Заради нея и разговорът, който трябваше да проведа отидох за първи път на спектакъл в Музикалния театър. Тогава тя беше една от неговите звезди. След това още няколко пъти по различни поводи сме се срещали. Обичам разговорите с нея. Спокойна, усмихната, елегантна, с обич към обкръжаващата я действителност, без упреци към колеги и неприятните случки. Дори не говори за тях, а такива със сигурност е имало. Днес тя е същата. Посреща ме с усмивка, готова да сподели най-красивите моменти от живота си.
Как преминават дните на една примадона на оперетата, която от известно време няма ангажименти на сцената?
Много съм добре. Никога не ми е скучно, защото аз имам много хобита. И това винаги е било така. Докато ходех на работа и живеех пълноценно нямах достатъчно време за тях. Сега вече имам и нови. От две години се научих да правя порцеланови цветя. Изключителна красота се получава, а удоволствието е голямо. Тя и професията ми беше такава. Трудя се, трудя се, науча прекрасна роля и след това се радвам на аплодисментите. Така е и тука. Радва те крайният резултат, но не само теб, а и тези, на които оказваш внимание. Сама забърквам порцелана според специална рецепта. Правя прекрасни рози, полски цветя. Стават невероятни букети. Когато ги сложиш под един лампион в красива ваза те грейват. Не обичам силните лампи. Достатъчни бяха прожекторите на сцената. Обичам приглушената светлина. Бях в Италия и там показах моите творения и човекът веднага поиска да направи договор с мен. Но отказах. Аз не съм производител. Не мога да обещая количества и постоянно зареждане. Но ми стана приятно, че в центъра на модата Милано творчеството ми беше оценено. Дори видях в много скъп и красив бутик, на елегантно синджирче висеше точно такава порцеланова роза.
Обичам да се грижа за дома си, за градината през топлите месеци и мъжът ми ми уйдисва на акъла. Вече и двамата сме пенсионери и сега се замислям дали хората се събират, за да са заедно на млади години или за да живеят, когато са възрастни. Точно в нашата възраст имаш истинска оценка за човека. Преди всеки тичаш по своите задачи. Сега, когато седнахме вкъщи разбрахме, че на нас ни е много хубаво заедно.
Скоро гледах един ваш концерт и си спомних прекрасните спектакли. Не са много оперетите, които съм гледала с ваше участие, но пък бяха много красиви. Спомняте ли си за тези мигове, за образите, кой е бил любим, кой е бил най-труден, от кой сте се страхували?
С големи подробности си спомням. Моето не беше работа, а удоволствие. Бог ми е дал талант и аз съм благодарна. С този талант, когато България беше затворена за мен нямаше прегради. Ходех навсякъде. Канеха ме много. Сега като гледам по телевизията различни дестинации все казвам „Тук съм била… И това го знам…“
Колкото до ролите? Радвах се на много аплодисменти. Имах глас, но освен това трябва да имаш упорство да изработиш дадената музика. Важно е да можеш добре да я обмислиш преди да запееш. Кога е написана? Какъв е стилът? Тонът с вибрато ли да е или прав? Как ще вървиш по сцената – кръшна ли ще си или царствена? Иначе, ако само го изпееш ще покажеш, че си го научил, но хората ще кажат: „Тя пее добре, но й липсва интелигентност“. Не можеш да викнеш и да запееш църковната музика. Дори и „Виля“ не можеш да извикаш (песента за Виля от „Веселата вдовица“). Това е спомен за една ласка. То и като ти го разказвам няма да говоря високо, колкото и да съм възторжена.
В биографията ви пише, че все край баба сте отраснали. С нея ли започнахте да пеете?
