Кристине Ополайс: Исках да съм актриса. А изведнъж опера! Усетих, че мечтите ми се разбиват.

Кристине Ополайс е известна с великолепните си интерпретации на Пучиниевите героини, а записът на „Сестра Анджелика“, в който тя изпълнява централната партия, е номиниран за наградата на BBC Music Magazine.

На 14 и 16 март 2025 г. тя гостува за първи път в България в Софийската опера и балет. В класическата и много красива постановка на Пламен Карталов на „Мадам Бътерфлай“ от Джакомо Пучини Ополайс представи стилен, изискан и изчистен от всякакви излишни външни ефекти образ на влюбената малка японка. Още от първата й поява за сватбената церемония тя предизвика възхищение със способността да владее сцената, с деликатността на вокалната емисия, с пестеливи, но много уместни жестове и умение да ги използва в подходящия момент –деликатно прикривайки или илюстрирайки завладелите я емоции. Всяка стъпка, присядане, поклон беше осмислено и свързано с изяществото на фразата, на кристалните височини и прозрачно изваяните пианисими. Партньори на оперната дива бяха любимецът на софийската публика и бързо набиращ световна популярност Липарит Аветисян като Пинкертон, забележителният Кирил Манолов – Шарплес, Весела Янева – нежна Сузуки, както и Ангел Антонов – Горо, Емил Павлов, Стефан Владимиров, Ангел Христов, Цвета Сарамбелиева, оркестър и хор на Софийската опера умело ръководени от младия диригент Боян Виденов.

Образът на Чо-Чо-Сан Кристине Ополайс е представяла в Метрополитън опера Ню Йорк, Кралската опера „Ковънт Гардън“, Лондон и в Баварската опера в Мюнхен.

Ню Йорк Таймс изтъква, че „нейният сладостен, експресивен глас се извисява над плътната оркестрация на Пучини“. А „Бачтрак“ допълва картината: „Ополайс има изразителен глас, който тя използва умело, за да постигне невероятен ефект… Тя доминираше с изострения си усет за драма и дълбока връзка с музиката. Гласът ѝ понякога следваше контурите на мелодиите, изсвирени от един инструмент с поразително майсторство; сякаш гласът ѝ стана част от оркестъра.“

„Не обичам да давам интервюта, но винаги, когато съм за първи път някъде го правя с удоволствие, защото хората трябва да знаят каква съм.“ каза Кристине Ополайс в специалната ни среща преди спектакъла, в която сподели много подробности за детството, миналото на семейството си, вълненията за отглеждането на дъщеря й Адриана, както и за многото срещи отвели я на големите световни сцени. Сподели и спомени от детството, а когато установихме, че и двете имаме корени в Гърция, тя спонтанно заяви, че вече е сигурна, че се познаваме отдавна. „Не се учудвайте. Когато срещна един човек веднага разбирам дали мога да бъда до край открита с него.“

Повече от два часа седяхме на кафе и говорихме за много неща, някои от които ще запазя само за себе си. Но все пак ето същността от нашата среща.

Кога разбрахте, че пеенето ще бъде ваша професия?

