„Турандот“ от Джакомо Пучини, откриване сезона на Софийската опера и балет
Снимка: Светослав Николов

Александрина Пендачанска

оперна певица, сопран

Срещите ми с Александрина Пендачанска са много и от много отдавна. Ето защо отприщвам реката на спомените.

Годината е 1988, тогава бях продуцент на оперна музика в радиото и планирахме запис на Александрина – 16 годишна, още в музикалното училище. Записът започна и всички в изпълнената с великолепен звук кабина на Първо студио разбрахме, че малката Джиджи вече е звезда.

В онези години БНР имаше един оркестър „Симфониета“, с когото концерти изнасяха съвсем млади музиканти. Ето още един ценен спомен – от 1989 г. Александрина Пендачанска вече е на 17 и беше представена на публиката от Камен Големинов. В този концерт участва и 12 годишният Светлин Русев.

От това време е и споменът за един концерт на Александрина Пендачанска и пианистката Антонина Бонева в Пловдив.

Стигам до паметната 1990 г., когато в НДК Гена Димитрова събра младите надежди и ги представи на публиката. Този запис е качен и в интернет и никой не вярва, че арията на Виолета може да бъде изпълнена тъй майсторски от едно 17 годишно дете. А тя е прекрасна – музиката блика от нея и когато я гледам тя просто се радва на възможността да пее.

Пак през 1990 г. Александрина Пендачанска участва и в първото изпълнение у нас на операта „Сомнамбула“ от Белини под диригентството на Михаил Ангелов.

Връщам се и в 1991 г. Още ги виждам, Валери Попова и Александрина Пендачанска щастливи да бъдат на сцената в божествено красивия дует на Сузана и Графинята от операта „Сватбата на Фигаро“ от Моцарт, който изпълниха на сцената на Софийската опера.

После започнаха успехите ѝ на световните сцени, излезе дискът с дуетите с Никола Гюзелев. С него големият бас представи Владимир Стоянов и Александрина Пендачанска. Последва и първият ѝ самостоятелен диск и разбира се моят любим – с драматични колоратурни арии. Изумителна интерпретация на едни от най-трудните арии, изпълнени с толкова емоция.

Спомням си и концерта от 21 декември 2013 в Софийската опера под диригентството на Дамян Йорио. С него тя отбеляза 25 години от дебюта си на сцената на националната опера.

„С този театър е свързан целият ми живот, включително и несъзнателния, тъй като съм се хранила в стола на Операта, докато майка ми Валери Попова репетираше”, каза Александрина и допълни, че е изпълнила първите си големи роли именно в Софийската опера и балет – Памина във „Вълшебната флейта” от Моцарт и Виолета в „Травиата” от Верди. „Надявам се да се справя с вълнението и свръхочакванията от факта, че отново заставам на тази сцена”, допълни тя и уточни, че със своята настоятелност директорът акад. Пламен Карталов я е „прелъстил” да се завърне за този концерт. Тогава певицата стана „Почетен член“ на Софийската опера и балет. А в следващите години тя направи още дебюти пред софийската публика – Елизабет в „Дон Карлос“, Тоска, Сантуца в „Селска чест“.

Последната им среща беше на 24 октомври 2023 г., когато се включи в поредицата „Людмил Ангелов и приятели“. Александрина се присъедини към Людмил и швейцарския мецосопран Мари-Клод Шапюи. Заради спомените трябва да спомена и рециталите им с Людмил Ангелов, които придаваха нови измерения на творческите търсения на двамата.

Дори няма да споменавам за интервютата, които съм правила по различни поводи – концертът в НДК „Това съм аз“, а след това и във Варна, дебютът ѝ в Софийската опера като Елизабет, и като Тоска, след това и като Сантуца. И една дълга среща специално поръчана от списание „Култура“, която се състоя през 2020 г.

След толкова много роли, които сте направили, остана ли нещо, за което си мислите. Преди време бяхте споменали Манон Леско.

Малко са останали. Да, Манон Леско, остана Абигаиле, Одабела и остана Турандот.

Освен някои други, които да откриете вие.

