След това Ина се зае с издаването на книги по музикални теми за най-младата публика – „Приказка за вълшебната флейта“, „Детска стая“, „Непознатото дете“ и „Музиката е …“ И ако всички тези събития са свързани изключително с музиката, то разрастването дейността на фондация „Културни перспективи“ с учредяването на годишните стипендии „С усилия към звездите“ обърна погледа към името на Ина Кънчева и на останалите творци от гилдията. В пет различни лаборатии млади артисти могат да развият и разгърнат своя идея и да я свържат с останалите. Помагат им специално избрани ментори – музиканти, писатели, режисьори, художници.

Другите си идеи за сценични партньорства и гостуващи музиканти Ина Кънчева развива и представя в ежегодния фестивал „Културама“.

Много интервюта сме правили, все за предстоящи и минали концерти, за дискове. Сега да погледнем на всичко, с което се занимаваш откъм бизнес страната. Кога започна да те интересува музиката като начин на организация на различни проекти, а не само като интерпретация. Те вървят заедно, но рядко музикантите се занимават и с творческото, и с мениджмънта.

Когато получих договор за Щутгартската опера през 2005 г., ръководството ни предложи много форми на странично обучение, за да арзвиваме личността си. Тези програми бяха спонсорирани от кръга приятели на операта и от „Мерцедес“. Едното беше курс по културен мениджмънт и продуцентска дейност, както и да учим езици, каквито липсват в портфолиото ни. Аз с огромна радост се записах на френски и на курса по културен мениджмънт. След това отидох в Миланската Скала и правих специализация по културен мениджмънт. Имахме намерение да направим общ проект, в който да се специализират хора от бранша, които да могат да поемат ролята на сценични работници, сценографи и такива, които да обслужват сценичната индустрия в България. За съжаление този проект не беше одобрен тук от институциите и пропадна. Но аз се сближих с ръководството на Академията на Скалата, които ме насърчиха да направя още няколко квалификации. Така се случи, че трябваше да спра да пея за няколко месеца през 2012 г., когато очаквах моето дете. Тогава започнах да правя проекта „Приказка за Вълшебната флейта“, който даде големия старт на фондацията ми. В процеса на подготовка достигнах до по-различно ниво на поглед как се случват нещата, каква е подготовката, какъв е целият процес на организиране най-вече на човешкия ресурс, който е от другата част на продукцията. Това много ми хареса, защото е сходен процес на режисьорския, но е обвързан с други дейности. Заинтригувах се. Видях, че ако има един агент-провокатор, който вдъхновява тази част от тези звена, то тогава това се отразява на продукцията, защото колкото повече истински съмишленици имаш, колкото повече цениш всеки един труд в цялата система, толкова повече тези хора истински принадлежат на това дело и продуктът се получава на съвсем друго ниво. Семейството ми ме насърчи освен да пея, да се посветя и на фондацията и да правя проекти, така както си ги представям. Първо да има една идея и да се търси начин тя да се осъществи, а не да има възможности и да се измисли контекста. Вече имам голям опит. На сцената съм от 25 години като професионален артист. Казах си че искам да правя продуцентски поекти по американски модел, а именно продуцентът участва във всеки един слой и процес на създаването, а понякога и участва в него като артист. Въздържам се да вземам участие прекалено много пеейки, защото ми се струва порочно, който организира нещата да се сложи и като участник твърде често. Винаги съм много внимателна и по-скоро се стремя да помогна най-вече с доверието и с обичта на публиката, която ще дойде заради мен, и ще ни подкрепи. Внимавам много, когато съм в двата процеса, защото отговорносста е двойна. За сега това не ми пречи и мога да поема това емоционално натоварване.

