Натоварен график. Два пъти ходихте до Париж за спектаклите на „Травиата“, със завръщане тук за репетиции. Често ли се случва това?

Да, това е много често в моята кариера. От една страна, разбира се, това са големи трудности, а от друга страна, когато свикнеш да минимизираш умората от полети и пътувания, но същевременно поддържаш винаги високо вокално ниво и винаги си във форма, винаги съсредоточен, сякаш вече готов веднага за състезание. Това много помага да се поддържат всички опери на високо ниво на музикална подготовка, и да не забравяш героите си. В репертоара си имам доста роли на Верди, много опери на Пучини, и на верстите като цяло. В известен смисъл, ролите са сходни, но същевременно различни. Смятам, че поддържането на това ниво на концентрация всъщност помага в известен смисъл.

Тъй като пристигнахте за репетиции, още докато вървяха „Селска чест“ и „Палячи“ с другия състав, имахте възможност да гледате спектаклите. Харесва ли ви нашата постановка?

Да. Постановката е много логична и много красива. Всички мои роднини, които видяха снимките и видеата, които им изпратих, а някои публикувах в социалните мрежи, казаха, че изглежда безумно красиво на фона на храма, а на открито всичко изглежда изключително. Впечатлен съм от избора, когато има контраст между дневната част и слънчевата музика, която присъства по залез в „Селската чест“. Това е усещането за един ден, точно както го е замислил Маскани. И вечерта, която настъпва в „Палячи“ – както се пее точно в „a vеnti tre ore“ (в 23 часа). Това всъщност не е буквално „двайсет и три часа“, а е било обозначение на нещо като „eight o’clock tea“ в Англия. Това е нещо като определен час за вечерното представление. И затова съвместяването на дневна изява в „Селската чест“, плюс дневния и вечерен „Палячи“ е безумно красиво на фона на такава природа и такъв прекрасен храм.

Наскоро в София приключи нашият Вагнеров фестивал. Вие сте един от изпълнителите на Алберих. Сега пак ще го изпълнявате, а имате и други вагнерови роли. От колко време пеете Вагнер?

Пея Вагнер не много отдавна и не толкова често. Това вероятно е свързано с факта, че Мариинският театър има тези постановки. Виждам, че тук, в София, също се поддържа този репертоар, който повечето театри по света просто не могат да овладеят. Тук вероятно имате всички важни опери на Вагнер. Повечето театри по света дори не могат да си го представят, камо ли да го поставят. В момента разбрах се работи върху „Нюрнергските майсторите певци“. Това са такива мащабни творби, че – нито музикално, нито по отношение на работата с хора, нито сценично много театри могат да овладеят. Това е така, защото има щатни солисти и това е добре. Тук е същото, както в Мариинския театър. Видях, че имате зала „Рихард Тримборн“. Той е работил и в Мариинския театър. Това е прекрасно ехо за мен, нещо като отзвук, когато го видях, защото всеки път, когато играем „Пръстена“ на Вагнер, винаги са споменава за работата, която той е направил с тях.

Вие не сте работили с него. Млад сте.

Разбира се, че не, но всички, които помнят тази работа и всичко завещано от господин Тримборн, всички се стараят да съхранят наученото. И разбира се, всяко ново произведение на Вагнер е огромна работа. Но да го подготвиш качествено поне веднъж годишно и да изпееш целия „Пръстен“, това вече е много. А вероятно два или три пъти годишно това вече е истински подвиг. Затова, от една страна, и аз самият се старая да го правя, и да го поддържам на добро ниво вокално, защото е различно от италианската музика и самият глас се нуждае от време да се подготви, и да си спомниш немския текст. Прекланям се пред артистите на Софийската опера, за това че успяват да поддържат толкова голямо количество опери на Вагнер.

Имате прекрасна техника. На кого дължите това умело вокално водене, а също и естествената си актьорска игра? Бях впечатлена.

