Диригентът Даниел Орен – Музиката освобождава от измамата на думите

Даниел Орен днес е един от най-уважаваните диригенти. Той е гост диригент на най-големите театри и фестивали. От 2007 г. е артистичен директор на театър „Джузепе Верди“ в Салерно, а от 2019 е музикален директор на фестивала на Арена ди Верона. Пристигна за първи път в София по покана на акад. Пламен Карталов, за да открие сезон 2024/2025 на Софийската опера с „Турандот“ от Джакомо Пучини, а малко по-късно през ноември се завърна за Реквием от Джузепе Верди. Двата спектакъла се превърнаха в тържество на музиката за софийската публика. На 8 август в рамките на фестивала „Опера на площада“ той ще дирижира Симфония №9 от Лудвиг ван Бетовен на площада пред храм-паметника „Св. Александър Невски“ с участието на Джесика Прат, Виолета Радомирска, Грегъри Кунде и Александър Виноградов.

Ето какво сподели диригентът в интервю от 2024 г.

Лятото приключи за вас на Арена ди Верона с поредица от представления и сега сте в София, за да откриете сезона с „Турандот“. Какво е Пучини за вас?

Пучини за мен, е авторът, който е най-близо до сърцето ми, защото целият той е едно сърце, една душа, изпълнен е с емоции. Мисля, че той е един от най-великите, които са успели да подходят към музиката с голямо сърце. Ако един музикант няма голямо сърце той не успява да претвори музиката му и мисля, че е по-добре да стои далеч от Пучини. Има други неща, които можеш да правиш, но при Пучини трябва да имаш голямо сърце, за да предадеш всички големи емоции на Пучини.

Има и друго, и истината също е много емоционална, защото дебютирах на двайсет и две години в Римската опера, а първата опера, която изобщо дирижирах беше „Манон Леско“ с огромната и уникална Райна Кабаиванска. Цялата ми кариера започна с тази „Манон Леско“. Преди „Манон Леско“ бях станал музикален директор на Римската опера. Тогава, започна тази голяма любовна история с Райна, която беше първата и най-важна изпълнителка за мен в продължение на двайсет и пет години.

Какви произведения направихте с нея?

Много са. Големите оперни певци от миналото са знаели, големите от миналото са го правили, но напоследък за съжаление всичко е обърнато с главата надолу, защото един лек сопран пее ролите за драматичен сопран, един лек тенор пее Отело. Райна никога не го е правила. Райна имаше късмет. Не съм я познавал в началото на кариерата й, но сигурно е имала малко по-лек глас, което е нормално за едно двайсет и пет годишно момиче, чийто глас след това се развива.

Тук в София имахме прекрасна среща, много трогателна. Това беше едно от най-трогателните неща, които някога са ми се случвали. Попитах я дали е пяла някога Лиу и тя каза, че няколко пъти в началото, дори с Шолти, но гласът след това се е развил бързо. Когато се запознах с нея през сезон 78-79 г. в Рим, тя имаше глас, с който да изпълнява Манон Леско, Федора, Адриана, Тоска, Франческа да Римини. Дълго време правехме всички нейни опери заедно, след това добавяхме и други неща, като едно бижу, както казваме на италиански. Имаше един велик интендант на театър „Сан Карло“ в Неапол, Франческо Канеса, който измисли да направим „Весела вдовица“ с Райна. Постановката стана уникална. Мисля, че никой никога не я е правил в Италия на подобно ниво. Може би Караян, който осъществи велики изпълнения, но обичайно постановките на „Веселата вдовица“ са най-обикновени.

Ние си поставихме висока цел, да бъде на най-високо ниво, защото Райна беше с нас. Избрахме изключителни хора. Данило беше един млад датчанин на име Майкъл Мелби, който беше фантастичен и целият състав беше перфектен, защото по принцип поддържам тезата, че в един спектакъл целият състав трябва да е отличен, от най-малката до най-голямата роля. Модерно е да се поставя с една, две звезди, а след тях всички останали да са на по-ниско ниво. За мен тази система никога не е съществувала и следователно от най-малкия до най-големия всички бяха прекрасни. Спомням си, че в Неапол бяха предвидени осем или девет представления. Имаше такова огромно търсене, хора, които се биеха пред входа на „Сан Карло“, че трябваше да дойде полиция и да ги успокои. И ръководството, великият интендант Канеса добави още пет, шест представления. Беше нещо изключително, с публика, която стоеше на крака. Това беше наистина апотеоз и най-великият герой, който създаде магията беше Райна. Така беше и с целият й репертоар, който направихме. В Рим имаше един интендант, който искаше да възстановим „Фауста“ от Доницети. Там направихме постановка с Джузепе Джакомини, един от най-великите тенори и Ренато Брузон, който е един от най-великите баритони. А как правеше „Мадам Бътерфлай“! Няма друга като нея на света.