Да, но това са ролите, които съм оставила за последно и за които съм мечтала. Сега остана и немският репертоар, защото това е друг свят. Този свят ми се откри със Саломе. Той те засмуква по някакъв начин. Но не знам, това предстои да се разбере дали ще се случи, но не е невъзможно. От Вагнер изпях Кундри, от Щраус Саломе и Хризотемис от „Електра“. Така, че и тази врата съм я отворила, надникнала съм и много ми хареса. Но в италианския репертоар се чувствам по-сигурна и ми е по-удобно, тъй като говоря италиански. Немски разбирам, но не говоря свободно.

През март месец 2020 когато беше наложена забраната за спектакли и концерти и останахте встрани от обичайния ритъм остана ли време за поглед назад – какво се е случило добро и лошо.

Аз всъщност дойдох до България, за да си взема японската виза, защото трябваше три месеца през пролетта да съм в Япония да пея „Саломе“ и „Мантията“ от Пучини, но всичко пропадна. И аз си останах в София.

Разбира се това е неминуемо, защото тази година (2020) станах на петдесет. В такава година човек размишлява. Освен това аз съм анализиращ човек и трудно излизам от това състояние. Това е природата ми. Не съм спирала да мисля какво съм постигнала и да го оценявам. Мисля, че това, за което мога да бъда доволна днес е това, че аз след всички тези години, след всичко, което мина през гърлото ми, след всички над седемдесет и пет роли съм в много добро вокално здраве. Намирам това за моя най-важен принос към тази кариера, която е вече дългогодишна. Успях да запазя гласа и не го унищожих. А това можеше да стане много лесно, тъй като започнах да пея на седемнадесет години. Имаше много рискове и опасности по пътя, които аз успях да преодолея. Затова съм благодарна първо на майка ми, която постави в гласа ми основите на техника, която е предпазваща и благодарение на която оцелях. Това е основното – техническата възможност да се справим с трудностите на репертоара. Второ това, че ме възпита да мисля когато взимам решения с работата, с репертоара, с кариерата. Това не е било случайност. Това, което беше случайност, шанс, късмет и моят единствен принос е да се оставя на тези събития да ме поведат и да не им се противопоставям е десетгодишния период, в който аз пях основно Моцарт и барокова музика. Този десетгодишен период се превърна в нещо като застрахователна полица за по-нататък. Първо се научих на вокална дисциплина, защото този репертоар, който е възможно да бъде изпълняван с умения, които си принуден да придобиеш. Не може без тях. Това беше като сметка в банката, от която след това живееш от лихвите.

А и го работихте с едни от най-големите специалисти.

Да, това чисто интерпретативно, но и вокално, защото всички тези неща са свързани. Така успях да си осигуря това вокално дълголетие. Това нямаше да бъде така, ако в трийсетте си години бях продължила така както в края на двайсетте аз пеех вече „Роберто Деверьо“, „Луиза Милер“, „Двамата фоскари“ – навлизах във вердиевия репертоар. На 27 изпях „Роберто Деверьо“, а хората понеже не познават Доницети си мислят, че това е като „Любовен еликсир“. А то всъщност разликата между „Макбет“ и „Роберто Деверьо“ е нищожна. И двете изискват същата вокална подготовка, същите вокални умения и техника. Вярно е, че тогава съм била по-млада и затова ми се е сторила по-тежка. Но тогава ми беше много по-тежко да изпея Елизабет на Доницети, отколкото сега лейди Макбет. Ако бях продължила по този път в по-тежкия репертоар не зная какво щеше да се случи. Но аз от 2003 влязох в тези среди и започнах да работя с тези барокови оркестри, с тези диригенти, с Рене Якобс, с когото направихме много записи – „Дон Жуан“, „Агрипина“. Много неща направихме и на сцената и в студиото. Това беше много важен период от живота ми. Това съхрани гласа ми, за да мога вече когато наистина беше време в четиридесетте си година да се обърна към по-драматичните партии.

Преди година направихте своя първи майсторски клас, но преди това казахте, че вече сте готова да предадете това, което носите на следващите. Смятате ли да продължите?

