„Името на Добрин Петков излъчва сияние, което още приживе на диригента е озарявало образа му в неговата единосъщност на нравствен и художествен императив. Две книги са посветени на Добрин Петков …. В предговора на втората се отбелязва, че с времето той „все повече придобива очертанията на мит в представите и спомените на онези, които го помнят“. И е вярно, че трийсет и пет години след смъртта му митът продължава да обединява  разкъсаната душа на нашата общност (културна, музикална, хуманитарна)“.

Така започва студията на проф. д-р Наташа Япова, „Диригентското дело като светоглед“, която неотдавна беше издадена. Студията е представена първо на научния форум „Академични пролетни четения 2023: МУЗИКА И СВЕТОГЛЕД“, организиран от катедра „История на музиката и етномузикология“ на Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“.

В този форум има акцент свързан с годишнини на големи имена от нашата музикална култура. Тази година това бяха Добрин Петков и Трифон Силяновски. Поради значителното значение на Добрин Петков за нашата култура е решено студията да бъде издадена в отделна книжка. Снимката на корицата на която Добрин Петков е с Пловдивската филхармония през 1979 г. на Прегледа на симфоничните оркестри в София е предоставена от Василка Балевска.

Това е и поводът за разговора с Наташа Япова, която само в четирийсет страници описва основните акценти от творческата биография на Добрин Петков, но намира възможност да привлече вниманието и към личността на Трифон Силяновски.

„Те са съученици от трета мъжка прогимназия, приятели от деца, съкровени приятели до края на живота на Добрин, който си отива преди Трифон. Това е една изключителна връзка.

Животът на Добрин Петков не може да бъде събран в студия. Бих казала, че повече подхожда за роман.

Да, тук е концентриран животът в тезисен вид, но да, историята е за един роман, защото има характер, изграден е един образ, какъвто не е правен, не е скулптиран в нашата памет.

В нашето време и за мен като човек, който не е работил с Добрин Петков и с Трифон Силяновски, те са легендарни, личности, за които само слушаш и си казваш „Какви хора е имало едно време“. Откъде идва тази нереалност, ореолът около тях?

Разбира се има ореол и около двамата. Специално за Добрин Петков, легендарен е той като личност, върви в атмосферата неговата безупречна в морално отношение личност. Най-характерното за него е изключителният му морал, единственият възможен избор за него.

Бих казала за Добри Петков, че неговото съществуване е на границата на жизнената реалност. Той все едно не живее в жизнената реалност, която е свързана с планове за кариера, устройване на деца, с познанства, които са добри за неговата кариера. Нищо такова. В неговия живот има едни внезапни прекъсвания. За това е писано. Как той в Руса, само на 27 години, от адвокати, лекари, много от тях „бивши хора“, както ги нарича сполучливо известната наша историчка Веселина Антонова, създава оркестър. Пословични са неговите репетиции, в къщи, отделни репетиции по групи. Вика баща си, цигулковия педагог Христо Петков да му помага и той да работи с оркестрантите. И тъкмо изгражда оркестър, който може да свири Шостакович, а Шостакович през 1958 г. идва в Русе, натрупва страхотен репертоар съвременна музика, български нови композитори и рязко напускане. И пак от нулата. В Пловдив, тук в София, и пак напуска. Той остава без работа. Ефимистично казват „той е диригент на разположение“. Какво значи това?! Той е диригент без оркестър. Където го викнат. Той има много концерти разбира се и по това време.

Друга линия през целия му живот са неговите образователни концерти, с лекции, с хора, които вика, за ученици, за студенти. Тогава разбира се има „Студио на младия музикант“, има различни организации, които стимулират тези концерти. Но той ги прави съвестно и с абсолютното съзнание за важността на възпитанието на младите хора.

Ще се върна на това рязко напускане. В Пловдив прави пак по неговия начин с репетиции по неговия начин „Вълшебната флейта“. Едно представление и край. Огромен труд за едно представление. Никой не казва „Защо едно представление?“ В тази студия аз го наричам „единственият избор възможен за него“. Друг човек би се приспособил, би казал „Чакай сега, знаем нашата социалистически интелигенция, около кого кръжеше“. При него нямаше това. Направи нещо огромно, невъзможно. И прекъсне и пак отново. Тук в София също, онзи велик „Дон Жуан“. Слава Богу има запис документално правен. Другата легенда „Прикованият Прометей“ е направен специално студиен запис.