Продължавам винаги да се уча. И в Берлин ходих на мениджърски курсове. Моите много близки приятели -различни експерти още от самото създаване на фондацията ми помагат със съвети като ме обучават, надграждат моите познания, което е добавена стойност по подобие  на самата сцена, а не са академично натрупани. Те ме учат да пиша проекти. Фондацията е подпомогната от една от най-елитните международни консултантски компании- Ernst & Young България. Едни от най-големите търговци ми помагат в маркетинга, както и топ рекламни агенции в частта, свързана с ПР и комуникации. Лека полека с моето непрекъснато любопитство като артист искам да разбера процеса, за да си обясня защо някои неща не функционират в България, така както по света. Винаги достигам до една и съща точка, че трябва много да се инвестира, трябва да се мисли доктринално, да се възпитава от най-ранна детска възраст отношение, трябва да се създава публика.Трябва да има хора, които да се възхищават и да ги подкрепят изкуството, но и да се чувстват удовлетворени от ролята си. Ето така обединих и създадох общество, което да ме съпътства в идеите и да търсим още последователи. Само така вече единадесет години успяват да се случват тези по-мащабни и по-камерни проекти, но с голям резонанс. И разбира се с подкрепата на семейството ми. Те винаги са ми казвали да правя това, което вътрешният ми глас ми подсказва и да правя това, което личностно ме усъвършеснства. Макар че има интерес да преподавам, азпо-скоро се въздържам, защото чувствам, че си крада от времето за моето музициране, но трябва да призная, че през преподаването си дадох отговори за някои неща свързани с пеенето и музиката, които иначе отстрани не бих могла да видя. По същия начин без да съм със занижен критерий към другите организатори, вече разбирам как се случват нещата и когато съм поканена да пея някъде имам една различна изградена толерантност или изисквания към процесите и подхождам различно, за да бъда кооперативна с тях и да проявя разбиране чрез компетентността, която съм натрупала да помогна, защото всичко това е отборна работа и по този начин артиста още повече изпъква, ако се получи такава синергия. Всяка идея, която ми харесва и която касае изкуството и сцената е моята страст, моят живот и посвещение. Всичко, което мога да науча, да направя, да се развивам в тази посока на мен ми е много, много интересно. Това ме интересува повече от колкото ежедневния живот и неговата неизбежна баналност.

Освен събитията и проектите, които правите тук работите и в чужбина. Разликите сигурно са забележими. Има ли възможности за прехвърляне на проекти и средства от там към България?