Мама каза „Ти ще пееш“. Аз никак не исках. У дома пеех песни на Мадона, на Тина Търнър. А в малкия град Резекне, където живеехме обявиха конкурс „Мис Резекне“ и всички момичета се явиха. Аз написах своя песен и я изпях, а мама каза, че тогава е разбрала, че имам хубав тембър. Така се започна. Бях на 15 години. Мама каза, че ще уча в консерваторията в Рига. Бях разстроена. Исках да съм актриса. Винаги ми е харесвало да играя, но не в театъра, а в киното. Или да съм поп изпълнителка и да танцувам. А изведнъж опера! Усетих, че мечтите ми се разбиват. Казах на мама, че си мечтая за Холивуд, а тя отвърна, че като започна с операта може и до Холивуд да стигна. И така всеки вторник започнах да пътувам от Резекне до Рига. Четири часа в автобуса и после обратно. Работех с професорката от консерваторията Регина Фринберг. В началото тя ми даваше само гами и ме разпяваше и беше толкова скучно. Така пътувах няколко месеца и казах, че повече няма да ходя. А мама, реши друго. Продаде апартамента в Резекне и купи друг в Рига. Той не беше в хубав квартал, но все пак беше в Рига. Така продължих с уроците. Но ето че мама се разболя тежко и влезе в болница. Татко пътуваше с корабите. Оказах се съвсем сама и без никакви средства, тъй като парите, които татко беше изпратил не пристигнаха. И тогава разбрах колко различни са хората. Получих подкрепа не от роднините, а от абсолютно непознати хора. Първо за мен се погрижи едно ромско семейство, което живееше срещу нас. Те ме хранеха и ме пазеха. Вторият човек, беше професорът, който оперира майка ми. Той не само плати за операцията, но и я направи перфектно. Плати и за уроците, които след това трябваше да вземам. Разбира се след като мама се възстанови и татко се върна се издължихме на всички, но това беше преломен период. Разбрах, че навсякъде има и добри хора, независимо дали са интелигентни, богати или бедни. Но когато най-накрая майка ми оздравя, аз й обещах, че ще направя всичко, каквото тя поиска.

Кристине се явява на изпит в консерваторията, но не я приемат, защото няма теоретична подготовка. Продължава да работи с Маргарита Груздева, която преподава в музикалното училище.

„Това е моята най-важна учителка, която само за две години ме направи солистка. Ходех при нея 3, 4 пъти в седмицата. Оставах в класа й и когато другите пееха и слушах те какво правят. Тя ми помогна да ме приемат в хора на операта. Това беше идеално за мен, защото получавах и пари и опит. В хора научих и музикалната теория и солфежа, защото като ти дадат нотите, трябва бързо да ги научиш. Така за две години научих всичко, за което в консерваторията щяха да са ми необходими четири.“

Разбира се приемането й на работа в хора не става лесно. Хормайсторът много харесва гласа й и след многократно настояване пред директора тя най-после е приета. Отново на него тя дължи и възможността да изпълни първите си роли.

„Хормайсторът ни беше много строг и вечно недоволен. След около половин година, той ядосано ми каза, че много съм се задържала в хора. Аз се стъписах и не занех какво да правя. Предстоеше турне и той ме насърчи да се явя. Заяви, че не трябва повече да оставам в хора. Явих се, а там бяха директорът и бъдещият ми съпруг Андрис Нелсонс, който щеше да дирижира „Бохеми“. Изпях Татяна и Мюзета и веднага получих ролите. В първите две години в Рига направих петнайсет роли – Мюзета, Татяна, Тамара, Лиза, Бътерфлай, Тоска, Фрая, Сента, Катерина Измайлова, Аида, Лиу. В една седмица можех да изпея Фрая, Графинята, Елвира, Тоска, Аида. Приемах ги, защото за всяка главна роля получавах допълнително заплащане. Бях си обещала, че ще купя хубаво жилище за семейството ми“.

Какво ви отведе на големите сцени?

