През октомври 2025 г. по идея на Соня Йончева и нейната продуцентска компания SY11 конкурсът „Опералия“ се проведе за първи път в София в партньорство със Софийската филхармония.

Започваме разговора, разбира се, с вашето семейство и най-вече с дядо ви, легендарния диригент Джанандреа Гавацени. Заради него ли заобичахте операта?

Влязох в света на операта, когато бях много малък. На 8–9 години за първи път отидох в „Ла Скала“, за да гледам представление, дирижирано от него. Тогава вече учех пиано, започнах на 6 години и се готвех да бъда пианист. Но се влюбих в операта на 14 години благодарение на едно представление. Дядо ме заведе да гледам репетициите и тогава осъзнах колко сложно е създаването на опера, бях много очарован от всичко – от певците, музикантите, танцьорите, хора, костюмите, осветлението, декора. Влюбих се в този свят и оттам започна пътят.

Коя беше първата опера?

Първата опера, в която се влюбих, беше „Бохеми“, а операта, за която ви разказах, беше „Аида“.

Отговорност ли е да работиш в „Ла Скала“, където все още помнят името на дядо ти?

(Смее се.) За щастие, дядо ми е оставил хубави спомени. В различни театри, в които отивам да работя, срещам хора, които пазят спомени от работата си с него. Той не беше като останалите дядовци. Беше – и не го казвам само аз – преди всичко човек, който обичаше театъра и имаше огромно уважение към „Ла Скала“ и към всички театри, както и към хората, които работят в тях – от музикантите в оркестъра до певците в хора, до техниците и администраторите. Изпитваше голямо уважение и любов към всички в театъра и мисля, че това е едно от най-великите неща, които ми предаде. Беше и много строг човек. Дори ще кажа авторитарен, но с голямо уважение към всички. Винаги е вършил своята работа сериозно, без да има кариерни амбиции. Винаги е правил това, което трябва, защото е обичал да го прави. Днес това качество принадлежи на един друг свят, който вече го няма. Бяха му предложили да прекара шест месеца в Америка, за да направи голяма кариера и там, а той каза: „Не искам, трябва да остана в Европа. Харесва ми да дирижирам в „Ла Скала“, в Палермо, в Болоня, във Флоренция“. Винаги е имал привилегията да може да избира в живота си и винаги е правил това, което обичаше – оперните произведения, които обичаше да дирижира. Във всеки период от кариерата му произведенията, които искаше да дирижира, бяха различни – според културните му интереси към даден автор. Затова дядо ми дирижираше много Доницети, Верди, Пучини, но и така наречените веристи – Маскани, Леонкавало. Познаваше много добре симфоничния репертоар на Брукнер, беше много образован, но музикалната му логика винаги произтичаше от културна логика и интерес.

Работил е с велики певци и с много българи сред тях.

Работеше много с Николай Гяуров, с Райна Кабаиванска, с Гена Димитрова. Помня Гена с обич и симпатия, тя беше велика артистка! Какво направи в „Ломбардци“ с Хосе Карерас! Нейната Турандот в Скалата! Изумителна! Беше златната епоха на операта. И за публиката, и за певците, и за големите режисьори и диригенти. Когато дядо ми дирижираше „Норма“ в „Ла Скала“ с Монсерат Кабайе, осем месеца преди представленията Монсерат дойде в Бергамо, в нашия дом, за да учи ролята си с дядо ми в продължение на една седмица. Същото направи и Леонтин Прайс – дойде от Америка в Бергамо, за да разучи „Аида“, защото след това трябваше да я изпълни в „Ла Скала“.

Когато казвам, че този свят вече не съществува, не искам да бъда носталгичен, а само да подчертая, че през тази седмица, в която Монсерат Кабайе и дядо ми в Бергамо изграждаха образа на Норма, те го правеха, защото вероятно като всички нас Кабайе може би е имала някакви проблеми в някои моменти от операта. Направиха го дискретно, не пред другите, за да могат да се опознаят артистично, да се задълбочат в един персонаж, в този случай Норма. Същото важи и за Леонтин Прайс. Това после даде резултат в представленията, които направиха. Неслучайно това са исторически представления, защото зад тях стои труд, какъвто днес, да си кажем истината, няма. Така беше преди 40 години, когато се репетираше месец и половина, а преди това певците се срещаха, за да разучават ролите си. Дядо ми направи в Москва „Трубадур“ с Франко Корели. Същия „Трубадур“ трябваше да направи вече в „Ла Скала“. Режисьорът Лукино Висконти искаше Корели и в „Ла Скала“, а дядо ми написа в писмо, че Корели все още не е готов да пее „Трубадур“ на сцената в Милано, че е твърде рано да пее в „Ла Скала“. Трябваше да се изчака. Подобно нещо днес не се случва.

