Своя 60 рожден ден Мариана Пенчева посрещна между два спектакъла на операта „Фалстаф“ в Софийската опера. Разговаряме с нея в гримьорната, няколко часа преди генералната репетиция.

„Обичам, да дойда в театъра, имам си телефончето, играя си игричка, говоря с някой. Когато дойда рано, вече съм спокойна. Ето, мога и да си полегна, знам, че съм на място. Нищо не може да ми изненада.“

Отново изпълняваш Мисис Куикли, коронна твоя роля. От кога я пееш?

Вече са 30 или 31 години. Не помня добре дали 95-та или 96-та дебютирах. Непрекъснато я пея. Имам участие вече в достатъчно голям брой постановки, така че да мога да кажа, че познавам основно цялата опера.

Коя е била най-нетрадиционната мисис Куикли?

О, толкова бяха различни. Сега веднага се сещам. Най-нетрадиционната беше в Монте Карло, където абсолютно всички герои бяхме като различни видове птици. Самия Фалстаф беше един огромен петел, а певецът беше Брин Терфел. Аз бях като пуйка. И беше супер интересно, имаше токачки, това бяха Аличе и Нанета. Мег беше гъска. Много интересна постановка. И понеже там сцената беше малка, с тия доста големи и обемни костюми, защото самият костюм беше направен с опашки, нали сме птици и в момента, в който бяхме повече хора на сцената и някой се завъртеше с опашката, помиташе половината колеги зад себе си, но беше много забавно.

А първата?

Първата беше в Токио, в Сантори хол, полу-сценична реализация, полу-концертна с маестро Густав Кун. Той беше направил и режисурата. Беше модерна постановка, но самия Фалстаф беше класически, защото беше Ренато Брузон. Модерна и много нетрадиционна беше и в Буенос-Айрес, където всички бяхме с абсолютно авангардни, модерни костюми. В последно действие имаше дори сцена с травестити, които танцуваха. Самият Ренато Брузон обаче държеше да бъде класически. Жена му беше направила за него костюми. Той беше все едно от епохата на Верди, а другите бяхме модерни. Беше специално подготвяна постановка. Дори падна премиерата, защото не бяха готови сцените и костюмите. После наваксвахме с други спектакли, но беше нова постановка.

В този момент, след толкова срещи, продължаваш да пееш, започна да преподаваш, връщаш ли се често назад, за да си припомняш някои образи. Може би, за да споделиш преживявания с учениците си.

Да, с учениците се случва доста често, защото имам винаги някакъв повод да разкажа някаква случка във връзка с нещо, което се случва, или за да ги подготвя какво ги очаква на сцената. С моя богат опит понякога се налага да им разказвам и да ги убеждавам, че всъщност това, което те правят като се учат да пеят, не е никаква трудност. Трудността идва после, когато си на сцена и трябва да съчетаваш в много случаи един тежък костюм с трудно осветление, с много бягане по сцената, с много активна актьорска игра. Те трябва да знаят, че понякога се налага да пееш легнал, да внимаваш как да не си запушиш изцяло ухото, за да можеш все пак да чуваш малко оркестъра, да пееш с гръб и какви ли не още неща. Разказвам им случки, разказвам им неща, които съм преживяла и все нещо изкача от моето минало. Самата аз също понякога, но не толкова често, все имам прекалено много хубави неща, за които да мисля. Но съм убедена, че човек би трябвало да не живее в миналото, а да живее напред. А аз имам неща, които ме държат в нашето време. Имам прекрасни спомени.

От срещите си с учениците, които вече тръгват по света, как мислиш, на вас ли ви беше по-лесно, по-добре ли се работеше по твое време. Пяла си в големи театри, с големи диригенти, режисьори, големи певци… Друго беше отношението тогава най-вече към певците.