Баба беше особено същество. Тя говореше френски, немски. Ние със сестра ми бяхме ежеминутно с нея. Майка и татко обичаха да ходят да танцуват, а ние с баба. Тя непрекъснато ни разказваше истории, четеше ни приказки. Така ни възпитаваше – непослушни сме били, но тя не се караше. „С думи се бийте и епитети никога не казвайте, но и не си ги мислете, защото като се ядосаш ще вземеш да го кажеш. А думата се помни“. Освен това пееше непрекъснато и пееше красиво. Шета, готви и пее. Едни много дълги песни, вероятно стари градски, в които се разказваше кой какво направил. А аз до три години не съм говорела. Но тя като пее и аз я имитирам. И така забелязала, че съм музикална. Без да искам съм научили „Mamma, son tanto felice“ и тя все ме караше да пея. „Я мамче, по-силничко“. Сложи ме на бюфета и ми се радва. Така продължих да пея, защото разбрах, че ми се радват. А всяко живо същество обича да му се радват.
Спомняте ли си първите ви срещи със сцената?
Много добре помня. Имаше детски спектакли и първият беше „Черевички“. Там в неделя сутрин ни водеше мама. В операта беше. Спомням си ясно Асен Селимски. В оперетата си спомням Лиляна Кисьова и Видин Даскалов – бяха в някакъв пансион и бяха много млади. А аз седях права, защото не можех да виждам. Значи съм била малка. Нямаха планове нито за мен, нито за сестра ми. Тя просто искаше ние да познаваме различните изкуства. Искаше да шлифова душите ни, да бъдем съпричастни с хубавото в изкуството. Колко ще запомним не се интересуваше. Един ден в училище, бях в трети или четвърти клас, мама влезе и каза на учителката да ме пусне, защото ще ме води на лекар. А аз се зачудих, защото не бях болна. Сестра ми също беше извадена от час. И защо? За да гледаме филма „Михаил Строгов“. Така ни заведе да видим и филмите за Пучини, за Верди. Тогава видях за първи път София Лорен, която играеше Аида.
А кога усетихте влечение към музиката?
В училище. Влезе учителката, посочи две, три момичета и ги изпрати да ги чуят, на конкурс в „Бодра смяна“, защото пеели хубаво. А аз си помислих: „Тя защо мен не ме посочи? Нали и аз пея хубаво?“ Тя ги изпрати на „Аксаков“ 1. И аз отидох сама. Не казах в къщи, за да не се срамувам, ако не ме приемат. Бях единственото дете, което беше само. Бях много дребна, но пък ми казваха, че съм хубавичка. Останах сама в залата и Бончо Бочев ме попита кого чакам. А аз отвърнах, че чакам да пея. Но аз още преди това играех в „Младежкия театър“ в детските пиеси – ту калинка, ту зайче. Имах сценичен опит и бях заразена от сцената. Той попита какво ще изпея, а аз отвърнах „Чиполино“. „А, какво е това, нова песен? А ти откъде я знаеш?“ „Ами от театъра“. „Че от кой театър?“ „От нашия“. „Кой е вашият театър?“ „Младежкият“. Така запях, Лиляна Бочева прихвана мелодията на пианото. Видяха, че пея чисто и много ме харесаха. Дори Бочев реши, че мога да бъда конферансие. Но най-забавното беше, че не ми запомниха името, но запомниха Чиполино. Казаха, че ще пишат писмо и ме изпратиха. А аз дори се зарадвах, че не казах на родителите ми. Но все пак ме взеха в хора, а за всички там си останах Чиполино. Дори години по-късно срещнах Домника Киркова, която работеше в телевизията, а вече бях певица и името ми беше известно. Говорихме и аз казвам, че ще закъснея за репетиция. А тя ме пига: „Извинявай Чиполино, но ти как се казваш?“ „Аз съм Анелия Шуманова“. „О, ти ли си Анелия Шуманова!“ Звучи като приказка, но е истина.
А първата роля?
Първата беше Лила от „Българи от старо време“. Бях още студентка. Играла съм на сцена в театъра, а след това и в операта – в „Бохеми“ и във „Вълшебната флейта“ с хора, тъй като там има сцени с деца.
Във времето, когато учехте в Консерваторията малко хора се готвеха за оперета. Вие за какво мечтаехте?