Винаги съм плакала, когато съм гледала Райна Кабаиванска в Бътерфлай.

Човек винаги плаче, защото при такъв артист не може да не плачеш. С Райна беше нещо изключително, заради някои неща, които тя правеше, благодарение на техниката си, благодарение на дъха си. Например правехме определени кресченди на определени ноти преди „Дуета с цветята“ тя вземаше тона тихо и го развиваше във форте. Имаше огромен дъх, задържаше го много дълго и тогава идвах аз с оркестъра. На всяко представление с Райна, имахме огромни аплодисменти, спектакълът спираше там, което никога повече не ми се е случвало.

И с друга българска певица, Гена Димитрова, имате много емоции.

Да, категорично с Гена също. В нейния репертоар тя е най-великата, абсолютно най-великата. Толкова много неща сме правили заедно, толкова много „Турандот“. Според мен тя беше най-велика. Гена беше единствена. Ще допълня, че освен „Турандот“ и „Набуко“, и всички тези тежки заглавия, тя можеше да прави и други. И ние с нея ги направихме. Тя имаше такъв огромен глас с такъв прекрасен център, какъвто никога не съм чувал, неповторим, с такава красота и широта. С нея правихме „Дон Карлос“ и беше нещо незабравимо в „Сан Карло“ с Ренато Брузон и с Никола Гюзелев, също велик певец, Еболи беше Джована Казола, която беше съвсем млада и Джакомо Арагал като Дон Карлос. Днес има опери, които не искам да правя отново, защото съм работил с такива певци.

Още един спомен. Беше „Силата на съдбата“ и отново с Гена Димитрова. Тя направи такива пианисимо на си бемол на „Pace, pace”! Казват, че с глас като нейния не може да се направи пианисимо. Това не е вярно. Другите просто не могат да го направят. Гена го направи, ангелско пианисимо, дошло от рая, като всички Вердиеви финали, когато сопранът се превръща в ангел, който отива към рая. И Гена го направи, а всички се разтреперихме и плакахме.

А Николай Гяуров! Не направих много неща с него. Това е моя загуба. Но направихме „Бохеми“ – първата която Франко Дзефирели създаде в Рим. Тогава за първи път срещнах Франко Дзефирели. Беше преди 25-30 години. Да, добре Гяуров беше Колин, което е малка роля, но това не е така. За един от спектаклите той беше неразположен и не пя. Замести го друг певец, но ние просто нямахме Колин. Как го правеше Гяуров, вокално, актьорски, как ходеше! Този топъл глас. Как пристъпваше философът. След него не можеш никого другиго да гледаш в тази роля. Правихме „Бохеми“ и в Торино с него, Мирела Френи и Лучано Павароти. Неповторимо събитие.

От по-младите певци? Луд съм по Красимира Стоянова. Правихме „Еврейката“, „Аида“ в Скалата. Не зная как е по-добре да го кажа. Тя пее като ангел или сякаш ангел пее. Побърква ме. Още като момче, когато учех в Берлин бях луд по красивите гласове. Съществуват само красивите гласове, който няма красив глас за мен не съществува. А Красимира има толкова красив, ангелски глас. Но разбрах и друго. Не става дума само за това, че можеш да имаш само красив глас, трябва да имаш всичко.

В интернет има ваше изпълнение като десетгодишен, акомпанирате си на пиано и пеете “Nel cor più non mi sento” с много добра вокална постановка.

Да, защото учих пеене. Мама ме водеше да уча пеене, въпреки че всички музиканти в Израел казваха, че едно дете не трябва да учи пеене. „Прекалено е малък, не трябва да учи пеене, това е грешка.“ След това  направих прослушването пред Исак Щерн, който извика Ленард Бърнстейн. Беше твърде вълнуващо с двама невероятни музиканти. Така Бърнстейн поиска да изпълня „Чичестърски псалми“. И след това дълги години поддържахме връзка с Ленард Бърнстейн, който искаше да ме заведе в Америка, когато бях на 14 години заедно с Исак Щерн, но мама не пожела. Тя се страхуваше от Америка, мама се страхуваше от упадъка в някои среди, от света на наркотиците, много се страхуваше, не искаше. Така че поддържах връзка с него, със секретарката му. Когато идваше в Израел, винаги ми се обаждаше и отивахме да си говорим с него, канеха ме на всички концерти, които правеше в Израел, защото той много обичаше Израел, тъй като беше евреин и също така уникален човек. Но след като спечелих конкурса на Караян, всичко прекъсна от страна на Бърнстейн. Но като казвам това не трябва да се мисли, че е имало ревност от страна на Бърнстейн към Караян. Това не е така. Има други причини. Бърнстейн вероятно не е бил съгласен с моя избор да отида да уча в Германия с Караян. Той прекъсна всички отношения, за което много съжалявах, защото за мен той беше един от най-великите, ако не и най-великият, и като музикант, и като композитор, и като всичко, и като човек. Той беше най-прекрасният човек на света, най-топлият. Спомням си, когато идваше в Израелската филхармония и в паузите оставаше на подиума и говореше с музикантите. По принцип един диригент веднага се качва в стаята, за да се дистанцира от всички. Той оставаше с тях, знаеше всичките им истории, семействата им, децата им какви са станали, внуците им какви са, и оставаше с тях. Такъв човек никога не съм срещал, толкова земен, толкова човечен, и тази голяма човечност личи в музиката, която прави и като диригент и като композитор