За съжаление, много малко бях в тази златна епоха. За мен това бяха годините до около 2003. След това постепенно започнаха проблемите. Но първите десет години от моята кариера бяха в тази най-най-приятната епоха за оперните артисти. И да, мога да кажа, че беше различно. Имаше друго очарование тази професия. Всичко, което се случваше беше доста по-приказно. Сега някак реалността е прекалено сурова и имам чувство, че прекалено много други неща изместиха фокуса от истинското изкуство към много по-различен тип забавления. Да преживееш емоцията от живото изкуство вече не е на първо място. Много повече живеем в интернет, много повече всичко се измерва с едни такива нагласени истории. Дори външността, която напоследък виждам, че всеки налага като критерий, всеки си позволява да променя външността си по начин по който на него му е удобно. Когато аз започнах да пея, това не беше така. Всички бяхме много по-естествени. Изкуството по същия начин беше по-истинско, защото беше важно това, което се случва на сцената. Ерата на микрофоните и на всичко изкуствено дойде по-късно. Така че има разлика. В момента според мен е по-трудно за младите, защото се промениха критериите за това какво е нашето изкуство. То е страшно сложно, защото оперното изкуство е един необятен свят. И критериите за това, какво се случва, какво се очаква от един млад певец, как да върви нататък, как въобще да тръгне по този път – няма ги тези критерии. Мисля, че младите са доста объркани, защото завършвайки музикалната академия, те не знаят как да подходят. Вече е прекалено разхвърляно всичко и това, че понякога успяват хора, които нямат нужните качества, а други, които ги имат, не успяват, това е голяма трудност.

Е, подобни неща, но не чак в такава степен винаги е имало. И мисля, че вие бяхте облагодетелствани от това, че имаше хора, които държаха на музикалната част.

Да, тогава все още диригентите бяха тези, които бяха най-важните. За един певец, за да разбере какво да прави, в музикално отношение е много зависим от това какъв е диригентът, колко силна фигура е той, колко магнетичен е, колко неговите изисквания са на първо място. После в един момент, за съжаление, се получи така, че някои режисьорски трактовки и някои режисьори изместиха фигурите на диригентите. Разбира се това не означава, че съм против водещата роля на режисьора. Просто се оказа, че има такива режисьорски трактовки, които пречат на музиката. В началото, когато започвах да пея, това не беше така. Диригент като Рикардо Мути винаги е налагал своите изисквания и те винаги са били тясно свързани с музикалната страна на нещата, както и Даниеле Гати, както и Антонио Папaнo. Аз харесвам много и модерните трактовки, режисьорските решения, когато са интелигентни и направени с мисъл, но все пак музиката е това, което не трябва да страда в тези случаи.

Ето веднага ще дам пример с „Фалстаф“ в Пловдив и в София. Толкова са различни двете постановки. За мен беше истинско удоволствие спектакълът в Пловдив, защото той беше точно като едно шампанско, както и тази тук. Толкова са различни, но са направени по много интелигентен начин и не пречат на музиката. Създава се неповторима атмосферата. Докато това, което съм виждала по света, понякога в Германия, буквално променя операта. Включват се нови герои, включват се някакви разказвачи по средата на „Вълшебната флейта“, които говорят, променят действието. Това са неща, които лично за мен са доста странни. И колкото и да искаме да модернизираме операта, си мисля, че голяма част от тях по-скоро пречат, а не помагат. И за да правиш такива иновативни неща, ти трябва да си наистина изключително интелигентен и с много голям респект към това, което вършиш. Ако го няма този респект, тогава се получават неща, които нарушават равновесието и за съжаление младите хора загубват критерии за това, което трябва да правят. Някои си мислят, че е достатъчно само да се търкалят по сцената, да са атрактивни, да се разголят или да направят нещо абсурдно, за да бъдат забелязани и да направят кариера, което не би трябвало да бъде така. А актьорската страна е изключително важна, но тя върви ръка за ръка с музиката.

Спомена Рикардо Мути. Много работите с него, нали? Колко постановки направихте?

Първо „Весталката“ за откриване сезон 93-94, след това продължихме с „Риголето“. С него направих три пъти същата постановка. След него я направих с още трима диригенти, така че шест пъти съм пяла точно в тази „Риголето“. След „Весталката“ и „Риголето“ направих „Набуко“,  „Силата на съдбата“, „Бал с маски“.  Освен това и един концерт с първа симфония от Скрябин. Смятам, че съм абсолютно привилегирована, че съм изживяла тези години на работа с маестро като Рикардо Мути. Нещата, които съм правила, усещала съм, че имат смисъл, тъй като той държеше изключително много на това, което е написано в партитурата и успяваше да го постигне по начин, по който наистина имаш чувство, че това е замисълът на Верди. Сигурно е бил много взискателен.

Как се работеше с него?

Той е изключително взискателен, но през тези осем, девет години, в които работихме заедно, беше много интензивно. Той иска да види, че ти си музикален, че ти знаеш да пееш, че ти можеш да направиш това, което е написано в партитурата, че не си певец, който се опиянява от факта да застане на сцената и да си пее, и някой трябва да го слуша и се интересува от собственото си его. Не, това и за мен не е същността на изкуството, защото тогава става нещо съвсем различно и тази емоция, която трябва да я има, не се получава. Но в момента, в който той разбере, че ти си в част с нещата, че го разбираш, че не се самоопияняваш от себе си, а си в цялото, следиш музикално нещата, както и актьорски, тогава той е спокоен. И всичко става като една магия.

