Радостина Николаева – всяко излизане на сцената е като конкурсен изпит
Радостина, 50 години, от които 25 на сцената. Как ти се струва това като равносметка? През половината ти живот си била на различни сцени – Русе, Бургас, Варна, Стара Загора, най-много в София.
Казано така звучи като сън, като сбъдната мечта, защото това винаги ми е било на сърцето. Носех в себе си музиката и шанса, който имах да се занимавам, да проектирам себе си в музиката за мене беше огромно щастие. От малка съм си мечтала да се занимавам с музика. Музиката винаги ме е вълнувала, минавала е през мен и аз съм я усещала много, много силно. Исках да свиря на пиано, да стана пианистка, защото бях омагьосана от едни ръце в едно телевизионно предаване. Не си спомням чии са тези ръце, но те наистина ме омагьосаха и ми подсказаха по някакъв начин накъде ще ме поведе животът. Имаше и други знаци, но това е тема за друг разговор.
От кога започна да свириш на пиано.
Ами не много рано. От първи клас в Русе в една музикална школа и първоначално нямах мое лично пиано. На 4-та години майка ми баща ми ми купиха пиано. То се казваше „Кубан“ и все още е в апартамента ни в Русе. За жалост вече не го ползвам толкова, колкото тогава, когато ме приеха в музикалното училище. Това се случи през 1991 г. Приеха ме във вокален клас.
Исках след 7 клас да вляза, но тогавашните правила бяха такива, че след 10 клас беше приемът за музикалното училище със специалност пеене. През това време учих в руската гимназия в Русе. След 10 клас кандидатствах и ме приеха и това беше за мен голямо щастие.
Сигурно и с Георги Делиганев си работила.
Да, с Делиганев се срещнахме наистина, той ме хареса, но тогава прецениха, че ще се занимавам с преподавателката Софка Инджова. Аз при нея завърших. С Делиганев ни свързаха заниманията по ансамбли и освен това втората година имахме хорово пеене. Така че една година сме пели с моите съученички в хор. На мен и на още три момичета Делиганев ни даде почти солова изява в квартет в едни хорови произведения и отидохме на турне в Западна Германия. Спечелихме първа награда на фестивал, на който вече не си спомням името, но беше много вълнуващо и беше приключение, но и нещо като културен шок, който преживях виждайки живота там и техния стандарт.
Кога беше първата твоя изява на която излизайки на сцената се почувства оперна певица?
При мен пътят до сцената беше доста по-дълъг. Завърших с отличие музикалното училище и имам за спомен от този момент настолен часовник, награда за отличен успех. Тогава си спомням, че имаше продукция, на която аз пях Церлина от „Дон Жуан“. Така че започнах с „Дон Жуан“, но в цялата опера и то Донна Елвира изпях 1998 година, когато бях трета година в Академията. Там професор Павел Герджиков ми преподаваше актьорско майсторство и той беше човекът, който ми подаде ръка. Още преди завършването ме покани да участвам в постановката на „Дон Жуан“. Тя беше по случай 50 годишния юбилей на Русенската опера. Така че на сцената дебютирах в Русе. Едно от препятствията, които трябваше да премина, беше че трябваше ролята на Донна Елвира, която знаех на италиански да обърна на български. Това беше един от последните спектакли, които се пяха на български. След това вече навсякъде се пееше на оригинален език.
Всъщност моята среща с теб беше точно по време на спектаклите на „Дон Жуан“, когато се яви на конкурса за млади оперни певци в София. И оттогава мисля, че няма твоя роля, която да съм пропуснала. Как се почувства на този конкурс? Беше един от най-трудните в света, най-вече заради този трети тур с цял спектакъл.
Да, това се случи една година след като постъпих на работа в Софийската опера. Скоро ходих в личен състав и видях, че съм назначена на 10 септември 2003 г., а конкурсът беше през 2004 г. Наистина е един от най-трудните. Може би му съперничи конкурсът „Мария Калас“, където има тринайсет различни арии и седем песни и една партия, която трябва да си изпял на сцената, но в рамките на конкурса няма спектакъл.
В Софийската опера кандидатства или получи покана?
След първото издание на конкурса „Пълдин“ ме поканиха да се явя на конкурс в Софийска опера за две роли – Донна Анна в „Дон Жуан“ и Микаела в „Кармен“.
Явно „Дон Жуан“ е знакова за кариерата ти.