Само опера исках. Когато ходех на спектакли в оперетата ми се виждаше несериозно това изкуство – подскачат, попейват, но пък много им се радвах хората. (смее се) Тъй като със съпруга ми и двамата бяхме студенти, дойде и бебето. А за да си помагаме започнах в хора на операта. А там сутрин репетиция, вечер спектакъл. Получавах за висок успех стипендия, заплата от операта и от правителството по сто лева като млада майка студентка. Така се получаваше семейният бюджет. Но когато навлязах в постановките започна да става трудно. Тогава обявиха конкурс за певци в оперетата. Пианистката Людмила Друмева ми предложи да се явя. Съгласих се като временен вариант. А то се оказа, че няма нищо по-трайно от временното. Попаднах в театъра, когато бях необходима, защото примадоните бяха вече над петдесеттте – Лиляна Кисьова, Лиляна Кушлукова, Диана Попова, Божана Продева, Анета Цанкова започваха да се оттеглят. Така влизах от роля в роля и не можех един ден да остана свободна.
Така както бяха Лиляна Кисьова и Видин Даскалов вие имахте ли постоянен партньор?
Ето това е тема, за която винаги съм мълчала до сега. Но вече никого няма да засегна. Заварих група на много високо ниво. Имаше много личности. Те вече имаха своите партньори. Те бяха се сработили. Видин Даскалов беше първият, който започна да ме води по участия. Но аз пеех самичка, като подгряване на тяхното участие. Той смяташе, че хората трябва да ме чуят. Той обожаваше как пея. А аз реших, че ще поканя някой от младите, от новите мъже, за да не вляза в никой тандем. Първо поканих Емил Угринов, който беше надежден и интелигентен, изглеждаше добре и имаше хубав баритонов глас. Подготвихме няколко дуета и започнахме да пеем на различни концерти. Бяхме заедно пет, шест години, канеха ни и в чужбина. Но него го поканиха в операта. Той отиде, защото в оперетата няма роли за баритона. Горе долу по това време в театъра дойде друг млад колега, тенорът Живко Желев, който имаше безбрежен глас, имаше дори и „До“-та. А тъй като беше нов нямаше да му дадат централни роли. Разбира се по-опитните колеги ме канеха понякога, когато партньорката им беше възпрепятствана. Но ето Минко Босев ми казваше: „Анелче, аз не мога да отида с теб на участие. Много те харесвам, имаш прекрасен глас, но ти ако пееш до мен аз губя“. Беше откровен.
„Анелия Шуманова е най-добрият оперен глас и най-изисканата певица на Музикалния ни театър, която би направила чест и на всяка чужда музикална сцена“, казва Парашкев Хаджиев.
„Много силно впечатление ми направи гласът й – отлично школуван, топъл и красив, много подходяш за Розалинда…“ споделя диригентът Ханс Юрген Нагел.
„Тая оперета („Цар Килимар“) я писахме със съпругата ми Сабина Тянкова специално за Анелия – имахме предвид нейния голям по обем лиричен сопран, който има неповторим кадифен тембър, както и чувствителността й“ разказва Жул Леви.
„Тя музицира наистина съвършено, сериозно, задълбочено. Приятна е на компрозитор да чуе творбата си в изпълнение на певица от ранга на Анелия Шуманова“ смята Александър Йосифов.
Оперетата е особен жанр. В операта може да излезеш, ако изпееш добре арията, дуета и публиката е доволна. В оперетата трябва да пееш, да говориш и… да танцуваш.
Като са ме питали кое ми е било трудно – танците. Бог ми е дал глас да пея и никакво усещане към танците. Много се затруднявах. Имахме хореограф. Сугрин в девет започваш с танци, в десет музикални репетиции. Танците се репетират докато станат. По-късно се установи, че имам вроден проблем с вестибуларния апарат и затова не ми вървяха танците. Но ако знаете на сън как съм танцувала (смее се).