Имам чувството, че обичаше да работи с младите певци.

Той обожаваше да работи с младите певци. И даде път на много такива. Да, и точно това е идеята всъщност, защото Рикардо Мути е човек, който не обича певци, които отиват при него и казват „аз го правя така и не мога по друг начин.“ При него трябва да отидеш, и си с отворено съзнание. Да се развиваш, да приемеш идеи, да вървиш по друг път, а не по установените пътища и да кажеш „аз не мога друго, аз мога само това.“ Запазила съм и досега този начин на работа, защото ми е много приятно всеки път когато работя една опера да я виждам по нов начин. Ако го правя по един и същи начин, това за мен означава да боксуваш. Това е рутина, която не помага на това, което правиш.

Нашата първа среща беше в Плевен за една постановка на „Сестра Анжелика“ и „Мантията“. Бяхте съвсем млади в състав. Веднага бях очарована от таланта ти. И когато започнахме да разговаряме ти ми каза „Аз съм готова. Единственото, което искам да правя е да пея“. Винаги ли си била готова за предизвикателствата?

Да, бяхме много млади. Все още студенти. Мисля, че аз съм готова за това винаги. Т.е. аз може и да усещам, че нещо все още трябва да се прави, но аз съм готова да си хвърля. Просто мисля, че човек трябва да, за да излиза на сцената да е смел и да осъзнава това, което се случва. Не само да се хвърля безпаметно, но и да разбира, ако има грешка, но въпреки всичко винаги има страх някакъв от това, че все пак това е нещо много важно. Ти излизаш пред публика, отговорен си, но буквално се хвърляш с главата надолу и оттам нататък правиш най-доброто, което можеш. Мисля, че това е страшно важно, за да можеш да се отърсиш в един момент от всички страхове и да дадеш най-доброто от себе си.

През всички тези години казвала ли си „не“? Отказвала ли си предложение?

Да, не толкова много, но се е случвало. Имало е някои абсурдни искания към мен. Едното беше за ролята на Кармен. Христина Ангелакова ме покани да пея Кармен. И аз ѝ казах, не, не, ми се пее Кармен. А тя беше изумена. Според нея това е роля-мечта за всеки мецосопран.  Отговорих, че не искам да пея Кармен, защото е прекалено шаблонна като роля и ако аз пея някога Кармен, искам да е с една трактовка, която да е различна, да е моя, за да не вляза в шаблон. И това може да стане много трудно. Друго предложение беше за „Набуко“ и то за Абигаиле. Наистина, знам, че имах забележителни височини и един артистичен директор, който ме беше чул да пея Лаура в „Джоконда“ изпрати предложение за Абигаиле. Имала съм запитване за ролята на Лейди Макбет. Казах, че е абсурдно и че има сопрани, които ще се справят по-добре от мен. Но съм приемала и коренно различни роли. Пяла съм в „Мария Стюарт“ Елизабет, в „Норма“ съм била Адалджиза и то в оригинал. Да, отказвала съм, но не толкова много. Приемала и коренно различни роли и това много ми харесва. Имаше случай, в който съм редувала серия от спектакли на „Норма“ в Мачерата с Ортруд в Турино. По време на репетициите изпях пет, шест Реквиема в Тел Авив. След премиерата отидох в Миланската Скала за девет спектакъла на Улрика и веднага след премиерата започнаха репетициите за „Норма“. Ортруд, Улрика, Адалджиза – една след друга. И трите образа се получиха великолепно. Тогава разсъждавах чисто математически за пеенето. Казвах си какво трябва да правя в едната роля, след това в другата и после в третата и всичко се получаваше. Когато човек е наясно с техническата страна на нещата и когато е млад и здрав, той може да направи чудеса.

Как един певец поддържа форма?

Съсредоточила съм се в преподаването и това е моята мисия в момента. Обожавам да го правя. Но ако имаш активна кариера, ти няма нужда да правиш нищо специално. Просто трябва да си умен, да избираш роли, които усещаш и да знаеш как да подредиш всичко чисто технически за себе си, така че да не разчиташ на форсиране, на някакви случайни ситуации.  Трябва да знаеш, че имаш метода, за да го направиш. Другото е просто се разпяваш. И пееш. Нищо друго няма. Ако ти си подредил пеенето си, ти поддържаш по този начин форма, като просто знаеш какво трябва да правиш. Ако не си наясно, каквото и да правиш да я поддържаш тая форма, според мен тя не става.

