Тя е от поколението певци, което наричат „златно“. „Живяхме в изключително трудно време, пяхме на най-големите оперни сцени и отстоявахме позициите си. Съумяхме да запазим добрия тон между нас, имаме и приятелства“, казва Цветелина Василева. Когато чуя името ѝ, винаги си представям елегантната, царствена и ранима Елизабет от „Дон Карлос“ на Верди, роля, сякаш написана за нея. Възхищавала съм се на лекотата, с която представя своите героини, винаги с изискана вокална линия, винаги с подредено виждане за образа. Колко много певци преминаха през тези години и след това се изгубиха! А тя продължава своя път. Може би по-скромно, отколкото заслужава, без излишна показност.

Намирам и отзиви в пресата за нейни гостувания по света. „Таймс“ пише: „красив, пробивен сопран, носещ истинска музикална чувствителност“. „Опера Лондон“: „Цветелина Василева беше блестяща млада героиня, ту нежна, ту огнена, със стабилен и красив глас в целия диапазон, изпълняваща дългите фрази без напрежение и неточности“. „Сънди Таймс“: „Българското сопрано Цветелина Василева трябва да е едно от големите оперни открития на десетилетието. Тя има огромен, силно концентриран глас и активно сценично присъствие, което я прави голяма звезда още преди дори да е приключила с изпяването на първата фраза“. „Вашингтон Поуст“: „Цветелина Василева се оказа необичайно завършена Виолета, със задълбочено духовно самоизследване на актьорската си игра… Нейният великолепен глас с тъмни нюанси изпълни красиво колоратурите в първо действие, както и страстните изблици във второ“.

Тридесет години на сцената. Кога минаха!

Много бързо. Като сън. Сега, като се връщам назад, установявам, че всъщност дори са повече от тридесет. Дебютът ми беше в Софийската опера, в „Бал с маски“.

Сериозен дебют.

Току-що бях получила назначението си, преди това бях солистка в Музикалния театър. Не ми се наложи да чакам. Назначи ме Руслан Райчев – един от големите български диригенти, може би изигра роля и това, че Борис Хинчев, с когото бях работила в Музикалния театър, в „Прилепът“, постановка на Пламен Карталов, е казал добри неща за мен. И така попаднах в негов спектакъл.

Кои бяха партньорите ви?

Стефка Минева, Христина Ангелакова, Живко Пранчев, Михаил Светлев. Имахме хубав репетиционен период. Постановката беше на Емил Бошнаков. Чувствах се добре, отпуснах си сърцето. Пях с цялата си смелост, може би от позицията, че съм още млада. Дори не съм осъзнавала, че Амелия е една от трудните сопранови роли, „дълбока вода“. Самият спектакъл се хареса на публиката.

А как попаднахте в оперетата?

Докато следвах, Видин Даскалов, който беше директор на театъра, ме назначи. Бях там само две години.

Интересно ли ви беше?

Много. Тази професия е специфична, много трудна. Във вокално отношение – тъй като жанрът е по-позитивен – вместо бемолни тоналности винаги има диезни. Ако в операта един върхов тон е си бемол, в оперетата е си бекар. Там си бекарите ги нямат за нищо. Освен това трябва да преминеш от пеене – не само с мисълта си, но и с техниката си – към говор. И да се чува – тогава нямаше микрофони. Гласът трябва да прехвърли оркестрината. А някои от театрите ни не се славят с добра акустика.

Тогава Видин Даскалов пееше ли още?

Да. Правехме много концерти. 90-те години бяха трудни не само за хората, но и за изкуството. Кризисни години, нямаше отопление. Затова правехме много концерти и имаше голяма посещаемост. Тогава направих Розалинда в „Прилепът“ и принцеса Мария Антоанета в „Птицепродавецът“.

Как започна международната ви кариера?