В операта в Рига се запознах с моя бъдещ съпруг Андрис Нелсонс. Не само той, но и други около мен ми казваха, че трябва да внимавам какво пея, да се задълбоча в детайлното изработване на ролите. Намерих си агент и така попаднах директно при Даниел Баренбойм. Във Виена имаше прослушване за Татяна и Олга. Аз се явих. Когато се изправих пред Баренбойм изведнъж разбрах, че го познавам. Казах му: „Но аз ви познавам, моят приятел е диригент и слуша ваши записи.“ Той се засмя и ме помоли да изпея арията. Изпълних писмото на Татяна. След като ме чу той дълго спори на немски с една дама. По-късно разбрах, че това е режисьорката на спектакъла. Според нея и като темперамент и като глас съм била по-добра за Олга. Тогава Маестро Баренбойм попита дали мога да изпълня нещо друго. Аз съвсем предвидливо носех със себе си няколко клавира, включително този на „Тоска“. Веднага казах, че имам Тоска. Беше в една голяма зала, където подготвяха декорите. Маестрото поиска да изпея „Vissi d`arte“. Накара ме да отида съвсем в края на залата. Притесних се, че няма да чувам пианото. Във всяка опера имам ария, която не обичам. В „Тоска“ това е „Vissi d`arte“, в „Мадам Бътерфлай“ – „Un bel di vedremo“. Той ми благодари и каза, че ще се свърже с агента ми. Прибрах се в Рига, а след пет дни ме повикаха на друго прослушване в Берлинската филхармония. Пак изпях „Vissi d`arte“ и пак се прибрах в Рига. Времето минаваше и всички решиха, че няма да имам ангажимент. Знаете как е в театрите – „А, явно не са я харесали“. След повече от половин година моята учителка ме повика в операта и ми каза, че Даниел Баренбойм ме кани за „Тоска“ в Берлинската опера и за „Играчът“ на Прокофиев в Берлин и в Миланската Скала. Така започна всичко. Но не завърши добре.

За жалост след като Кристине отказва предложението на Баренбойм да пее Вагнер, двамата повече не контактуват, но пък за нея се отварят други възможности.

„Не съжалявам, защото ако бях започнала да пея Вагнер мисля, че никога нямаше да пея в Ковънт Гардън, във Виенската опера или в Метрополитън опера. Вече имах агент, предложения за Дездемона, както и за други роли и кариерата ми тръгваше. Той ми се обади лично по телефона, което никога преди това не беше правил и ми каза, че съм загубила приятел. Стана ми много болно. И до днес той завинаги ще остане човекът изиграл ключова роля в съдбата ми.

Той и директорът на операта в Рига, който ми повери първите роли Андрей Жагарс. Много ми липсва. Идваше на всичките ми спектакли в чужбина. Той беше актьор и режисьор. Поставяше опери и аз съм играла в тях. Когато отидох в операта не можех да играя. Той е главният ми учител по актьорско майсторство. Каза ми три важни правила. Първото е да не илюстрирам музиката. Ако музиката е бавна, трябва да действаш. Ние певците сме склонни да следваме музиката.

Второто важно правило – не се страхувай да използваш гърба си при движението на сцената. Не се страхувай да обърнеш гръб на публиката, но нека това да бъде като продължение на диалога, който водиш. И уверявам ви това винаги работи. Особено когато те снимат.

Третата тайна не разкривам на никого. (смее се)

Навсякъде ви определят като изключителна интерпретаторка на Пучини.

Това вероятно е клише, но ето че не ме канят да пея Верди. Имам запис на „Симон Боканегра“ и мисля, че съм много добра. Има роли, за които ме канят като например „Русалка“ от Дворжак. Това е любимата ми опера. След 2006 пак се завърнах към „Катерина Измайлова“, която записах за „Дойче грамофон“. Това е много сложна роля. Каква смелост съм имала, когато я изпях за първи път! Била съм на 26 години.

Гледах вашата Бътерфлай. Изработили сте я много детайлно – всеки жест, походката. С някого я работихте?

Не, всичко е мое. Когато започнат репетициите винаги имам проблем – с режисьора, с асистентите. Но вече съм свикнала. Те си мислят, че аз нищо не разбирам. Още първият ми агент ми каза „Винаги мисли за ръцете си.“ Не мога да обясня как се случва, но това ми помага да пея. Чувствам се сигурна. Когато се чувствам несигурна, или не съм навлязла в ролята спасяват ме ръцете ми. Казвам си: „Помисли, какво чувстваш?“ и така нещата тръгват. Спомням си, когато в Метрополитън възстановиха „Мадам Бътерфлей“ асистент беше съпругата на режисьора, която непрекъснато ме поправяше, искаше да правя някаква хореография. Но аз изпълних ролята както я чувствах и успехът беше огромен. Така беше и в Тенерифе. Показваха ми как да ходя. А аз само ги помолих: „Моля ви, доверете ми се.“ И с един италиански режисьор се получи така. В началото на репетициите не ме приемаше, но после ми каза „Маестра, браво“. Когато започвам работа по една постановка не мога така изведнъж да пристигна и да направя образа. Има певци с огромни гласове, които пристигат и може нищо да не правят. Хората просто ги слушат и ръкопляскат. А аз изграждам образ. Затова обичам Райна Кабаиванска. При нея и най-малкият детайл е перфектно направен. Така е било и с Магда Оливеро. Не са я харесвали всички, но каква артистка е била. Когато я чух като Адриана Лекуврьор бях готова да се откажа да правя ролята. Как само изпълнява „Poveri fiori”! Фантастично!