Качваш много снимки с учениците си. Какво ги съветваш? Те съветват ли се с теб? И вслушват ли се в съветите ти?

Да. Прекрасни деца се. Слушат ме страшно много, имам прекрасен клас и си мисля, че моята основна роля е чисто технически да ги науча и да им помогна да усетят нещата. Аз не съм човек, който може да налее на никого пеенето в гърлото, но аз мога да му дам ключа така, че той да разбере по кой начин да си отвори сам вратата и да влезе в царството на пеенето. И в момента в който усетя, че мой ученик разбира за какво става дума, тогава знам, че това е нещо много ценно. Най-важната ми роля в случая като преподавател е да ги увлека, да ги запаля, да ги накарам да започнат да живеят и да мечтаят, да живеят с пеенето, с операта, да мечтаят да искат да стигнат максимума на своите възможности и да постигнат това, което е заложено в тях защото аз съм убедена, че има толкова много гласове, но са малко със стабилна психика. Да, трябва да имат свободна психика. Малко са интелигентните хора, които имат тази чисто певческа интелигентност. Те може да са с гениална интелигентност, но да нямат този певчески усет и този интелект, който им позволява да разберат и да усетят музиката. Едно е да я разбереш чисто технически, друго е да я усетиш буквално с физиката си, с гърлото си, с усещанията си и да знаеш какво да търсиш. Така че аз се опитвам да ги запаля и когато усети, че срещу мен има човек, който има този усет, тогава знам, че има огромна възможност той да разбере какво е истинското пеене и ще може да се развие. От там нататък какъв ще бъде животът на всеки един от тях, не знам. Защото са много фактори – случайност, късмет, работа и така нататък, но това е най-важното.

Днес тези младежи, за които говориш имат почти неограничен достъп до информация. Това помага ли им? Търсят ли непознатото в репертоара. Знаеш в онези години се пееше едно и също.

Не, не им е по-лесно. В момента има голяма бъркотия. Те искат да търсят, но аз мисля, че вече в наше време не се знае кой е за една роля, кой е за друга. Има страшно много хора, които си позволяват да пеят роли, които определено не са за тях, но си мислят, че и това могат да си го позволят. Така, че според мен в това отношение не им е по-лесно. Да, те имат огромен достъп до информация, но мога да кажа друго, което забелязвам. Много малко от тях имат наистина познания в областта на това, което е било преди тях. И не говоря за нашето поколение, ние горе-долу сме облагодетелствани от това, че все още ни знаят. Но предишните, големите певци от малко по-далечното минало, те нямат представа за повечето от тях. А защо? Не знам, може би не се интересуват. Според мен тоя достъп до интернет, който е прекалено голям и те просто не разбират коя е истински важната информация, която да извлекат, а не абсолютно всичко. Но трябва да успеят да отсеят по-важното. По някакъв начин те губят културата, която трябва да имат за миналото, за това, което е преди тях, за да могат да градят оттам нататък.

Ти имаше ли своя идол?

О, аз имах няколко. Едната, беше Джулиета Симионато. Много съм харесвала също и Елена Образцова, но Симионато винаги ми е била най-любимата. Шърли Верет също харесвам много. Криста Лудвиг е другата. Винаги съм харесвала хора, които могат да пеят, а не само най-големите гласове. Защото гласът, това е даденост, това е природа, но да се научиш да го владееш и да пееш и да имаш легато, когато пееш и да пееш красиво, и да можеш наистина да правиш какво ли не с гласа си, това винаги е нещото, което ме е омагьосвало най-много.

Мисля, че последният ни по-дълъг разговор беше след един твой камерен концерт. Не си пяла обаче много камерна музика.

Не, не съм. Така се стекоха нещата, за съжаление. Но тогава ми беше много приятно. Изпяхме същата програма два пъти. За сега време нямам и може би на мен в момента наистина ми е по-интересно преподаването. Имала съм идеи, имала съм предложения от мои колеги пианисти. Но сърцето ми е в преподаването в момента. И там е съсредоточена моята творческа енергия. Не е изключено да реша да го направя пак и да подбера нещо, което наистина ме вълнува в момента и което е за моят глас сега. Така че. Дай Боже да го направя.

Сега си мисля, че след толкова интервюта, които съм правила с теб, никога не съм те питала как стигна до операта?