Задължително. Аз исках да преподавам, но не знаех дали мога. Всяко нещо, което правим трябва да го правим с удоволствие и да ни носи радост, защото иначе не сме добри в него, а и не сме полезни. Преподаването е призвание. Има учители, които не могат да правят нищо друго, просто, защото това изпълва живота им. Откритието на майсторския клас беше, че аз като влязох в залата и седнах пред пианото, аз се забравих. Времето преставаше да тече, то нямаше значение, това така ме поглъщаше и такова удоволствие ми даваше да откривам и да чувам как една дума само може да промени и да олекоти и да улесни за някой друг човек и да обогати разбирането за пеенето. Това ми донесе невероятно удоволствие, което беше и споделено, защото работата ни е двупосочна. А когато ти си изпълнен с подобно удоволствие е естествено да го предадеш и на човека отсреща. Това беше откритието, че аз тази работа освен чисто теоретично искам да върша някога ми носи удовлетворение и ме изпълва. Със сигурност ще продължа да преподавам.

След това продължихте ли контактите с момичетата от курса?

Разбира се. Те продължават да ми пишат. Все повече хора ме търсят и ме питат и това е естествено с напредването на опита и възрастта. Сега във варна чух две момичета. И това ме изпълва с много заряд и радост, защото знанието ние трябва да го предадем, мислейки чисто еволюционно. Нямаме право знанието да се изгуби заедно с нас.

Направихте заедно с Найо Тицин филми за знакови роли от репертоара ви – Саломе, Кармен. Дали това ще продължи?

Защо не, но той самият има толкова ангажименти и се захвана с толкова много неща, които по прекрасен начин го погълнаха. Този филмов фестивал „Мастър ъф арт“.

Този фестивал всъщност тръгна от неговите филми.

Да, той беше поканен на няколко фестивала. Филмът му „Агрипина“ беше взет от най-големия фестивал в Торонто за филми за изкуството и той след като отиде в Торонто, толкова се вдъхнови и каза, че иска българската публика да може да види тези прекрасни филми. Беше нещо като просветителски порив да отвори очите на публиката и за този тип филми. Оказа се, че има жажда за тях. Този фестивал се разрасна, вече се провежда и в Пловдив и във Варна. Онлайн изданието, което направи през април във времето на изолация беше много, много успешно. Хрумна му в последния момент и се оказа, че има голяма гледаемост. Така се разшири публиката. Защото след като изгледаш тези филми ти си тръгваш вдъхновен и окрилен, освен това и научаваш много неща, които само обогатяват знанието и живота. Тези филми ни отнасят в други пространства и в друго измерение, което е изпълнено с красота и светлина и творчество. И е вдъхновяващо. Като изгледаш един филм за някой голям творец, направен от талантлив човек това също се превръща в произведение на изкуството.

В настоящото положение как мислите, че ще се развива музикалното изкуство и най-вече операта като синтез на всичко изкуства, и преди всичко кариерата ви?

Нямам никаква представа. Единственото, което можем да направим, за да си спестим страдания е да посрещнем бъдещето с отворено съзнание и сърца. Да се възпитаме в много по-голяма гъвкавост, да се научим да приемаме живота и света такъв, какъвто е и да се радваме на това, което имаме в момента, да престанем да живеем в бъдещето. Това май е много възпитателен процес, защото човек се чувства много по-пълноценен и щастлив, когато оценява и може да се наслади на настоящия момент. В момента се учим на това.

Колкото до мен. Имаме планове с Варненската опера, със Софийската филхармония, разбира се със Софийската опера.

Споменахте майка си Валери Попова – една прекрасна оперна певица, направила незабравими роли на сцената. Тя даде ли ви подтик да се обърнете към пеенето, защото доколкото си спомням, вие учехте пиано.

Една основна черта на възпитанието, което съм получила от родителите ми и което се опитвам да предам на моите деца е че децата са еволюционна стъпка. Това повтарям непрекъснато. „Ако вие не ме превъзхождате, значи не съм си свършила работата“.

