Шърли Верет – Никога не съм вървяла сама
Шърли Верет – певицата с много топъл глас, изключително силна личност, която преодолява немалко пречки в творческия си път по американските и европейски сцени. Зачетох се в биографията й и си дадох сметка, колко труден път е трябвало да извърви. Рядко се замисляме какво трябва да преживее човек с различен цвят на кожата. Особено през 60-те години на миналия век, особено в Америка, разкъсвана от противоречия за правата на тъмнокожите си жители. Гледах и доста материали публикувани в интернет и наистина останах очарована от личността на Шърли Верет, от присъствието и вокалното й майсторство.
Шърли Верет учи първо в Чикаго, а след това в Джулиард Скул, Ню Йорк. За тези години тя разказва: След като влязох в Джулиард заедно с музиката започнах да уча езици, специално френски, немски и италиански. За мен беше странно, защото първо започнах с немския. Обичайно е за певците да започват с италиански. Мога да свиря и на пиано, но не много добре. Достатъчно ми е разбира се да разучавам ролите си. Ето сега съм недоволна от себе си, защото някога майка ми ми казваше – „Трябва да се свири на пиано много добре, защото това ще ти бъде от голяма полза, когато един ден станеш певица”. Както се досещате аз не бях много прилежна и сега съжалявам.
През 1961 г. печели националните прослушвания за Метрополитън опера. Дебютира в Охайо през 1957 в „Поругаването на Лукреция” на Бенджамен Бритън. През 1958 пее за първи път в Ню Йорк Сити опера – „Изгубен сред звездите” на Курт Вайл. На следващата година вече е в Европа – в Кьолн участва в „Смъртта на Распутин“ на Дмитрий Набоков.
Световната й кариера започва от Сполето след спектакли на „Кармен”, роля която изпълнява дори и в Болшой театър в Москва през 1963 г. Първата й партия в Ковънт Гардън е Улрика от „Бал с маски” през 1966 г. В кралската опера пее още Азучена, Еболи, Амнерис, Далила, Орфей на Глук.
Тя се появява в първия концерт излъчван някога по телевизията от Линкълн център през 1962 г. и същата година пее в първия концерт организиран от Ленард Бърнстейн и наречен „Концерт на младежта” излъчван по телевизията от залата, която в момента е „Ейвъри Фишър Хол”.
В Метрополитън опера Ню Йорк е поканена на 21.09.1968 г. за „Кармен”. Но големият триумф на тази сцена, останал в историята на театъра е през 1973 г., когато замества Криста Лудвиг като Дидона. Самата Верет изпълнява партията на Касандра и се налага в една и съща вечер да изпее и двете партии.
През 70-те години без да изоставя мецосопрановия репертоар Верет се впуска и в драматичните сопранови партии първо със Селика от „Африканката” на Майербер, след това е Юдит от „Замъкът на херцога Синята брада” на Барток, Мадам Лидоан от „Диалогът на кармелитките” на Пуленк. Най-знакова обаче в биографията й е Тоска – изпълнява я в МЕТ през 1978 г., а след това в Ковънт Гардън и в Бостън. Друга важна за нея роля е Амелия от „Бал с маски”, която представя пак през 1978 в Миланската Скала.
Попитана как и защо така свободно сменя мецосопрановия и сопрановия репертоар тя отговаря: Това е така, защото израснах във фамилия Верет, в която всички пееха – сестра ми, братята ми, баща ми. Всички свирехме и на различни инструменти, и понякога например, ако майка ми беше в кухнята, и ние започвахме да пеем, и то най-вече през уикендите, когато се събираше цялата фамилия, и ако дори някой от братята ми го нямаше – той беше бас или тенор аз веднага ги замествах, и никога не съм мислела, че трябва да бъда сопран, мецосопран, тенор – беше важен гласът.
Но има и специалисти, които не смятат така. Ето какво казва Валтер Леге: Иска ми се Верет да се вслуша в обикновения здрав разум. Тя е най-добрият мецосопран в света. Трябва да ѝ бъде забранено да пее Норма… Обожавам я като артист, нейното усърдие, естествените ѝ актьорски способности, прекрасния кадифен тембър, пъргавината и блясъка. Тези качества са толкова редки в една красива млада жена, че някой трябва да й наложи тази забрана със закон.
Зенитът на кариерата й е в средата на 70-те години, когато открива сезона в Метрополитън с ролята на Неокъл от „Обсадата на Коринт” на Росини и сезонът в Миланската Скала с леди Макбет от „Макбет” на Верди – партия, която казват, че е сред най-атрактивните за нея. Направила е два записа на тази опера. В репертоара й се включват още Дездемона от „Отело” от 1981 и Леонора от „Фиделио” от 1983 – и двете играни в Метрополитън.
Верет има специално отношение към Норма – първо изпълнява партията на Адалджиза, а след това и самата Норма – в Бостън през 1976, а след това в Сан Франциско, Ню Йорк, Лондон и Месина.