Но и в класическата музика има изумителни постижения. Как той свири Моцарт. Знаем, че в България Моцарт не може да се свири, не може да се пее. Изумителни са неговите интерпретации на неговите симфонии.

Другата важна линия в неговия път е синтезиран в едно знаменателно изречение „За музиката на другите народи има кой да се мисли, но за нашата няма кой да се погрижи, ако това не направим ние самите“. Тук той включва всички наши композитори – и класиците и изключителното изпълнение на Лазар Николов, Константин Илиев, Иван Спасов, Васил Казанджиев, на така наречения български авангард, който си има големи проблеми. Още от петдесетте години, в Русе той е техен абсолютен защитник. В своята мемоарна книга „Слово и дело“ Константин Илиев говори как ги е защитавал, каква позиция е имал на всички тези измислени критики и организирани позиции, в които се замесват и старите композитори, което не им прави чест. Но цялата български класическа и модерна музика преминава като червена нишка през целия му творчески път – българската Нова музика – термин който въведе Ангелина Петрова и аз лично го възприех от нея. Намирам, че е много точен и така го преподавам.

Когато говорите на студентите всички тези неща трябва да се напомнят, да се слушат тези произведения.

Разбира се. Трябва да кажа, че нашето поколение много по-лесно възприемаше, слушаше „Прикованият Прометей“. Аз съм присъствала на изпълнението в Русе. Това е другата легенда. Когато той е без работа самият той става институция. Отива във Варна, намира солистите, работи с тях по места, бори се с директорите, които не ги пускат да репетират. В прекрасната си мемоарна книга „Спомени и размисли“, която сега излезе, Лазар Николов пише как в апартамента си, заедно с четиричленното си семейство прави репетициите на „Прикования Прометей“.

Това е подвиг, музикантски, личен. Един човек по време на комунизма, без работа да организира изпълнението на авангардна творба. Представяте си техниката на Лазар Николов. Как се пее това от певци, които не са пели такава музика. Как се изработва. Това е чудо. Това са трите знаменателни изпълнения в Русе, София и Пловдив през 1974 г.

През 1975 е второто му пребиваване в Пловдив. Тогава прави цикли за българската музика, цикъл за класическата музика, Бахов цикъл, цикъл предкласици, образователни концерти. Това е огромна дейност. Тогава Пловдивската филхармония става един елитен европейски оркестър и това личи от рецензиите, които започват да излизат. И за това пише Константин Илиев. Рецензиите в Европа за тези изпълнения са блестящи – „Фантастична симфония“, „Харолд в Италия“. И не мога всичко да изредя, но концертите са изключителни.

Друг акцент е религиозната музика, по време на комунизма. Когато той е на тринайсет години през 1936 г. английският пълномощен посланик Чарлз Бентинк, който е и музикант е впечатлен от нашите музиканти. Те вече са толкова добри, толкова вече имаме музикално присъствие, че той организира, подпомага, субсидира изпълнението на две оратории, както са ги написали. Това са ораторията „Пророк Илия“ на Менделсон и „Матеус пасион“ на Бах. Това никой не го знаеше, тъй като нашата памет е кратка. За „Матеус пасион“ ми разказа Трифон Силяновски, който е присъствал и дори си спомня, че заради силната емоция е вдигнал температура. След това аз започнах да търся имало ли е такова изпълнение. Не го намерих в София. Открих отзиви в Пловдив. Дирижирал е Цанко Цанков, тринайсетгодишният Добрин Петков, който е бил виртуозен цигулар е свирил в оркестъра. Изпълнили са го в Народния театър. Участвала е Цветана Зографова-Петкова, майката на Добрин, която е пяла. Това е поредното изключително събитие, останало покрито с пепел, защото ние нямаме памет за тези неща. И по време на второто си пребиваване в Пловдив Добрин Петков прави фрагменти от „Матеус пасион“. В края на живота си той работи върху кантата №21 на Бах., която отново прави в Пловдив. Едновременно работи и върху последното си мащабно представление „Отело“, неговата лебедова песен. Има две представления и напуска този свят.

