Има една музикантска професия, която остава малко встрани от блясъка и славата – пианистът-акомпанятор или корепетитор. С него солистите изработват всяка фраза, от всеки детайл до цялостната концепция на музикалното произведение. Сигурно сте и наблюдавали с какво доверие си разменят знаци изпълнителят и пианиста. Една от тези пианистки е Елена Миндизова – един от най-изявените и уважавани акомпанятори от втората половина на ХХ век. Дълги години тя е корепетитор в Софийската опера. Свири на концерти с много от най-големите български певци през 50-те и 60-те години. По-късно става един от водещите преподаватели в катедра „Клавирен съпровод“ в Музикалната академия.

„Младите певци, които не са особено сигурни очакват всичко от нас, пианистите и дори едно леко кимване с глава за одобрение им дава импулс да продължат.“

Как се насочихте към пианото?

От много малка това беше моята мечта. За всяка Колена и Нова година, когато ме питаха какъв подарък искаш, аз отговарях – пиано. Мислех си, че пианото се купува като кукла. Но когато родителите ми разбраха, че желанието ми е сериозно, те наистина ми купиха пиано. Беше на изплащане. Тогава имаше такива условия. Бях в първи клас – вероятно 1928 година. Беше такава радост и такова внимание към този инструмент. Седнах и първото нещо, което изсвирих беше едно упражнение на Байер за две ръце. Изсвирих го, все едно бях на концерт.

А кои бяха първите Ви учители?

Първата беше братовчедка на родителите ми. Тя не беше учителка по пиано, но беше пианистка. Сериозните уроци започнах при Веска Златарева, учителка по пиано, която живееше в Плевен. Тази моя преподавателка ме доведе в София и ме свърза с проф. Андрей Стоянов. Идвах само ваканциите. Той ми задаваше материал, който аз изработвах сама, тъй като госпожица Златарева се омъжи и замина в друг град. За следващата ваканция отивах при професора, изсвирвах всичко научено и той ми задаваше друг материал.

Сигурно мечтата ви е била да бъдете солиращ пианист и съм чувала, че сте имали данни. Защо се обърнахте към клавирния съпровод?

Малко трудно беше човек да бъде само солист. Трябваше да започна работа, а като солист колко концерта можех да направя. Проф. Стоянов ме свърза с проф. Любомир Пипков, който беше директор на операта. Явих се на прослушване и той ме назначи като корепетитор в операта. Това стана през 1945 г.

Как премина изпитът пред Пипков?

Той не събра комисия. Започнах да свиря някаква голяма композиция, вече не помня каква. Той ме спря. Взе от пианото, което беше в кабинета му клавир на „Княз Игор“ и ми даде да свиря Половецките танци на прима виста. След като свърших, той ми даде друг клавир, този път писан на ръка на неговата опера „Момчил“. Когато свърших, той ми каза, че съм назначена.

Имахте ли опит в съпровода, в четенето на прима виста?

В съпровода да, защото още като ученички се изживявахме на концерти с Катя Попова, с Емилия Георгиева, свирила съм с братя Маркови, които бяха хубав квартет. Свирила съм и с Константин Илиев, който известно време живя в Плевен, близо до нас, помоли да идва да свири на моето пиано и съм изпълнителка на една от първите му композиции. Бяхме още ученици.

Коя беше първата опера, която подготвихте вече като щатен корепетитор?

С Михаил Лефтеров – „Тайният брак“ от Чимароза. Той първи ме научи как трябва да следя певците и как трябва да свиря с тях. След това и другите диригенти, най-вече Асен Димитров, който държеше винаги да работи с мен, тъй като знаех всички негови изисквания. Това се получава с годините и с работата с Асен Найденов, Атанас Маргаритов, както и с изискванията на режисьорите

В тези първи години в операта с кого се срещнахте. Сигурно това са имена, които за нас са легенди.

За мой най-голям късмет точно в тези години пееха Михаил Попов, Нели Карова, Райна Михайлова, Михаил Люцканов, Екатерина Апостолова, Серафима Динева, Таня Цокова, Илка Попова, Илия Йосифов. След това дойдоха и по-младите Катя Попова, Катя Георгиева, Лили Барева, Вергиния Попова, Йорданка Димчева.

Как се работеше с тях? Идваха ли подготвени на часовете?

Обикновено идваха подготвени. Но имаше и хора, които бяха назначени като природно надарени певци и които не бяха се занимавали професионално с музика. С тях работехме по-сериозно, но всички бяха толкова старателни и нямаше проблеми да си научат добре партиите, за да отидат при диригента.

Това са били звездите на операта, а вие както казахте съвсем младо девойче.