Освен превъзходна вердиева певица много специалисти и меломани отделят специално място за интерпретациите на героините на Доницети. Легендарни остават Елизабет I в „Мария Стюард”, Леонора от „Фаворитката”, Джейн Сиймур от „Анна Болейн”.
Особено място в кариерата й заема Париж. В Пале Гарние тя е за първи път през 1973 с Азучена. Следват няколко грандиозни продукции с нейно участие в следващите години – „Макбет”, „Ифигения в Таврида“, „Алчеста”, „Медея”, „Мойсей” на Росини. Когато откриват операта при Бастилията през 1990 г. тя е поканена за партията на Дидона от „Троянците” на Берлиоз. Касандра е Грейс Бъмбри (С нея изнасят концерт през 1982 г. в Карнеги Хол, за да отбележат 80 годишнината от рождението на Мариан Андерсън.) През 1990 тя изпълнява и своята първа Сантуца в Сиена. За френските си роли тя споделя: Кармен съм пяла много, но тя не е сред предпочитаните от мен роли. Направих я защото хората ми казваха, че ще бъда много добра – изглеждах много добре и всички казваха, „О, каква красива Кармен”, и аз я пеех, но много повече обичам Далила, защото тя сякаш е в мен. Пяла съм Дидона на Берлиоз и Касандра – и двете, както и Африканката – тя не е много важна роля, но аз я обичам, защото има много хубави моменти в операта.
Интересен е и пътят й в по-късните години – през 1994 дебютира на Бродуей в „Карусел“ на Роджърс и Хамърстайн в Линкълн център. Ролята на Нети Фоулър й носи награда „Тони“ за сезона.
В периода 1996 – 2010 преподава във факултета за музика, театър и танц „Джеймс Ърл Джоунс” към Мичиганския университет.
Контратенорът Дейвид Даниелс, който е учил там, се среща с Верет за първи път, когато се връща за рецитал. По време на последвалите посещения той неизменно се отбива в студиото ѝ за час-два. Студентите по това време нямаха представа коя е тази жена и какво е направила на оперната сцена. Говорехме за кариерата ѝ, за записите ѝ и тя разказваше истории за всички, с които е пяла. Не можеше да бъде по-прекрасна или по-щедра с мен. Беше абсолютно стилна – във външния си вид, в начина, по който се държеше, и в начина, по който пееше.
През 2003 г. Шърли Верет публикува мемоарите си наречени „Никога не съм била сама”, в които говори открито за расизма, който е трябвало да преодолява като тъмнокож човек в света на американската класическа музика. Интересен е разказът за това как диригентът Леополд Стоковски я кани да пее в Хюстън в началото на 1960 г. и се налага да отмени поканата си, тъй като от борда на оркестъра отказват да приемат за солист чернокож певец. По-късно Стоковски се реваншира, като кани Верет за концерти с един от най-престижните американски състави – Филаделфийската филхармония.
Верет умира в Ан Арбър, Мичиган, на 79 години, на 5 ноември 2010 г. от сърдечна недостатъчност.
Началото:
Родена в Ню Орлиънс на 31 май 1931 г. Първата й публична изява е като дете в църква. Отчаян от сегрегацията, баща ѝ премества семейството в Лос Анжелес, Южна Калифорния, където вокалният потенциал на дъщеря му се разкрива в състезания. Баритонът Джон Чарлз Томас предлага спонсорство за уроци с Лоте Леман, но тийнейджърката Верет се чувства неподготвена и отказва.
Получава лиценз за агент по недвижими имоти. На двайсет години сключва неуспешен първи брак през 1951 г.
Четири години по-късно, вече не се интересува от продажба на недвижими имоти. Верет започва да учи пеене при Анна Фициу и показва блестящ потенциал, участвайки в популярното телевизионно шоу „Talent Scouts“ на Артър Годфри. Този успех я отвежда в Джулиард и попада под строгото ръководство на Марион Секели-Фрешл. Верет си представя как пее на концерти и рецитали, но слушането на Калас от МЕТ в Норма разпалва интереса ѝ към операта. Следва дебют като Лукреция на Бритън (Йелоу Спрингс, Охайо, 1957 г.). Тя се появява в „Изгубени сред звездите“ на Вайл като Ирина (Нюйоркска градска опера, 1958 г.) и „Смъртта на Распутин“ на Николай Набоков (Кьолн – европейският ѝ дебют, 1959 г.).
Дискография:
Запис на 12 цели опери.
Концерти с творби от Вивалди, Бетовен, Менделсон, Росини, Брамс, Малер, Де Файя.
Оперни дуети с Монсерат Кабайе.
Няколко солови диска с арии.
Елизабет в „Дон Карлос“ от Миланската Скала.
Документални изпълнения от спектакли – Лейди Макбет в „Макбет“, Селика в „Африканката“, Далила в „Самсон и Далила“, Сантуца в „Селска чест“, Тоска.