Сега сте в София. Как установихте контакт с маестро Пламен Карталов? Работили сте заедно няколко пъти.

Да, работили сме заедно много пъти. Трябва да кажа, че се разбираме великолепно. В днешно време не е лесно да намериш режисьори, артисти като маестро Карталов. На първо място да намериш такива, които обичат музиката. Странно е това, което казвам, но за съжаление е така. Такива, които обичат Пучини, които обичат Верди, които обичат композиторите. По време на репетициите, когато нещата не вървят добре, аз изваждам моята партитура и казвам, че това за мен е Библията. Аз правя това, което се казва в Библията, уважавам Библията. Това е Пучини. Ако е написал шест сопрана, те трябва да са шест. При Пламен е същото, защото първото нещо, което той уважава и обича, е Пучини, Белини, Вагнер, каквото искате. Той обича музиката. Ако един режисьор не обича музиката, това е катастрофа за нас диригентите, катастрофа е, уверявам ви. Достатъчни са дребни неща, като например да сложиш на грешни позиции певците и с музиката е свършено. За съжаление днес много често всички ги позиционират много далеч, на грешни позиции, използват се грешни материали, сцените са ужасни, които нямат нищо общо с операта. Днес всичко е обратно на това, което трябва да бъде, върви се срещу Пучини или Верди, или срещу всички тези велики композитори. А Пламен е един от малкото, които съм открил, и откакто го познавам, той върви с музиката, която обича, обича и певците. Един певец, ако го поставиш на трийсет метра от мен, какво прави!? Винаги споря по този въпрос и питам „Защо?“ И публиката плаща много, много пари, за да види представлението, а чува половината от гласа на певеца. И аз винаги споря и казвам: не, това не е възможно, защото публиката идва да чуе гласа на певеца. Така че с него нямаме проблеми, а ако се появят разговаряме и намираме най-доброто решение. Това е много голяма рядкост днес. Така че за мен той е един от най-важните. Бих искал да работя с него през цялата година, защото тогава нямаше да имам повече проблеми.

През тази година получихте наградата “Франко Абиати“ на италианската музикална критика за постановката на „Еврейката“ в Торино. Толкова рядко поставяна опера.

Трябва да кажа, че това беше страхотна постановка. Там имаше един режисьор Стефано Пода, който свърши страхотна работа в тази опера. Имаше добри идеи. Преди да започна работа си мислех, че никога няма да намеря подходящ певец, за да изпълни партията на Елеазар. На всяко поколение намираш по един Елеазар. Как да намериш глас като на Иън Пиърс или после като на Ричард Тъкър!? То не е като да има трима, четирима, петима велики певци за Елеазар. Има един, а после кой дойде? Дойде Нийл Шикоф. Правихме тази опера почти навсякъде, дори и в Израел. Тук ще кажа, че най-великата Рашел днес е Красимира Стоянова. Недостижима. За жалост не можах да направя операта с нея. И ето след Шикоф не знаех къде да търся певец. Ролята на Елеазар е много много специална, това не е просто да пееш, да знаеш как да пееш, трябва да се вживееш в душата на евреина, да бъдеш евреин, което е много сложно, защото душата на евреина, характерът на евреина е много сложен, много измъчен, много объркан е този характер на евреина и той беше идеален за Шикоф. Той е син на известен кантор от Ню Йорк и много добре разбираше всичко, беше дишал въздуха в подобна религиозна атмосфера. И ето че след Шикоф се появи Грегъри Кунде. Той е фантастичен, толкова е интелигентен, толкова е добър и успя с малко помощ от мен, да влезе навътре, да проникне в този характер и направи наистина неповторим Елеазар. Трябва да кажа, че спечелих битката благодарение на него и на Марианджела Сичилиа, която направи чудесна Рашел. Много ми харесва да работя с нея, защото дори не ми се налага да й говоря, не казвам нищо, правя с ръце, с мимика и всичко се случва както трябва.