Това от самото начало ми е дала такава свобода и усещане, че майка ми е там, за да ме направи по-добра от нея и аз съм там за да направя моите деца по-добри от мен. Много пъти са ме питали за съперничество и аз не съм разбирала какво ме питат. Как е възможно да има съперничество между дете и родител! Сега с годините си давам сметка в каква духовна щедрост съм била отгледана. Тази щедрост майка ми я проявяваше във всеки един момент. Това дава на детето невероятна сила – да усещаш такава невероятна подкрепа от родителите. Но майка ми не само като родител, тя беше невероятно щедър и голям човек, човек, който никога не осъждаше другите, човек, който можеше да обича другите такива каквито са, без да иска да ги променя, за да стават такива каквито на нея са й удобни. Тази щедрост към света наоколо аз осмислих с времето и какъв шанс съм имала да бъда до такъв човек. Тя беше превъплъщение на финия, деликатен дух. Тя беше изтънчен, мек, и фин човек, което се пренасяше и в пеенето ѝ. На сцената тя беше изискан музикант с тънък усет за пеенето. Само като си помисля колко млада си отиде. Щеше да навърши седемдесет и пет години.

Освен великолепните ѝ оперни превъплъщения тя имаше невероятен усет към ораториалната музика. Тя изпълни редки неща, които не всеки оперен певец би се ангажирал да представи.

Когато пуснах на Рене Якобс „Матеус пасион“ с Добрин Петков и майка ми той замлъкна – един такъв световен специалист, музиколог, диригент, откривател на Бах. Когато чу майка ми онемя, защото такава кристална прецизност и такава дълбока чувствителност за интерпретацията на тази музика това е забележително, че сме имали такива музиканти. Тази отдаденост на изкуството, да имаш не само смирението към гения на Бах, а да го уважиш, това е нещо, което в световен план може да се поучим – начинът по който работеше Добрин Петков. Аз си спомнят този период. Сега в световен план се претупват нещата. Днес си във Виена, утре в Мюнхен, после пееш в Париж свириш или пееш абсолютно несъвместими помежду си произведения, скачаш от едно на друго. Това е съвсем друга логика и друга философия на музицирането и на музиканти и е толкова дълбоко неправилна. Това бяха други хора.

Имахте възможност макар и малко пъти да бъдете заедно на сцената.

Ох, не съм си давала сметка какъв късмет съм имала. И колко е невероятно това и дори ще кажа уникално в световен мащаб. Подобни случаи има много малко. Единични случаи са. Имала съм шанс с тази майка. Не мисля, че съм го оценявала тогава да пееш например дует на Норма и Адалджиза. Тя можеше много още да даде, защото беше наследница на тази школа дала едни от най-големите български оперни певци. Ученичка е на Христо Бръмбаров. Тя знаеше много за пеенето. Тя самата не спираше да работи и да търси. Всичките часове, които се прекарваха пред пианото в търсене, усъвършенстване. Тя със себе си работеше така както и с учениците си. А на сцената беше с вярност към музиката, потапяне в образите.

В цялата ваша музикална фамилия – баба ви е пианистката Вера Бонева, леля ви Антонина Бонева. Имаше ли музикални вечери?

Не, защото това бяха едни много работещи хора. Те по цял ден пееха, свиреха. Ние всички живеехме заедно в един апартамент в центъра на София и във всяка стая се свиреше и се работеше нещо. Вечер като се съберяхме заедно не сме продължавали да си свирим, което май е жалко. Въпреки че на семейни събирания, като се събереше целия род се свиреше и се пееше. Например Андрей Дреников, който е първи братовчед на майка ми тогава беше млад композитор, свиреше на цигулка и пиано и ни свиреше новите си песни. С леля ми Антонина пееха италиански и френски песни. А и аз съм се явявала на конкурси с негови детски песнички. Това беше фамилия изтъкана от музика. Да, всъщност като празнувахме се пееше и се свиреше. Но не се свиреше например квинтет на Брамс.