Имах голям късмет с вокалните си педагози, защото първият ми педагог в град Новосибирск беше Лев Аронович Мандман. Той беше завеждащ вокална катедра в музикалното училище. Попаднах в училището, защото първо, както мнозина, се опитах да вляза в консерваторията на седемнайсет години, но не знаех нищо за операта. Въпреки че гласът ми беше силен. Пеех с китара различни песни, съветски песни, някои песни на Муслим Магомаев. Имаше много красиви песни по онова време. Гласът ми беше силен и мнозина казваха, че трябва да пробвам опера, но не знаех нищо за културата на изпълнение и не познавах репертоара. Затова беше добре, че първо попаднах в училището. Учих там две години, после се прехвърлих. Това беше първият ми педагог, също баритон, а вторият педагог беше Владимир Прудник, солист в Новосибирския оперен театър. бяха двама братя, Александър и Владимир Прудник. Те създадоха прекрасна вокална школа, отлична, забележителна. Владееха отлично и руската, и италианската музика. После, след още две години учене, се прехвърлих в Петербург при Владимир Ванеев, който сега завежда вокалната катедра. И там от тях също усвоих вокално майсторство и култура. После учих на курсовете за млади певци при Рената Ското в Италия. Там също усвоих определени правила за звуководене, за достигане високата позиция, за която тя говореше.

Вие и в момента така говорите.

Да, дори когато започнеш да мислиш как е преподавала тя, веднага се променя дори говорният глас. По-късно, вече в Мариинския театър продължих по същия начин да се подготвям с моята пианистка. Тя е и моят вокален педагог. Казва се Алла Бростерман, която първо е работила в Кишинев като пианистка, после се е преместила в Петербург. Работила е с Мария Биешу, Олга Бородина, Владимир Галузин, а сега и с много други прекрасни артисти. От много, много години тя работи по този начин – много внимателно, никога не насилва певците. Насочва ги много внимателно. Затова е много важно в музикалното обучение да има не само вокален педагог, но и музикален ръководител, който да ти обяснява, и пианист, който да обяснява как да се работи. Разбира се музикалната линия се изработва с диригента. Например с Даниел Орен винаги ми е било много лесно да работя, след като съм работил с нея, защото тя е прекрасен и известен специалист, запознат с интерпретацията на веристите, Пучини,  Верди.

След софийския спектакъл отново „Палячи“, а после ще е Санкт Петербург, нали? Неотдавна там пяхте в „Джоконда“,  чийто режисьор беше българин, а и художникът също. Разкажете ми за тази постановка.

Беше ми много приятно. Това е вече вторият ми опит с този прекрасен екип на най-високо ниво. Пях и в „Борис Годунов“. Ето сега, веднага след представлението, заминавам за Пловдив, за да хвана автобуса до Истанбул, за да мога утре да съм в Санкт Петербург да пея в същата тази „Джокондата“. Много интересна работа, и декорите и костюмите са много красиви. И Орлин, и Денис свършиха чудесна работа там – с визуалната част, и с актьорската игра, защото самият Орлин е пял в тази опера, познава всички сцени отвътре, затова е истинско удоволствие да се работи с тях. И разбира се, целият този опит на сътрудничество, защото България винаги е имала невероятни гласове. Разбира се, Гена Димитрова, която сама по себе си беше една от най-великите певици, и вероятно може би любимият ми женски глас изобщо. В ролята на Турандот, тембърът на гласа ѝ изключителна. За мен голяма част от опита ми да слушам опера е свързан именно с български гласове, защото красотата на гласовете тук винаги е била невероятна. Прекрасно е, че този исторически поток и сътрудничество с артисти от български произход е много приятно да работим заедно.

Когато прочетох името на родния Ви град Барнаул, го потърсих на картата. Какво беше детството Ви, младежките години? Видях, че сте свирил на китара, на баян.