Мисля съвсем случайно. Моята майка беше народна певица и аз обичах да пея какво ли не. Пеех народни песни, пеех в хора на училището. Всичко пеех. Мама имаше една колежка, чиято дъщеря беше започнала да учи в Музикалното училище в Пловдив. Тази дъщеря е Снежана Драмчева, оперната певица. Това се случи, когато бях в началото на осми клас. Мама научила, че Снежана учи пеене в Музикалното училище. Така разбрахме, че може да се учи оперно пеене без да свириш на инструмент. Тогава се свързах с преподавателката в музикалното училище в Пловдив, Иванка Михайлова. Тя ме прослуша, подготви ме за изпита и започнах да уча оперно пеене в Пловдивското музикално. След това вече се влюбих в операта и си казах, че само това искам и нищо друго. После в консерваторията, първата година кандидатстването беше неуспешно, защото на времето наистина имаше голяма конкуренция. Над 100 човека за 20 места. Втората година вече беше успешно. Бойка Косева ме подготви за Академията след като първата година не влязох, а там бях в класа на Мати Пинкас. Тя беше много интелигентна жена, с отношение към своите певци. Взела съм много от нея, точно заради нейния интелект, нейната сила, нейната култура. А нейната култура в пеенето беше огромна. Знаеше много за позиционирането, фразирането, воденето на гласа. Тя ме е учила да пея, разбира се, и чисто вокално ми е дала много. Оттам нататък мисля, че съм го доразвила, защото за мен един певец не може да стане певец, когато разчита само на преподавателя си. Той трябва да ги усети нещата и в един момент да разбере, че е негова отговорност това, което прави. Но аз съм взела от нея наистина страшно много.

Времето на срещата с Мариана бързо завърши, а когато започнах да подготвям текста открих колко много срещи сме имали в ефира с нея, най-вече по време на директните предавания по програма „Христо Ботев“. Слушахме я по време на директните предавания за откриване сезона на Миланската Скала – всяка година на 7 декември – „Весталката“ от Спонтини, „Риголето“ от Верди и истински се наслаждавах на великолепните й интерпретации. Често правехме кратки разговори, за да сподели каква е обстановката, за репетиционната работа и колегите. Уви безвъзвратно загубени в ефира. Многократно съм я аплодирала и тук. Спомням си я и като Еболи в „Дон Карлос“ и като Мисис Куикли в постановката в Пловдив. Не пропуснах и камерния й концерт в София. Какъв дух има и колко красота и позитивизъм носи всяка среща с нея и изкуството й!

Специализира в академията „Борис Христов“ в Рим, в консерваторията във Верона. Дебютът й на професионална сцена е с Улрика от „Бал с маски“ от Верди. Печели втора награда ( при неприсъдена първа) на Конкурс Виоти във Верчели, Италия (1989 г.), след това първа награда на Конкурс “Кашиналирика” в Калина, Италия (1991 г.), същата година получава втора награда на Конкурс „Верди“ в Бусето, Италия (1991 г.) и на следващата първа награда на конкурс “Лучано Павароти” във Филаделфия (1992 г.)

Репертоар:

Антонин Дворжак – Стабат Матер;

Амилкаре Понкиели – Лаура в „Джоконда“;

Винченцо Белини – Адалджиза в „Норма“;

Виторио Гнеки – Касандра;

Гаетано Доницети – Елизабет в „Мария Стюарт“;

Гаспаре Спонтини – Великата весталка във „Весталката“;

Джакомо Пучини – Сузуки в „Мадам Бътерфлай“;

Джоакино Росини – Зомира в „Ричардо и Зораиде“, Зинаиде в „Мойсей и фараонът“;

Джузепе Верди – Фенена в „Набуко“, мадалена в „Риголето“, Улрика в „Бал с маски“, Азучена в „Трубадур“, Еболи в „Дон Карлос“, Амнерис в „Аида“, Куница в „Оберто“, Прециозила в „Силата на съдбата“Реквием;

Марко Тутино – „Вълчицата“;

Оторино Респиги – Свекървата в „Пламъкът“;

Пиетро Маскани – Сантуца в „Селска чест“;

Пьотр Илич чайковски – „Евгений Онегин“;

Рикардо Дзандонай – Комендантката в „Кавалерите от Екебю“;

Рихард Вагнер – Венера в „Танхойзер“, Ортруд в „Лоенгрин“;

Умберто Джордано – Графиня дьо Коани в „Андре Шение“;

Франческо Чилеа – Принцеса ди Буйон в „Адриана Лекуврьор“;

Интервюто е публикувано в списание „Култура“