Но за да се случи това първо трябва да умееш да го направиш, защото ако човек не умее да пее, пее всичко във форте, не е в състояние да направи нещата, които аз искам. Освен това трябва да искаш да ги направиш, трябва да си позитивно настроен. Мисля, че винаги е така – даване и получаване. И след това трябва да можеш да следваш, да разбираш. Тя е перфектна във всичко и аз съм много много щастлив, защото ако Бог пожелае, ще се върнем с нея за Реквиема на Верди тук в София. Там също ще бъде страхотен актьорски състав.

Нека разберем малко повече за сезона на Театър „Верди“ в Салерно.

Да кажем, че този сезон бяхме в известно затруднение, защото имаше някои проблеми с парите, между правителството и региона. Но сега вече всичко е подписано, имаме определен бюджет и можем да добавим още опери. Този сезон направих „Бохеми“, мисля, че беше много красива постановка, а Марианджела направи образцова Мими. Имахме и много добър Рудолф Джовани Сала, много музикален. И Мюзета беше прекрасна. Целият състав беше равностоен, на много високо ниво. Сега след като имаме осигурени средствата от правителството ще добавим „Набуко“, „Норма“. Ангажирал съм много добри певци, които чакаха до момента, в който да сме сигурни във финансирането. Ще завърша сезона с „Травиата“, която ще дирижирам аз. Следваща година се надявам да бъде по-лесно, защото договорът с правителството е за пет години, така че ще бъде по-лесно. Трябва да кажа, че искаме нещата да са на много високо ниво, особено що се отнася до певците. Колкото до диригентите, ако успея аз ще дирижирам всичко. Що се отнася до режисьорите, както казах избирам хора, които уважават музиката. Не мога да гледам ужасните неща, които се случват на определени места и унищожават музиката. Виждал съм неща, при които музиката вече я няма. Дори вече не мога да се наслаждавам на музиката, така че имам моя сценограф, моя художник по костюмите в Салерно, които зная, че са много добри, които имат прекрасен вкус, имат набито око, имат нужната естетика. Ще ви призная, че бих искал нашият приятел Пламен Карталов да направи целия сезон за нашия театър. Той маже да направи прекрасно всички заглавия.

А на Арената във Верона какво да очакваме следващия сезон?

Не знам, наистина не знам, защото те винаги решават след сезона какво ще се случи, но мисля, че ще има ново Набуко, а постановката ще бъде на Стефано Пода. Ако Бог реши, може би това ще е операта, която ще дирижирам аз.

А намира ли Даниел Лорен време за почивка?

Днес, малко повече отпреди. Преди бях много фиксиран в работата. Не приемах в календара ми да има бели полета. Не ги харесвах, затова запълвах всичко. Вече не е така, сега бях десет дни у дома в Тулон със семейството си. Във Верона се събрахме двете семейства, първото семейство, което имах с първата си съпруга в Израел. Бяхме със сина ми, който дойде от Америка, той е страхотен лекар, кардиолог в Америка, после всички деца, внуците от Израел, после сегашната ми съпруга и четирите френски деца, които са във Франция, бяхме петнайсет, шестнайсет души и си прекарахме страхотно. Да, когато мога, почивката ми е със семейството, разбира се.

А намирате ли време да гледате някакви постановки в други театри? Отивате ли да гледате нещо в Париж например, във Виена?

Когато съм там, да, когато имам време, да, да, отивам специално в Лондон. Много пъти специално ходя там да гледам, защото има много отлични певци. Там има страхотен художествен ръководител, който вече над 45 години е там, което означава, че той е антиполитикът, защото у нас в Италия, на всеки три години всичко се сменя – и политиката, и директорът на театъра, всичко се променя. Надявам се, че в бъдеще това вече няма да се случва. Така че, имайки много добър артистичен директор, един от най-добрите в света, чието име е Катона (Петер Марио Катона), той привлича най-великите изпълнители в света, и много млади хора, той открива младите хора, което е много важно задължение, и затова е важно да отидеш и да ги изслушаш. След това там е Антонио Папано, който е фантастичен, правят се прекрасни постановки и се откриват нови гласове, защото не може да познаваш всички. Мисля, че тайната на кастинга за певци, освен тези, които познаваш, е да отидеш и да ги чуеш лично. Всичко останало е глупост. Да, може и по другия начин, но най-добре е да не го правиш не по телефона или какво ти е препоръчал някой. Трябва да отидеш и да чуеш сам, а аз го правя, когато мога, когато съм в театри като Париж, Лондон или Мюнхен, където всяка вечер има представление.

Интервюта е публикувано първо в „Култура“ през ноември 2024 г.