През 1992 г. спечелих два конкурса в Италия, което някак ми отвори пътя. Няколко месеца след това ме взеха в операта. Тъкмо направих дебюта си в „Трубадур“ и след няколко месеца направих прослушване във Виена, на което изпълних голямата ария на Леонора и Анна Болейн. Аз не се интересувам от това кой ще ме слуша, кой ще ме оценява. Така си щадя психиката. Но в залата е бил интендантът на операта в Сан Франциско Лотфи Мансури и това беше моят щастлив час. Така от 1994 до 2019 г. имах различни ангажименти. Отново първата ми роля беше Леонора. Трябва да спомена, че ми направиха още едно прослушване само за да чуят дали гласът ми е подходящ за техните огромни зали. Не всеки изпълнител има голям глас. По-малките гласове дори са по-красиви, по-подредени. Но всеки има своята ниша за изява. След прослушването получих договорите си и така започнах. В първата постановка бях на една роля с Eйприл Мило – изключителна певица с брилянтна техника и харизма. В състава бяха още Владимир Чернов, Денис О`Нийл, Стефания Тошицка. Тогава ме откри и агенция CAMI Music. Много важна част в творческата история на един певец са хората, които се грижат за ангажиментите му. Тогава това беше една от най-известните агенции, а сред музикантите, за които се грижеше, беше например и Анжела Георгиу.

През тези години какви опери направихте?

О, много! При това тогава се планираха по много представления – по четири-пет пъти. Пях Верди, Пучини и някои славянски автори – „Евгений Онегин“, „Княз Игор“, „Продадена невеста“ в „Ковънт Гардън“. Бих казала, че репертоарът ми се движеше в романтично-героичния оперен стил.

Спомням си яркото ви изпълнение на Елизабет от „Дон Карлос“. Много Вердиеви опери ли направихте и остана ли нещо, което не успяхте?

Централния сопранов репертоар много съм пяла – „Трубадур“, „Дон Карлос“ – това е опера, която чувствам по особен начин. Музиката е много сантиментална. Хората по света ме виждаха като Виолета. Пяла съм в няколко постановки и много съм отказала, защото, признавам, беше малко висока за мен. Не се чувствах удобно. Дори дебютът ми в Метрополитън Опера беше с „Травиата“. Толкова ме харесаха, че веднага ми предложиха още спектакли. И аз деликатно отклоних предложението. Продължавам да си мисля, че не съм сгрешила. Тя неслучайно се изпълнява от колоратурни или лирико-драматични гласове.

А Пучини? Дълго време бяхте прекрасната Лиу, а след това направихте и Турандот.

Не съм го планирала. Турандот беше предизвикателство за мен. Случайно предложение, което се увенча с успех. Исках да покажа яркия контраст между студената легендарна принцеса и обикновената ранима жена, каквито сме всички ние. Когато пристъпих към „Турандот“, Лиу ми беше много на сърцето. Пях я от душа. Имах големи успехи с нея. Имах невероятни срещи с изпълнителки на Турандот. Най-голямата, разбира се, беше Гена Димитрова. Тя и ще си остане знакова изпълнителка на тази роля не само у нас, но и по света. Най-добрата.

Какви бяха отношенията ви с диригентите?

Всички имахме нормален работен период, а не в съкратените форми, които през последните години се налагат. Една постановка отнемаше около четиридесет дни. И спектаклите бяха много, имала съм по девет спектакъла за едно гостуване. Днес певците гледат да се преборят за два. Работила съм с Антон Гуаданьо, Маурицио Арена, Даниел Орен, сър Бернард Хайтинк, Марко Армилиато, Никола Луизоти, Адам Фишер, Карло Рици. Установих, че диригентите, които са изучавали пеене, са по-взискателни. Не минаваха компромисно нещата.

Тогава имаше ли толкова доминиращо присъствие на режисьорите?

Да, винаги е имало разговори за доминацията на режисьорите. Винаги е имало съвременни постановки или такива, в които певците са поставени в затруднени ситуации. Помня един „Евгений Онегин“ на Вили Декер в Хюстън. Като я гледаш отстрани, всичко е много красиво, лесно, приятно, с хубави решения. Но на сцената си имаше трудности, с които всеки един от нас трябваше физически да се справя. Имахме препятствия, които се налагаше да преодоляваме. Те предизвикваха задъхване, а трябваше и да пеем. Но публиката не се интересуваше от това и трябваше да бъдем на ниво.