С тази опера имам интересно преживяване на едно турне с Казанската опера в Холандия, когато пях и двете роли. Едната вечер пеех Донна Елвира, а след две вечери Донна Анна и така ги редувах.
А коя ти харесва повече и е по-близо до теб?
И двете изразяват по различен начин същността на жената и изискват различна концентрация. В един момент те някак си се допълват, допълват моята същност и ми доставят удоволствие да пея и двете.
По различен начин провокират гласа, по различен начин се провежда музикалната линия през тях. Един артист е хубаво да познава всички персонажи в едно заглавие, за да бъде пълноценен образът, който изпълнява.
Доста години по-късно участва и в постановката на Уго Де Ана. По-уверена ли беше?
Беше по-трудно след толкова време отново да посегна към Донна Анна. Тя е много висока летва.
Но ти си я изпълнила съвсем млада и то неведнъж! Или младостта не знае прегради.
Не зная, минала съм през толкова различни партии. За жалост в един театър не може да избираш репертоара си – да пееш само Моцарт или само Верди или пък да се редуват, така че да пазиш някаква гласова хигиена. Ако например пееш Пучини при когото оркестърът е много по-плътен и те провокира да дадеш доста повече глас и не само глас, но и емоции, а след това да се върнеш в някоя моцартова партия. Затова след почти десет години беше изпитание – все едно за първи път подхождах към тази партия. Наистина всяко едно излизане на сцената за нас певците е като конкурсен изпит, начин да докажем дали сме израснали, добавили ли сме нещо към своите умения, не само певчески, но и актьорски и най-важното да покажем, че поддържаме нивото си и очакванията на публиката, която има симпатии към нас.
Винаги съм се възхищавала на начина по който подхождаш към една роля. Как изработваш ролята? Само ролите, които направи за последните три години, като не включвам тези, които са в репертоара на операта. Това са Хризотемис и Ариадна на Рихард Щраус, Елза на Рихард Вагнер, Адриана Лукуврьор на Франческо Чилеа и успоредно с тези новости си Тоска, Брюнхилде, Изолда, Лиу, Микаела. Толкова различни стилове и начин на пеене. Сега готвиш Венера в „Танхойзер“. Откъде тръгваш към ролята?
Венера ще бъде последната роля, в която ще дебютирам. На пръв поглед наистина са доста различни, особено Адриана. Това е много тежък, бих казала къртовски труд, за да може публиката, да дойде да се наслади на вече готовия продукт. Всичко е много дълъг процес. Например, когато започнах да се занимавам с вагнеровите произведения маестро Рихард Тримборн казваше, че една голяма вагнерова роля се учи една година преди да излезеш на сцената. Една голяма роля на Щраус се учи две години. И е така, защото тези роли са твърде специфични. Освен това добавям и особеностите на немския език, начина по който се произнасят думите, цветовете, с които се обличат, акцентират, като се извадят гласните с помощта на много ярки съгласни. И мелодиката на езика е различна. Много е характерна и човек трябва да обърне особено внимание. Трябва да има много музикално ухо, което да долавя и най-малките нюанси на всички тези гласни, които не са чисти гласни както в италианското пеене или както говорим. И тези изстреляни съгласни, които трябва да са фокусирани като стрела.
При подготовката на оперите работите с различни специалисти – първо с Тримборн, после с Анна Томова-Синтова специално за „Лоенгрин“ и мнтого други.
Първата ми вагнерова роля беше Изолда в „Тристан и Изолда“ през 2015. На 25 януари се венчахме със съпруга ми Бисер Георгиев, а през февруари беше премиерата.
Вие и двамата участвахте в премиерата.
За нея както споменах работих с Рихард Тримборн, който ни отвори вратата към този репертоари ние преминахме по най-лесния начин и без толкова голям стрес. След това, когато трябваше да вляза в Брюнхилде в „Залезът на боговете“ беше малко стресово, защото трябваше много бързо да я науча. Разбира се всеки певец трябва да има своята домашна работа. Не може да отидеш и да чакаш работата с пианиста.
Вероятно това че си учила пиано ти помага?