А периода в Софийската филхармония с Константин Илиев, как са работили двамата?

Двамата много добре са работили. Има запазени писма, в които Добрин Петков благодари на Илиев, че го е поканил в Русе. До самия край остават в прекрасни отношения. Не трябва да има спекулации. Но когато ти стои държавна сигурност зад гърба и създава интриги, които са добре описани в документалния сборник „Държавна сигурност и българското музикално изкуство“. Той е от тези хора, който е под лупа. В един момент Константин решава да напусне, но казва на овластените, че единственият който може да остане е Добрин, но той не се съгласява. И ето, отново. Той не се възползва да остане. Както пише Лазар Николов, Добрин е останал, завършил сезона и последното, което великолепно е изпълнил е пета симфония на Сергей Прокофиев. И напуска. Отново.

Но задължително трябва да се покажат неговите звездни мигове. Изпълнението на „Матис художникът“ от Паул Хиндемит и на „Жана д`Арк на кладата“ от Артур Онегер. Това са големи ораториални произведения. Творбата на Малер той прави с Пловдивската филхармония, но има знаменателно изпълнение в София, а на едни Софийски музикални седмици той направи Онегер и разбира се „Прикованият Прометей“. Това е подвиг. Да не говорим за „Петрушка“ и „Пролетно таинство“ на Стравински, Концерт за оркестър на Барток,

Казах, че той живее на границата на жизнената реалност, която за него няма значение като устройване в битието. Той живее в действителността на недействителното. Това е заглавието на една книга на рано отишлия си наш философ Андрей Лешков – „Изкуството е действителността на недействителното“.

Студията е изградена като следва периодите в живота на Добрин Петков. Започва с неговите ранни години, следва периодът като диригент на Русенския симфоничен оркестър от 1950 до 1955 г.. От 1956 до 1962 е главен диригент на Пловдивския държавен симфоничен оркестър. От 1962 до 1969 е диригент на Софийската държавна филхармония. Следва периодът от 1970 до 1974 г., определян като „Диригент на разположение“. През 1975 г. започва вторият период, като главен диригент на Пловдивската филхармония.

Между тези конкретни епизоди се подчертават и някои от знаковите произведения, които е подготвил, както и отношенията с както пиша авторката „Приятелите за цял живот, като специално е акцентирано върху контакта с Трифон Силяновски и Константин Илиев.

Няколко уточнения:

„Прикованият Прометей“ от Лазар Николов е изпълнен за първи път през 1974 г. първо концертно на Мартенските музикални дни на 24 март в Русе, на 26 март в Пловдив и на 29 март в София. Същата година е осъществен и запис с инструментален  състав от СО на БНр, камерна капела „Пеньо Пенев“ с диригент Ивелин Димитров, пианистите Стела Димитрова-Майсторова и Теодор Мусев, певците Иван Консулов-Прометей, Реса Колева-Йо, Марин Маринов-Хефест и Трендафил Казаков-Хермес, актьорите Борис Арабов-Прометей, Илка Зафирова-Глас от хора, Васил Михайлов-Хефест и Наум Шопов-Власт.

Стела Димитрова-Майсторова си спомня: „за първи път виждах такъв начин на музикално мислене, бях „шашната“, наистина „шашната“. Това, което си спомням, е, че наистина в края на деня на тези репетиции поотделно с всеки изпълнител Добрин Петков постигаше удивителни резултати и имаше изключителен успех. Но … още на другия ден, Господи, този резултат почти го нямаше. И ако нещо съм запомнила завинаги, то съм запомнила тази негова неистова и безкрайна готовност да започва пак и пак от кръглата нула, отново да търси, за да намери високо поставения идеал“.

„Матеус пасион“ от Йохан Себастиан Бах – 19 януари 1978 г. с хора на БНР, Пловдивски хор на девойките, Пловдивската филхармония и солистите Валери Попова, Реса Колева, Любомир Дяковски, Александър Манолов, повторен отново в Пловдив на 31 януари 1982 г.

„Жана д`Арк на кладата“ от Артур Онегер представена на 28 май 1984 г. в Пловдив и повторена на 2 юни на Софийски музикални седмици, когато е осъществен документален запис.