанска, Йорданка Дерилова, Камен Чанев, Виолета Радомирска, Евгения Ралчева, Алек Аведисян.

През 1998 получава орден „Стара планина“.