А преди малко казахте, че родителите ви са танцували непрекъснато.
Да, мама щом чуеше подходяща музика по радиото дори и в къщи танцуваше. Знаеше всички хора, кое е най-трудното. Мечтаеше да изиграе за внуците си едно хоро от край до край и го направи.
Обикновено когато намалеят ангажиментите на един певец, той решава да преподава. Вие опитахте ли?
Ето и по този въпрос до сега не съм говорила. Певиците, които бяха преди мен бяха великолепни и толкова различни. Когато дойде време да ги пенсионират никак не им се искаше. Беше голяма драма за всяка една от тях. Но нашето изкуство е младежко, а и фабулата е за млади хора. Когато ги гледах как си отиват наранени, отчаяни, обидени реших, че трябва да се погрижа по-рано за този момент в моя живот. Но за това ти трябва документ. затова отидох в Германия в консерваторията в Мюнхен при проф. Блажке, който беше изключителен пианист и вокален педагог. Но певците, щом забелязаха, че аз пея и то не как да е, започнаха да се срамуват, защото когато се учиш грешиш. Дори едното момиче беше поискало да си вземе часа, но когато не съм там. Профисорът ми каза. Аз отидох да пия кафе, но се върнах в момент, в който тя още пееше. Наистина се притесни щом влязох. Тогава отидох до нея и й казах: „Спокойно. Нека сега се наведем двете и да опрем с чело коленете“. Направихме го и тя веднага след това запя спокойно и уверено. Така продължих да бъда асистент на професора и получих диплом за преподавател. После поисках да отида в академията „Борис Христов“ в Рим. Отново за педагогическо усъвършенстване. Изпратиха ме от Министерството на културата. Тогава беше министър Георги Йорданов. Самият Борис Христов беше болен, но идваха видни оперни певци. Те преподаваха на курсистите, които бяха отишли за вокално усъвършенстване. Но въпреки, че имах всички необходимите дипломи, когато дойде моментът и вече можех да преподавам, установих, че аз нямам търпение. Може би и попаднах на младежи, при които желанието за изява беше по-силно от желанието да бъдат творци, да музицират и да изграждат ролите си както трябва. Можех да покажа интерпретация, техника, както и често показвах, но не се заех с това непрекъснато. Едно време Елизабет Рутгерс казваше: „Един певец трябва да си поддържа формата – фразите, легато, стакати, целия гласов апарат. Това е химическото ни чистене“. Аз ходех непрекъснато да уча. Моята учителка Милка Драгнева, която нямаше титли, но в душата и ума си беше много добър специалист и вокален педагог остана до края с мен. Така се отказах да преподавам.
В Музикалната академия Анелия Шуманова учи при проф. Цветана Дякович и нейната асистентка Лиляна Стефанова, както и с пианистката Людмила Друмева. С нея остават близки и до днес. Следващият етап е изграждането на ролите с Милка Драгнева, която е музикален пепагог към Музикалния театър. Анелия Шуманова винаги си спомня с особено топло чувство за диригента и композитора Жул Леви, с когото прави първите си оперетни образи. Над двадесет и пет са ролите в най-популярните оперети на Йохан Щраус, Имре Калман, Франц Лехар. Обича и героините си от оперетите на Димитър Вълчев, Виктор Райчев, Жул Леви, Асен Карастоянов, Парашкев Хаджиев.
През целия си творчески път никога не е била обсебена от някакви специални действия, за да пази гласа си. Има свои начини да лекува вокалните и други неразположения. Обича да готви и има свои рецепти, които сигурно ще бъдат достойни за новите телевизионни формати. Не пропуска да експериментира и следи различни готварски канали. Казва, че любимо занимание е да се грижи за градината. „Когато изляза и започна да поливам, да почиствам лехите и цветята забравям всичко и ето, че денят свършил“. Обича морето и винаги, когато е подходящо се отправя натам, за да се радва на нашето красиво море.

Интервюто е публикувано в списание „Култура“ – месец април 2023 г.