Владеенето на пианото само подпомага певческата работа. След като си научил ролята започва вокалната работа с корепетитора. Разбира се че чета и произведенията и либретото, което превеждам вкъщи. Трябва да се знае какво означава всяка дума, но не само това, да намериш в речника и какви още синоними има. Но изграждането на ролята не свършва с превода. За всяка дума след това трябва да намериш своите нюанси, с които да я оцветиш. И когато си готов музикално идва моментъта, в който се включват и актьорските задачи, срещата с партньорите, режисьорските решения. Но най-истинската работа е когато изпееш една партия на сцената и то не само веднъж, а поне пет, шест пъти, дори десет и след това вече човек може да кажа, че е започнал да разбира тази партия, чувства се свободно.
А ти слушаш ли си записите?
Не обичам да слушам записите си и да си призная понякога дори се страхувам да ги слушам, защото съм много самокритична и се страхувам да не чуя нещо, което няма да ми хареса. Но пък от друга страна е хубаво човек да се слуша, защото по този начин може да поправя и да коригира, може да се опита да намери друг, нов подход, за който не се е сещал до този момент. Да не говорим за гледане на виодеозапис!
Отскоро имаш и друго поприще – започна да преподаваш.
Това е една друга вселена. Преподаването е наистина нещо много, много трудно, много отговорно и същевременно много удовлетворяващо, когато усетиш, че този, когото се опитваш да провокираш да открие своя глас откликва на това, което ти се опитваш да обясниш. Много дълъг процес, в който влиза и педагогическия подход
Показваш ли им?
Да, без показване не става.
Колко ученици имаш?
Не са много. Имам само трима, но те са достатъчни. Работил съм и с други, но по-продължително с трима, на които съм обърнал по-специално внимание.
Ти ли ги избра?
Те ме избраха, дойдоха и пожелаха да работят с мен. Покани ме Велизара Караянкова, на която съм хоноруван асистент.
Затова още нямаш клас.
В музикалната академия има стройна система. Не мога да имам собствен клас преди да мина през определени етапи. Това са моите първи крачки в това наистина голямо поприще, което е като безбрежен океан. Много е приятно, защото ние не само обсъждаме и пеем, но освен това много си говорим за живота. Младостта носи една енергия и усещам, че те ме вдъхновяват. Надявам се и аз да ги вдъхновявам.
Някои певци казват, че преподавайки откриват нови неща за себе си, за своя начин на пеене.
Откриват се разбира се и то най-вече в начина, по който да изразиш и да обясниш това, което ти си успял да усвоиш през годините, защото е много трудно да предадеш на друг човек тази техника. Всеки глас и човек е различен. Трябва да го поведеш към белкантото – италианското красиво пеене. Трябва да разбереш по какъв начин ти си стигнал до тези умения, а след това съответно да ги предадеш, защото това е наистина много сложна материя.
Радостина, ти при кого уча в Музикалната академия?
Завършиха при доцент Ирена Бръмбарова и неин асистент беше Велизара Караянкова. Тя беше първо нейна ученичка, а после стана асистент. И аз работих с нея.
Да те попитам и за предпочитан композитор. Толкова са много в репертоара ти.
Много обичам Пучини, Чайковски, Вагнер, съответно обичам Моцарт. Всички композитори са гении и за мен са проявление на божественото, което е преминало през тях и те са създали всички тези големи шедьоври, които ние пресъздаваме. Какво да кажа за либретистите, за писателите.
Разкажи за юбилейния спектакъл – „Тоска“.
Толкова се вълнувам! Вълнението е радостно, но и съм притеснена. Нали е една голяма отговорност публиката точно по този повод да ме види като Тоска. Нали знаете, че винаги е като за първи път.
Тук ли беше твоята първа Тоска?
Да, тук беше моята първа Тоска през 2011 година. Спомням си маестро Пламен Карталов ми предложи да дебютирам в ролята на Тоска. А аз го попитах „Наистина ли е подходяща за моя глас, достатъчно зряла ли съм, за да бъда Флория Тоска?“ Мисля си че човек трябва да се провокира, но естествено всичко да бъде с голямо внимание. Когато човек си поставя големи цели тогава може би нещата се случват малко по-бързо. Човек се мобилизира. И тази провокация е хубава. Вероятно и самата младост помага. Това, че съм пяла толкова роли от Верди и първоначално много Моцарт – „Сватбата на Фигаро“ и „Дон Жуан“ ги пях много пъти, това ми даде една друга свобода – „Травиата“, „Трубадур“, „Бал с маски“, „Атила“, по-късно „Силата на съдбата“ и много други.
Гледала съм те в хубави руски роли – Чайковски, Бородин. Но да споменем и българските роли.