Няма много такива случаи, но зависи. Много е важна линията за мрежово разпространение на продуктите и проектите, и за мрежови връзки между артистите. Нормално е да искаме много повече световни артисти да дойдат в България и български артисти да отидат по света. Тогава трябва да има скачване на отделните инструменти за финансиране на подобни инициативи. Когато бъде обосновано например защо средства от България ще се инвестират в един проект, който има възможност да пътува и да разпространява българската култура или развитието на самите артисти, то тогава това не е трудно да се обоснове. Има основание тези средства да бъдат отпуснати. Няма програми, които биха подкрепили артисти отвън да дойдат на резиденция тук и да изградят един цялостен продукт заедно с българските си колеги. Напоследък „Топлоцентрала“ е място, което започва да обмисля практики, които да осигуряват подобни резиденции. В чужбина това е много разпространено – да бъдеш резидентен артист, а и стипендиант, когато си в активна кариера. В последните две години на пандемията, аз бях резидентен артист на националното радио на Берлин. Така нямах това дълбоко страдание да не бъда на сцена. Направих толкова много записи с един от най-елитните европейски оркестри, с топ диригенти, направих своя моно-опера, много камерни проекти, пях на концерти, които се излъчваха с много голяма аудитория. Поради затварянето, радиоконцертите в Германия имаха изключителен отзвук. Името ти пред милионна аудитория за миг ставаше по-известно, но не с налагане на външен визуален подход, а с честността и прецизността на много интимна среща с публиката. Имаше и дискусии, разговори с мен преди и след самото представяне. Това те поставя в по-различна светлина. Хората се доближават по друг начин, разбират твоите идеи. Това създава устойчивост, защото говори за сериозността, с която се отнасяш към нещата. Спечелих няколко проекта за мое лично развитие от Бундес сената на Германия, за да може композитори да пишат специално за мен. Работя с няколко съвременни композитори на класическа музика, които не са само германски. Това са Катя Чемберджи, която е от руски произход, но живее в Германия, още Алекс Нанте, който е аржентинец, но живее в Париж и е спечелил наградата „Пиер Булез“ за композиция. Той пък е резидентен артист в Лион. Така осъществявам специфични връзки. Работя с Томас Мюлер в Берлин, в комуникация съм с Джон Цорн и други. Поръчала съм творби за всички групи артисти, с които работя в момента – например с Василена Серафимова – за глас и перкусии, за два рояла, за саксофонисти и перкусии. Искам все повече от камерното да направя мащабно. В днешно време, както се развива света не трябва да се страхуваме да се покажем на различни сцени. Но качеството трябва да е безкомпромисно и аз искам да остана вярна на форма̀та опера, което е творба съдържаща всички изкуства. Не само едно изкуство да е на преден план и другите да го обслужват. Искам в моите проекти да се получи абсолютна симбиоза между драматургията и музиката. Да се изведе емоцията, контекста и посланието, което е важно да повлияе хората. В днешно време можем да създадем абстрактна реалност от светлина и тогава можем да попаднем в сценография, която също да говори като допълнителен план на публиката. Така можем съвсем да счупим четвъртата стена. Това за артистите и за режисьорите е едно допълнение и улеснение. Поръчала съм произведения, които на мен като драматургия ми допадат и ми говорят като артист и като човек. Там, където има химия ще се роди нещо интересно.

С Василена започваме една нова програма. Джон Цорн – интересен американски композитор ни подари Пети фрагмент от своето произведение „Химери“. Пише и още нещо за нас. Той направи няколко творби с Барбара Ханиган в „Елб филхармони“ и това, което чухме ни вдъхнови. След това ще се занимае и с нас.

Томас Мюлер в Германия завърши една творба, която е вдъхновена от “Uhrsonate“ на Швитерс. Това което е специфично, че той разви и линията на гласа, но и на ударните инструменти така, че да не са комлиментарни, а да преливат един в друг и да са силни и автономни, но в интересен диалог. Понякога едната ще имитира другата, друг път ще бъдем в контрапункт. Това е пиеса, която е в класическа форма, която ще има и кантилена и специфична каденца. Тя е на условен език, но е в завършен формат. Искаме да я съчетаем с „Tierkreis“ и с ескизите на Джон Цорн, както и някои извадки от Джон Кейдж. Така ще се получи изцяло съвременен спектакъл, който е доста авангарден и абстрактен.

С Антони Дончев искаме да направим един албум посветен изцяло на Самуел Барбър. Влюбихме се в него още повече от работата ни по песента „Solitary Hotel“ по текст на Джеймс Джойс. Записала съм Knoxville: Summer of 1915, Op. 24 на Барбър с радиооркестъра на Берлин като солист и установих, че тази последна част от живота му след като се е разделил с Меноти има много дълбоко съдържание. Тогава той е потопен в тъга, меланхолия, депресия, но извежда поантата и философията на всичко, което е правил, както е и своеобразен  емоционален обзор на техните взаимоотношения. Искаме да направим неговия последен цикъл „Despite and Still“, но искаме да обвържем интерпретациите ни и с нещо като импресия – видеоалбум.

С Василена развихме нашите „СамоДиви“. Имахме различни концерти във Франция. Бяхме поканени от „Les concerts de poche“. Това е организация, която прави програми с известни музиканти за публика, която не може да си позволи скъпи билети в най-престижните зали. Музикантите се доближават и развиват публиките. Това е важно  и за мен и за нея и така свирихме в големи зали – по две хиляди места, колаборирахме с детски хор, който пя заедно с нас, а след това беше и публика и поднесохме музиката ни в една важна периферия, която е иска да има достъп до културни събития.