Подготвяли сте се за пианист, а след това започвате съвсем отначало с изучаване на правото. Това помага ли днес в работата ви?

Да, много. Мислех да стана пианист, но не бях достатъчно талантлив. Да ви призная, клавирните ми занимания не бяха насърчавани от дядо ми, вероятно защото беше наясно с трудностите в кариерата на пианиста и на музиканта като цяло. И ето, на 23 години след един концерт казах: „От утре приключвам. Достатъчно!“. След гимназията се записах в университета, защото не бях толкова сигурен, че искам да бъда пианист. Дипломирах се с работа на тема „Трудовите отношения между театъра и артистичните среди, хор и оркестър“. Така че изучаването на музика ми даде музикална компетентност, дипломата по право ми даде интелектуална сигурност. В нашата работа има много артистичност, но и прагматизъм, организация, необходимост от ясен ум за анализ и синтез, а това ти дава изучаването на правото. Днес ми е необходимо, защото в работата си трябва не само да разбера дали един певец е в упадък или в разцвет, но и да управлявам „Ла Скала“. Аз отговарям за артистичната част, но тя има и синдикална страна. Организацията на турнетата и на работния процес изисква да имаш прагматично мислене, а изучаването на правото ми помогна да разбера този подход.

Нашата система на организация на театрите е много различна. Каква е ролята на артистичния координатор в „Ла Скала“?

Работя в тясно сътрудничество с интенданта, който определя насоките в дейността на театъра. Той решава заглавията, артистите, но естествено, имаме отлични отношения на уважение и респект, така че аз оказвам влияние, дълго обсъждаме избора на всичко. Решаваме заедно. Отговорността е на супервайзера, но с него аз съм в постоянен, всекидневен диалог, който никога не прекъсва – за заглавието, за режисьора, диригента, актьорския състав. Да кажем, че той е главата, а аз съм неговата ръка.

Как избирате репертоара за сезона?

Той иска да има разнообразие от заглавия, които обаче да имат отношение към историята на нашия театър и да защитават това, което „Ла Скала“ представлява в света. Смятам, че всеки театър има своя артистична идентичност и ДНК. Артистичните директори и интендантите наистина имат свой вкус, свои идеи, свое въображение, но трябва да се съобразяват и с идентичността на театъра. Тя не може да се пренебрегне, когато се създава програмата.

Трябва да се отчита обаче не само музикалната история на театъра, но и историята на публиката в този град, ролята на театъра по отношение на собствената, както и на глобалната публика. Аз съм убеден, че театрите трябва преди всичко да се обръщат към собствената си публика. Ние вършим тази работа за хората, които плащат данъци в нашия град. Имаме публичен, социален дълг към нашата територия. След това, благодарение на артистично-музикалната си идентичност, ние придобиваме международен авторитет. Да, „Ла Скала“ има и международен дълг към това, което представлява в историята на интерпретацията. Живеем във време, когато да казваш „международен“, е нещо положително, но „Ла Скала“ е влязла в световната история благодарение на своята италианска идентичност. Днес в оркестъра и хора ѝ, както и в офисите ни има хора, които идват от цял свят, но споделят един стил на музициране, типичен за „Ла Скала“. При нас се свири по определен начин, и не защото сме италианци, а защото така свирим в „Ла Скала“.

Вие отговаряхте и за оркестъра.

Да, 12 години. Много важна длъжност. Бях психолог, лекар, психиатър, бавачка, майка, баща, баба, дядо, брат, сестра… Трябваше да знам всичко.

Важно е всеки театър да има своя идентичност и да се разпознава в тази идентичност, но не защото искаме да бъдем шовинисти, а защото нашата история е важна. Историята на всяка страна е важна, ако всички бяхме еднакви, би било смъртоносно скучно. Важно е да запазим тази идентичност, нашето разнообразие.

В театъра има интендант, но има и музикален директор. Настъпват ли конфликти?

Не. Вярвам, че отношенията между мениджъра и артиста трябва да са добри. Музикалните директори винаги са велики майстори. Сега е Рикардо Шайи, после ще дойде Мунг-Вун Чунг. „Ла Скала“ винаги се е идентифицирала с музикалния си директор, започвайки от времето на Артуро Тосканини. След него имаше много други – Виктор де Сабата, Клаудио Абадо. Дори дядо ми, Джанандреа Гавацини, беше музикален директор. После дойдоха Рикардо Мути, Даниел Баренбойм. Всеки от тях е оставил нещо в ДНК-то на нашия оркестър, на нашия хор и на нашия театър. Вярвам, че артистичната идентичност на „Ла Скала“ е във всеки от тях. Ние сме италианци, понякога прекалено шумни, темпераментни и отношенията между музикалния директор и интенданта на „Ла Скала“ невинаги са били лесни, това е в природата на нещата. Артистът е артист и по необходимост мисли за себе си, а мениджърът трябва да мисли за целия театър, затова понякога може да има конфликти. Трябва да напомня и това, което са оставили великите директори Антонио Гирингели, Паоло Граси, Карло Фонтана, имена, които не всички знаят. Но знаят великите диригенти, заемали тази длъжност, защото диригентът на театър „Ла Скала“ не трябва да бъде само велик музикант или отличен диригент, той трябва да бъде и водач. Аз преживях годините на маестро Мути в „Ла Скала“. Споделях почти пет години работа с него, след това работих шест години с Баренбойм, а сега с Шайи и след това с Чунг.