Александрина Пендачанска дебютира на сцената на 17 години, представена от Гена Димитрова на голям концерт в НДК, където изпълнява по изключителен начин арията на Виолета от „Травиата“ на Верди. Печели конкурса „Антонин Дворжак“ в Карлови Вари, след това втора награда на Международния певчески конкурс в Билбао, а през 1989 г. – певческия конкурс UNISA в Претория. Неин вокален педагог е майка й Валери Попова. Дебютира на сцената в Билбао, в операта „Лучия ди Ламермур“ на Доницети. Участва в представянето на някои редки опери като „Хамлет“ от Тома, „Паризина“ от Доницети, „Адина“ и „Ермионе“ от Росини и др.

Някои записи с нейно участие имат номинации за престижни награди: с Рене Якобс за „Хармония Мунди“: Вителия от „Милосърдието на Тит“ на Моцарт (две номинации за Грами за най-добър класически запис и за най-добър оперен запис през 2006 г.); Донна Елвира от „Дон Жуан“ на Моцарт; Електра от „Идоменей“; Агрипина от едноименната опера на Хендел (номинация за Грами за най-добър оперен запис през 2013 г.); Арминда в „Мнимата градинарка“ от Моцарт. За „Наксос“ записва Семирамида от едноименната опера на Росини.

На DVD с нейно участие са записани: „Дон Жуан“ с Рене Якобс, „Роберто Деверьо“ с Ален Гингал, „Двамата Фоскари“ с Нело Санти, „Орландо Паладино“ с Рене Якобс, „Малка тържествена меса“ с Рикардо Шайи.

Награди:

2012 „Аполон Токсофорос“ от фондация „Аполония“ за принос в българската култура и популяризирането й зад граница.

2020 „Златен век“ с огърлие

Репертоар:

Амброаз Тома – Офелия в „Хамлет“;

Ариго Бойто – Маргарита в „Мефистофел;

Артур Онегер – „Цар Давид“;

Бенджамин Бритън – „Военен реквием“;

Волфганг Амадеус Моцарт – Донна Анна, Донна Елвира в „Дон Жуан“, Сузана и Графинята в „Сватбата на Фигаро“; Арминда в „Мнимата градинарка“; Царицата на нощта и Памина във „Вълшебната флейта“; Електра в „Идоменей“; Вителия в „Милосърдието на Тит“; Фиордилиджи в „Така правят всички жени“;

Винченцо Белини – Амина в „Сомнамбула“; Адалджиза в „Норма“; „Чужденката“;

Гаетано Доницети – Лучия ди Ламермур; Елизабет в „Роберто Даварьо“; Елизабет в „Maria Stuard“; Паризина;

Георг Фридрих Хендел – Агрипина;

Джакомо Пучини – Тоска; Сестра Анжелика;

Джоакино Росини – „Адина“; Ермионе; Елена в „Жената от езерото“; Мадам Кортезе в „Пътуване до Реймс“; Фиорила в „Турчинът в Италия“; „Малка тържествена меса“; „Стабат матер“;

Джузепе Верди – Виолета в „Травиата“; лейди Макбет в „Макбет“; Елизабет и Еболи в „Дон Карлос“; Лукреция в „Двамата Фоскари“; Джилда в „Риголето“; Луиза Милер; Амелия в „Бал с маски“; Елена в „Сицилианска вечерня“; Реквием;

Жорж Бизе – Кармен;

Жюл Масне – Есклармонда;

Йозеф Хайдн – Алчина в „Орландо Паладино“;

Клаудио Монтеверди – Попея в „Коронацията на Попея“;

Кристоф Вилибалд Глук – Цирцея в „Телемах“;

Лудвиг ван Бетовен – Леонора във „Фиделио“; Симфония №9;

Михаил Глинка – Антонида в „Иван Сусанин“; „Руслан и Людмила“;

Пиетро Маскани – Сантуца в „Селска чест“;

Рихард Вагнер – Кундри в „Парсифал“;

Рихард Щраус – Саломе; Хризотемис в „Електра“;

Руджеро Леонкавал – Неда в „Палячи“;

Сергей Рахманинов – „Камбаните“.