Мисля, че културата не е сектор или отрасъл, който да се равива, това е начин на живот, съвкупност от много фактори, които да се инициират и развиват, з ада се отразява и създава пълноценен живот. Затова е много важно да се правят качествени и отговорни проекти за децата. Това е трудно и времеемко, но е дълг.

Направихме премиера на нашата четвърта книга „Музиката е …“, която излезе на 1 октомври 2022 и е короната в тазгодишния фестивал „Културама“, защото е свързано с ранното детско музикално развитие. Донка Райчева е автор на поезията, Василена е композирала музиката, илюстрациите са на испанската художничка Чел Дарне, която е съставител на едни много обичани настолни детски игри познати в цял свят – „Лонджи“. Важните теми като темпо, гама, сол ключ, ритъм, стакато, легато, мажор, минор са пресъздадени, макар и абстрактно с много хумористична поезия и облечени в звук. Идеята е децата да разберат, че музиката е друго пространство, друг чужд език и е само въпрос на желание да се занимаваш с музика и не непременно талант. Децата имат много повече умения от възрастен човек да учат музика, те имат все още не притъпена фантазия, което ми с еструва едно от най-важните условия да се включат в тази абстрактна игра, а това може да повлияе и разбиарането им з аматематиката и фината моторика и координацията. Фондацията издава книгата с помощта на нашите спонсори, подкрепители, дарители. До нас за проекта специално застават Фондация „Комунитас“, „Портал Култура“, които са един от най-важните ни стожери, както и „Accenture“ България, г-жа Милена Драгийска и много други меценати. За нашите литературно-музикални проекти имаме още един успех, защото книгата „Непознатото дете“ се издаде в Германия по случай 200- годишнината от смъртта на Е.Т.А. Хофман. Участвах и в международна конференция „Е.Т.А.Хофман и музиката“ с доклад на тази тема, където избрах да представя три интересни героини-певици от творчеството на Хофман през които пречупих моя анализ за това какво означава музиката и специално музата-певица в неговото творчество – Антония, Донна Анна и Юлия. За Фондацията това присъствие в Германия е голям успех, защото книгата беше поканена от „Хофман портал“ на Националната библиотека на Германия и „Secession Verlag“, който няколко пъти е издателство на годината за Берлин и за Германия. Получихме хубави критики и резонанс в големите  германски вестници. Книгата е много силна полиграфически и това само по себе си я превръща допълнително в произведение на изкуството. Това фокусира вниманието върху дейността на фондацията, тъй като български творци изцяло поставят на пиедестал най-романтичният немски автор и са припознати и оценени в Германия. Имаше съпътстващи изложби в Бамберг, Фракфурт и Берлин по проекта. Тэва е един огромен пазар и всичко, което идва от интелектуални права отива към фонда ни, за да подкрепя нашите стипендии и устойчивостта на фондацията, както и на самата платформа. Работим по мета пространство, което е много дълъг проект, но щом се случи както искаме, можем да правим уроци в дигитална среда, които да не изкривяват звука, да можем да правим студио визити на художници, на нашите ментори, които да бъдат на мястото, където работят и да можем във виртуалната мета среда да сме свързани, така че да можем да комуникираме още по-добре, където могат да се открият творбите на стипендиантите ни. Искаме всичко това да се случва на нашата платформа CULTURAMA.ART. За да можем да го направим трябват много инвестиции, много подкрепа, дълго и устойчиво развитие, много труд. Това са идеите ми за развиване на цикъл на социално и културно предприемачество взети заедно. Ние нямаме постоянен екип и това от бизнес гледна точка не е рационално и рентабилно, но е така поради липсата на постоянни средства за администрация. Аз работя с един екип от началото, който е лоялен и отдаден и вярва в идеите ми и аз съм много благодарна, а покрай успеха на фестивала се появяват още хора, които искат да помагат. Всички членове са ангажирани на други места, но се включват и с доброволен труд, и с експертиза, и на отделни граждански договори на проектна база, така те работят с нас и допринасят за успеха. Смятам, че така гражданското общество се припознава много повече с фондацията и заедно си създаваме политики, които отстояваме и оставяме трайни и важни следи. Една наша подкрепителка-сериозна бизнес дама каза веднъж „Аз отивам на прием, но може ли да ползвам визитките на фондацията, защото така ще помогна и искам с нея да се представям…“ такива жестове много ме радват.