Така е, но тези първи артисти ни най-малко не омаловажаваха работата на корепетиторите и винаги с вслушваха в нашите съвети и изисквания. Освен това ние работехме с тях според изискванията на диригента, който водеше спектакъла. Преди всяка постановка диригентът ни събираше и уточнявахме темпа, някои отклонения. Така че те не ни приемаха като прибавка към операта.

Сред всички звездни имена е и това на легендарната Елена Николай, с която сте правили и концерт.

Най-обичайно. Представиха ме. Една хубава българка, която говореше на малко старинен език. Тя имаше тогава и спектакли. Срещнахме се в стаята й в хотел „България“. Имаше едно малко пиано. Показа ми репертоара, който ще пее. Измънка го, както казвам, тъй като предстояха репетиции за спектаклите, даде ми нотите и се срещнахме направо на концерта.

Записът от този концерт е великолепен. Добре сте се справили с едно измънкване.

Аз се постарах да запомня всички нейни забележки и изисквания, дори ми позволи да си отбележа някои неща с молив. Много чаровна и естествена жена. Не се държеше като примадона. Каза ми „Ето тук, моето момиче го искам така, а тук така.“ И готово.

В многото записи, които пази фонотеката на радиото, а те са над двеста и шейсет има само един с инструменталист и това е Недялка Симеонова.

Свирила съм и с други инструменталисти, но не сме правили записи. Имали сме участия на различни места. А с Недялка направихме различни програми и обиколихме цялата страна, както и няколко концерта в София и записи в радиото.

А как се събрахте?

Аз винаги съм се възхищавала от изпълненията й и ходех на концертите й и много се зарадвах когато ме потърси и предложи да свирим заедно. Срещнахме се, избрахме творбите и се получиха различни програми. Имаше много най-популярни пиеси. Мисля, че с мен бяха и последните й записи.

Обичайно големите солисти, които имат афинитет към песента предпочетат да работят с един пианист. Всички знаем легендарната концертна двойка Лиляна Барева – Петър Щабеков. При Вас има ли подобни съдбоносни срещи?

Катя Попова, Михаил Попов, Димитър Кожухаров, Мати Пинкас, Благовеста Карнобатлова, Бойка Косева и с други, но не така често. С тези певци почти всяка година сме изработвали нова програма, която да представим пред публиката.

Как се съставяха тези програми – търсехте нови творби или съчетавахте познатото и нещо ново?

Винаги търсехме някакво мото за концерта. Най-обичайно – френска музика, испанска, вердиева, само италианска, само руска. Много концерти правехме само с българска музика.

В онези години много от големите български композитори са били живи. Срещахте ли се тях?

За щастие на нас пианистите всяка програма, която подготвяхме с музика на Парашкев Хаджиев, Димитър Сагаев, Любомир Пипков винаги сме искали тяхното съдействие – да чуят какво правим, да дадат съвет, да направим песента според техните разбирания.

С толкова любов говорите за работата си в операта, но как се случи, че я напуснахте?

В едно междуцарствие. Операта беше останала без директор. Иначе нямаше да ме пуснат. Ние с Петьо Щабеков използвахме това, взехме разрешение от Маестро Найденов, който изпълняваше длъжността главен диригент и директор. Обяснихме му, че с нашите познания може да имаме много по-творческа работа в Консерваторията. И той разреше. Явихме се на изпит, въпреки, че вече бяхме известни имена, издържахме го и ни приеха. Дадоха ни класове по камерно пеене. Първите години освен ежедневната работа с голямо желание правех и продукции-концерти. С четирима певци направихме стилен концерт – единият пее само Мусоргски, другият – Шуман, и така за всеки един различен композитор. Аз много се ровех в библиотеката. Намерих една едноактно опера на Шуберт – „Сватбеното печено“ – много приятна за пеене. С един сопран, тенор и баритон я направихме и то на немски. Постараха се много децата и стана много добре.

Разказвате за тези велики певци от миналото, но и до днес продължавате да работите с младите. Какви са те? Сравнявате ли ги с предишните? Сигурна съм, че разликата не е в гласовете.

Не, българските гласове са чудесни. Има нещо друго. Малко от хората, с които работя са целенасочени в изкуството си и в бъдещите си успехи и работят много сериозно, целенасочено. Забелязвам, че болшинството млади хора гледат да „минат метър“ в разучаването на материала, който трябва да пеят, на това, което изисквам. Понякога направя забележка, а на следващия път те са забравили какво съм казала и започвам наново. Има отпускане и разпиляване. Може би имат много нови и различни интереси.

Какво ги съветвате?

Първо трябва да имат данни. После дали ще стават големи певци или просто ей така ще бъдат певци. Тогава много съзнателно трябва да следват този път. Освен това не трябва да се главозамайват, когато направят първите си успехи, а да продължат да търсят и да се усъвършенстват.

На снимката обложки на плочи на Благовеста Карноатлова и Елена Миндизова