Затова всеки артист следва съдбата си. Винаги има хора, които харесват това което правиш и други, които не те харесват. Разбира се ние артистите искаме да се харесваме на всички. Но това е невъзможно. Особено, в последно време. Толкова е малко времето за репетиции. Затова трябва да направиш ролята както я чувстваш.

В момента виждам в графика ви няма много опери.

Да, сега пея много малко опери. Знаете ли, операта е бизнес. Длъжен си да бъдеш на разположение. Не можеш да се оттеглиш за известно време. Когато казах на агента си, че искам да бъда повече време с детето си, той ми каза, че не мога и че ако се оттегля няма да се върна. Признавам си, че не повярвах. Опита се да ме убеди да пътувам с нея, с майка ми, с бавачка. Но това е лошо за детето. То трябва да има свое общество, не може все да стои зад кулисите или в хотелската стая. В началото я оставях, но явно не съм такъв човек. Та това е единствената ми дъщеря! Имам колеги, които не са със семействата си по 4, 5 месеца. Аз не мога. Представете си, че съм в Милано и да науча, че тя има проблем! Как ще продължа да пея! Че аз ще съм на самолета към дома още преди да съм предупредила екипа на постановката. И ето така се случи и вече не работя с този агент, с когото започнах кариерата си. За жалост хората все си мислят, че имаш проблеми. Не, нямам проблеми. Сега съм спокойна, защото зная как е дъщеря ми, с кого общува, какво я вълнува. Още не е решила с какво ще се занимава. Знаете сега са модерни блогърите. Тя се справя много добре. Тренираше тенис, беше много добра, но Андрис каза: „О, чудесно, ще станеш шампионка“ и тя се отказа. Помолих го да й дадем свобода да избира. Тя е много красива, висока и получи предложение да стане манекенка. Отидохме заедно на едно ревю. Бях много щастлива, но тя се отказа, защото не обича да е в предните редици, не обича всички да я гледат. Спомням си, че аз само за това мечтаех. Сега танцува модерни танци и се чувства много добре. Дори и аз се запалих. Там има и такава група.

Живеете в Рига, но не пеете ли там?

Не, не пея. Трудно ми е, защото там израснах. Като отивам в операта все едно още съм студентка. Там директорът е друг, атмосферата е друга, хората са други. Тогава живеех в операта. Другите свършваха репетиция или спектакъл и бързаха да се приберат у дома. А аз оставах. Сега не мога да го повторя. Сега има други млади певици, които са готови да живеят в театъра. Сега е тяхното време. Моето време е да се възползвам от името, което съм си създала. Имам много концерти. Правя си програмата, пристигам, изпълнявам я и се прибирам. Дъщеря ми Адриана е на 13. След няколко години тя ще има своя живот и тогава и аз ще мога да имам своя втори дъх.

Сега съм на един етап от живота си, в който ми се иска да изпея „Дон Карлос“, но не Елизабет, а Еболи. Много ми е флегматична Елизабет. Иска ми се да бъда огнената Еболи, или в „Йенуфа“ Клисарката. Предлагаха ми Кармен, но ролята не ми харесва и отказах. Пях Адриана Лекуврьор, дори я филмирахме, а аз все се захласвах по Принцеса ди Буйон. Настръхвах, като слушах музиката. Дори дрехите й бяха по-хубави. (смее се) Но ще почакам. Може би ще мога да ги изпълня. Много искам да направя Мини в „Момичето от запад“.