Да, много съм щастлива, за тях. Беше много голямо провокация за мен, защото първата си българска роля изпълних на открито. Тогава се пееше без микрофони. Беше отново предложение на Маестро Карталов – Мария от „Цар Калоян“. Покани ме да участвам във фестивала „Сцена на вековете“ във Велико Търново. Това беше първото издание. Давам си сметка сега, че това е една Щраусова роля. Много сложно беше, но и много приятно предизвикателство и резултатът наистина за мене беше вълнуващ и удовлетворителен. После направихме операта и тук полуконцертно.
Да ти припомня Косара.
Да имаше едно концертно изпълнение.
Всеки певец казва, че ролята, която работи му е любима. Аз не мога да кажа в коя роля си най-добра. Винаги като те гледам оставам изумена от способността толкова естествено да претворяваш всяка героиня, сякаш това си ти. Последният път беше за Изолда през 2023. Отдавна не бях те гледала, а ти беше толкова красива, уверена, спокойна. Какво да кажа за Норма!
Да, чувствам Изолда много близка, като част от мен, като моя втора кожа. Колкото до Норма, тя също е една много изстрадана роля и бих казала голяма моя гордост. Нея не съм подготвяла тук в операта. Имах шанса да получа покана за Гърция, за спектакли на открития римски амфитеатър „Одеон“ театър. Работих един месец с един много голям пианист и дебютирах на големия амфитеатър, който е за 5000 души. Наистина беше грандиозно. Освен това за мен е голямо постижение и голяма радост да я изпея в родината на иконата, която е олицетворение на Норма – Мария Калас. Тя е идол. За мене тя е Норма.
Казваш че за теб е идол. Всички обожаваме Калас, но никога не съм те усетила да й подражаваш.
Винаги съм се стремяла да търся собствения си глас, да не имитирам никого. Често са ме оприличавали на Монсерат Кабайе. Когато отидох да дебютирам във Варна в „Набуко“ бяха написали, че съм втората Гена Димитрова.
На Радостина Николаева предстои дебют в нова роля. Подготвя Венера в премиерната постановка на „Танхойзер“ от Рихард Вагнер. Ще бъде и Брюнхилде в „Зигфрид“ от програмата на Вагнеровия фестивал на Софийската опера и балет, който ще се проведе от 26 юни до 5 юли.
Родена е в Русе. Завършва Музикалното училище „Веселин Стоянов” и оперно пеене в НМА „Проф. Панчо Владигеров”. Дебютира през 1998 г. като Донна Елвира в „Дон Жуан“ от Моцарт. От 2003 г. е солистка на националната опера и балет.
Репертоар:
Александър Бородин – „Княз Игор“ – Ярославна;
Винченцо Белини – Норма
Волфганг Амадеус Моцарт – „Дон Жуан“ – Донно Елвира; Донна Анна; „Сватбата на Фигаро“ – Графинята;
Гаетано Доницети – Анна Болейн;
Джакомо Пучини – „Турандот“ – Лиу; „Бохеми“ – Мими; Тоска; Манон Леско;
Джузепе Верди – „Трубадур“ – Леонора; „Бал с маски“ – Амелия. „Отело“ – Дездемона; „Атила“ – Одабела; Аида; „Бал с маски“ – Амелия;
Жорж Бизе – „Кармен“ – Микаела;
Маестро Георги Атанасов – Косара;
Панчо Владигеров – „Цар Калоян“ – Мария;
Пиетро Маскани – „Селска чест“ Сантуца;
Пьотр Илич Чайковски – „Дама Пика“ – Лиза; „Евгений Онегин“ – Татяна;
Рихард Вагнер – „Валкюра“ – Брюнхилде; „Зигфрид“ – Зиглинде; „Летящият холандец“ – Сента; „Лоенгрин“ – Елза; „Тристан и Изолда“ – Изолда, „Парсифал“ – Кундри;
Рихард Щраус – „Ариадна на Наксос“ – Ариадна; „Електра“ – Хризотемис;
Руджеро Леонкавало – „Палячи“ – Неда;
Сергей Рахманинов – „Алеко“ – Земфира;
Хенри Пърсел – „Дидона и Еней“ – Дидона;
Радостина Николаева (10.06.1974), оперна певица, сопран
Интервюта е публикувано първо в списание „Култура“ през януари 2024 г.