Как работихте с Мути?

Всички казват, че е много взискателен, но аз обичам трудните и взискателни хора, защото са много ясни в това, което искат. За маестро Мути се знаеше, че винаги иска най-доброто. Трябваше да се работи много. Много добре се чувствах с Баренбойм. Беше преживяване. Той е може би най-интелигентният човек, когото съм срещал в живота си, артист, музикант, диригент, пианист, наистина изумителна личност. Музикалните директори на „Ла Скала“ винаги са били харизматични личности, не само музиканти, с велики идеи, а понякога и с важни политически действия. Винаги си спомням, когато Баренбойм прочете един член от нашата Конституция на 7 декември. Мути се бореше за италианските театри, защитавайки „Ла Скала“, и това са важни битки, които невинаги са популярни.

Българското национално радио всяка година излъчва директно откриването на сезона на миланската „Ла Скала“ на 7 декември, така че и нашите слушатели са чули думите на Баренбойм.

Баренбойм е необятна личност!

При Мути пък бяхме много горди с поканата към български певци да участват в спектаклите. Той много обичаше младите певци – Мариана Пенчева, Орлин Анастасов, Юлиан Константинов.

България винаги е била земя на велики гласове.

Открихте ли сред младите певци, участващи в „Опералия“ тази година, някой, който може да стане звезда?

Да, и то повече от един. Знаете ли, аз вярвам в едно, че днес терминът „звезда“ вече не съществува, не защото няма звезди, а защото животът ни е по-прост. Има големи певци.

Как се подготвя една премиера? Ето сега очакваме „Лейди Макбет от Мценска околия“ от Шостакович, с която започва новият сезон.

Подготовката започна. Миналата седмица (в средата на октомври, б.а.) имахме репетиции на сцена с режисьора, както и с Шайи, който ще дирижира, има репетиции с певците. Всъщност проблемът днес е, че репетициите са малко. В „Ла Скала“ все още се стремим да са повече, но трябва да се върнем към времето, когато се репетираше още повече. С новия директор искаме да се върнем към старите стандарти.

Колко време е нужно, за да се подготви най-добре една премиера?

Най-малко шест седмици за репетиции. За жалост, невинаги разполагаме с толкова.

В Бергамо има чудесен фестивал, посветен на Гаетано Доницети. Следите ли какво се случва в родния ви град?

Трябва да кажа, че през последните петнайсет години фестивалът „Доницети“ се разрасна благодарение на екипа. Правят се много интересни неща. Създаде се публика, стана привлекателен преди всичко за зрители, които идват отвън, а също и за младите хора – изпълнява се и много джаз. Те са добри, защото всяка година продуцират ново заглавие и поставят неизвестни опери на Доницети. Освен това театър „Гаетано Доницети“ е прекрасен, намира се в много красива част от града и привлича голям интерес. Мисля, че е прекрасен фестивал.

Паоло Гавацени е завършил пиано в консерваторията „Гаетано Доницети“ в родния си град Бергамо и право в Миланския университет. Внук е на диригента Джанандреа Гавацени. След стажове в Кралската опера в Лондон се завръща в Милано, за да работи за културния телевизионен канал Tele+3 Classica. Той е заемал множество важни позиции в организацията на националните оперни театри: артистичен координатор на Академията „Ла Скала“ от 2000 до 2002 г.; член на артистичното ръководство на „Ла Скала“ от 2002 до 2011 г.; артистичен директор на фондация „Арена ди Верона“ от 2012 до 2016 г.; артистичен директор на Sky Classica HD от 2016 г.; артистичен директор на Оперния фестивал в Мачерата от 2023 г. В момента е координатор на артистичното ръководство на „Ла Скала“ в Милано. Самият той е режисирал няколко опери в сътрудничество с Пиеро Маранги в различни театри в Италия.

Джанандреа Гавацени (1909–1996) – италиански диригент, композитор, музиковед. В продължение на 50 години е главен диригент на миланската „Ла Скала“, а от 1965 до 1968 и неин музикален и артистичен директор. Б.р.

Текстът е публикуван в списание Култура