С годините обикновено гласът на певиците слиза надолу, но това може и да се избегне, ако подхождаш умно. Идол в това отношение за мен е Красимира Стоянова. Тя е богиня. Едно време пеех всичко. Публиката обича да слуша големи гласове. Може би това е в човешката природа. Работих с нея на един майсторски клас и тя ми казваше че трябва да избирам, да изпипвам детайлите, но аз тогава не разбирах. Ето тя се отказа от много неща и избира. И как извайва всеки образ! Обожавам я. В това отношение обожавам и Райна Кабаиванска, любимата ми Тоска. Как пее само и никога не крещи. Толкова е женствена. Обичам да я гледам, защото всичко е изпипано до най-малкия детайл. И винаги плача.

А майсторски класове давате ли?

Бих могла, но не както се прави обичайно, а за определени роли. Как да се започне, как да се изгради образа, за какво да се помисли. Но младите певци няма да разберат. Ето, някоя певица, тя е млада, красива, пее добре, в живота й всичко е прекрасно, родителите й са й осигурили всичко. Тя не е преживяла изпитания. Как би могла да почувства драмата! Как ще я интерпретира! Имах подобни майсторски класове. Виждах по очите им, че не разбират за какво говоря. Или може би сега поколението е такова. Кой знае? Ще видим. Убедена съм, че не трябва да давам вокални майсторски класове.  Не мога да покажа как се пее. Моето пеене винаги е свързано с емоциите. Влияя се от партньорите, обкръжението. Много важни за мен са партньорите, диригентът, режисьорът. Аз съм от артистите, които са като пластелин. Трябва майстор, за да направи образа. Например така се чувствам с Йонас Кауфман. Има химия между нас. Ние никога не говорим за музиката, просто я чувстваме еднакво. В Мюнхен за „Манон Леско“ имаше само две седмици за репетиции и той каза, че може да направи операта само с мен, защото ние можем и да не репетираме. Но сега толкова се промени всичко.

А може би операта променя посоката си. Има други режисьори, други диригенти. Дори не искам да мисля за съвременните оперни продукции. Никога не съм имала проблеми с режисьорите, защото както казах имах великолепен учител. Имам интересен опит.

Толкова интересни срещи и събития има в живота ви. Може би трябва да ги опишете.

Вече започвам да ги забравям. Ето като давам интервю се сещам за толкова много неща и хора, с които съм се срещала. Толкова мои колеги имат издадени книги. Някои дори в началото на кариерата си, сякаш са суперзвезди. А книгата за какво е? Повечето са с много снимки. Но книгата е, за да разкажем нещо, да научим нещо, да предадем някакви знания. А за да направиш това трябва да си преминал не само през хубави моменти и успехи. За да напишеш своята книга трябва да не се страхуваш да разкажеш и за неуспехите, за своите драми, за това, което не се е получило. Иначе хората те виждат само от една страна, как всичко е безоблачно. А и младите хора трябва да разберат, че пътят е труден. Трябва да се пише и за успехите и за паденията.

В следващите месеци за Кристине Ополайс предстоят няколко концерта – в Пекин с „Четири последни песни“ от Рихард Щраус, в Лайпциг със симфония №14 от Дмитрий Шостакович, рецитал в Шанхай, концертно изпълнение на „Тоска“ от Джакомо Пучини на фестивала в Тенгълууд и отново „Лейди Макбет“ от Шостакович – веднъж в Лайпциг и през септември на фестивала „Енеску“ в Букурещ.

„Мадам Бътерфлай“ от Джакомо Пучини, диригент Боян Виденов с Кристине Ополайс – Чо-Чо-Сан, Липарит Аветисян – Пинкертон, Кирил Манолов – Пинкертон,  Весела Янева – Сузуки, Ангел Антонов – Горо, Емил Павлов, Стефан Владимиров, Ангел Христов, Цвета Сарамбелиева, оркестър и хор на Софийската опера.

https://kristineopolais.com/#home

Итнервюто е публикувано първо в списание „Култура“