Привнасяме отвън проект свързан с Холокоста. Това е книга и съпътстваща голяма интерактивна изложба със силен образователен характер, която засяга темите срещу хомофобията, включването и изобщо повдига въпроси за войната. Това също ще бъде проект за деца. Един от най-важният приоритет на Фондация „Културни перспективи“.

Когато решихме да започнем проекта „Сузи“, преди почти десетилетие, рискът да попаднем в „окото на бурята“ изглеждаше нищожен.

Днес, (12 февруари 2024) когато най-накрая успяхме да представим отпечатана нашата книга, заедно със съпътстващата я изложба, светът е въвлечен не в една, а в две войни, едната от които има пряко отношение към темата на нашата творба и я поставя в сложен контекст от идеологически разделения.

„Сузи, внучката от къщата на N4“ e неподправен и истински вълнуващ поглед към злото на фашизма, преживяно от едно еврейско дете и неговото семейство, разказан от бомбардираната, но неразрушена и несломена къща на колективната ни памет.

Незлоблив, но изобличаващ разказ. Разказ, който заслужава да стане част от света на нашите деца и не заслужава да попадне под обстрела на идеологическите наслоения на нас, техните родители.

Но дали ще е такава съдбата на книгата и изложбата Сузи или пък ще прилича на нелеката съдба на героинята Сузи?

Отговорът на този въпрос, зависи единствено от нас самите.

Като издатели на книгата и куратори на изложбата, ние сме готови да рискуваме, защото сме сигурни, че конкретната история на внучката от къщата на №4, като всяка добра литература, отправя послания, надхвърлящи идеологическите разделения – послания, свързани с важните теми за пост-паметта, изключването и неравенството, които днес

са актуални точно толкова, колкото и преди 70 години.

И вярваме, че това са теми, които би следвало да вълнуват с равна сила децата, независимо от коя страна на историята избират да стоят техните родители.

Затова ви предизвикваме да се отправите, заедно с вашите деца, на едно вълнуващо, визуално атрактивно и добронамерено пътешествие , което ще ви позволи да опознаете семейството на Сузи.

Изложбата разказва истинската история на едно еврейско момиче от Берлин-Вилмерсдорф, което заедно с родителите си Щефи и Лудвиг Колм се укрива през октомври 1942 г., за да избегне преследването от националсоциалистическия режим. Семейството оцелява, благодарение на помощта на цяла мрежа от хора, вярващи, че доброто си заслужава риска.

По пътя ще срещнете множество забавни малки сюжети, свързани с отхвърлянето и приемането, със страха и смелостта и с оптимизма и невинността като противоотрова на злото.

Берлинската писателка, илюстраторка и учителка Биргита Бер е съживила преживяното от гледната точка на внучката Сузи, използвайки един интригуващ детското въображение литературен похват – визуалният език на графичния роман.

Разказът й е базиран на материали от Щефан Колм, потомък на семейството и доведен брат на Сузи, който е споделил с авторката своите спомени, документи и артефакти от семейния архив.

Изложбата по книгата предлага иновативен подход за разказване на миналото през настоящето – риск, който прави експериментът още по-вълнуващ.

Експозицията може да бъде видяна от 12.02 до 19.03.2024 в изложбената зала „Триъгълна кула на Сердика“, бул. „Княгиня Мария Луиза“ 16.

www.culturama.art