Как подготвяте една роля, с кого коментирате представянето ви?

Все по-често се налага да се подготвяме самостоятелно. Ние бяхме разглезени някога като щатни артисти. Сега имам пианист, с когото работя – Поли Чернева. Днес е по-лесно, можеш да чуеш най-различни записи. Аз не съм учила в музикално училище и не мога да си акомпанирам. Мога да разуча ролята, но само моята партия. Сериозната работа е с пианиста. А и след като подготвиш една роля, с всяко ново изпълнение я обогатяваш.

Колкото до историческите корени на операта, търся само най-важното, защото, когато се срещнеш с режисьора, трябва да имаш подготовка, дори концепция. Въпреки че предпочитам да се впусна ей така в ролята, да я усетя и да следвам написаното от композитора. Разбира се, следвам указанията на екипа. Не търся нещо преднамерено, целенасочено. Смятам че моят натюрел трябва да бъде в ролята, за да съм различна.

А гледате ли различни постановки?

Гледам от любопитство, но не целенасочено. Предпочитам да слушам опера. В свободното си време слушам и друга музика.

При вас забелязвам стабилност във всяка роля. Как я постигате?

Винаги се стремя да правя това, което се изисква от мен, да дам най-доброто от себе си. Не правя предварителни планове. Прекалената амбициозност води до неуспехи, които трудно се преодоляват. Хората, които те канят, най-добре разбират какво ти подхожда, често изпълнителят сам не може да прецени своите възможности.

Споменахте, че сте отказали Виолета. Имате ли и други отказани роли?

Немският репетоар, например Брунхилде, Лулу. Когато ми предложиха Лулу в Сан Франциско, казах: „Там има едни крайни височини…“. А те ме увериха, че не трябва да ги пея. Не може! Освен това трябва да владееш говорната техника. И най-вече да чувстваш ролята.

Във Виена сте пели Анна Болейн, но след това не откривам ваши белкантови роли.

Имала съм само едно предложение за истинския белкантов репертоар. Явно не са ме виждали в него. Хубав е, но нека има и за останалите.

Цветелина Василева е лауреат на конкурсите на името на Тито Скипа и Франческо Чилеа. Специализира с Карло Бергонци в Милано. Голямата ѝ кариера започва от Сан Франциско с Леонора от „Трубадур“, последвана от „Руслан и Людмила“ на Глинка и „Коронацията на Попея“ от Монтеверди. Следват покани от световни театри и фестивали в Лондон, Ню Йорк, Италия, Берлин, Лос Анджелис, Хюстън, Далас, Япония и др. Цветелина Василева продължава да пее и у нас – в София, Стара Загора, Русе, Варна, Пловдив, Бургас. В репертоара ѝ най-голямо място заемат Вердиевите героини, следвани от Пучиниевите, както и от славянски опери. Тя често изпълнява Реквиеми на Верди, Дворжак, Моцарт, „Стабат Матер“ на Перголези и Росини, Симфония № 9 на Бетовен, „Сватба“ на Стравински. В последните години е солистка на Русенската опера.

Репертоар:

Александър Бородин – Ярославна в „Княз Игор“;

Антонин Дворжак – Реквием;

Бедржих Сметана – Марженка в „Продадена невеста“;

Волфганг Амадеус Моцарт – Реквием;

Джакомо Пучини – Тоска, Турандот и Лиу в „Турандот“;

Джоакино Росини – Стабат матер;

Джовани Перголези – Стабат матер;

Джузепе Верди – Елизабет в „Дон Карлос“, Леонора в „Трубадур“, Амелия в „Бал с маски“; Виолета в „Травиата“, Реквием;

Йохан Щраус – Розалинда в „Прилепът“;

Карл Целер – Мария в „Птицепродавецът“;

Клаудио Монтеверди – „Коронацията на Попея“;

Лудвиг ван Бетовен – Симфония №9;

Михаил Глинка – „Руслан и Людмила“;

Пьотр Илич Чайковски – Татяна в „Евгений Онегин“;