Детството ми в Сибир, беше вероятно като на всички деца. Не подозирахме нищо, за това колко трудно е било на родителите ни. По онова време беше преустройството и всичко свързано с тази промяна. На всички липсваха финанси. Ние основно прекарвахме време в града със семейството на майка ми, с брат ѝ и неговото семейство, а майка ми имаше няколко братя и сестри. Всички много обичаха да пеят, а братята всички свиреха на музикални инструменти. Затова на всички семейни празници и събирания, децата или седяха и слушаха как пеят възрастните, или всички пеехме заедно. И децата винаги ги качваха на столче, защото трябваше да изпееш нещо или да кажеш стихче. Бяха незабравими моменти. Майката на баща ми, тя буквално от самото ми раждане, всяка вечер, докато не изпеех всички познати песни, а аз знаех огромен брой песни още съвсем малък, не заспивах. Пеехме всички песни с нея и си разказвахме някакви дълги приказки. И като цяло, това възпитаваше любов, любов към песента, към музиката, към тези истории, разказвани по песенен начин. После, когато пораснах, учих в музикалното училище баян, после започнах да свиря на китара. Известно време не знаех с какво ще се занимавам. Дори постъпих в юридическия факултет. Но разбрах, че това изобщо не е за мен, че трябва да се върна в музиката, и слава богу, че се получи. Направих своя избор.

Новосибирск е град с богати оперни традиции. Кога за пръв път отидохте на опера и коя беше първата опера, която гледахте?

Вече бях ходил в на оперета, защото в Барнаул имахме само театър за оперета. По радиото излъчваха много записи на съветски оперни певци, които бях чувал. Но основно познавах съветска естрадна песен. С операта се запознах вече по времето, когато започнах да уча в музикалното училище. В оперния театър беше по-трудно да влезеш, да намериш билети и така нататък. Затова първо ходих много и гледах как работят в театъра за оперета. Там артистите много умело говореха на цялата зала и можеха да поднасят говоримите диалози много артистично, бяха много по-свободни в актьорската игра. Бях в младежкото студио на оперетния театър в Новосибирск. Това също ми даде известно запознанство с актьорската игра, с изявите в оперетен театър. Колегите ми казват, че за някои от тях танците от оперетата много са помогнали. Тогава изобщо не танцувах, но нещо от актьорската игра ми даде по-голяма сценична свобода, идваща от театъра на оперетата. След това, когато започнах да уча в консерваторията, ходех на всички спектакли на моя педагог. И разбира се, това беше голяма, истинска зала, с голям оперен оркестър, и гласове, звучащи заедно с акустиката и с оркестъра. Новосибирският театър е един от най-мащабните оперни театри. Имаше и феноменални гласове, които бяха там, приучаваха на това, че когато дойдеш в оперния театър, трябва да се задейства нещо физиологично, самото тяло на зрителя трябва да зазвучи, да завибрира заедно с оркестъра и с оперните певци. Това е много силно впечатление, което и до днес помня.

Кога решихте, че операта ще стане вашият живот и коя беше първата Ви роля като професионалист?

Първият спектакъл, който трябваше да се случи, беше още в Новосибирск във втори курс на консерваторията, през 2001 година. Но не се състоя, защото режисьорът се скара с един от солистите и преместиха спектакъла за есента. А през лятото аз заминах за Петербург. В Петербург работих в Михайловския театър около пет години. И там може би първата роля, беше или Робер в „Йоланта“, или Валентин във „Фауст“.

Защо избрахте Санкт Петербург, а не Москва?

Всъщност бях в Москва заедно с мой приятел, който ми беше състудент. И отидохме там заради друг наш приятел. Има един тенор Михаил Пирогов. Той е родом от Бурятия, вече беше ходил на прослушване и много му хареса Петербург. И в Москва се беше явявал на прослушване, но там му казали, че не знаят как да работят с него, защото имал невероятно плътен теноров глас. Той и сега пее на много места по света. И наистина, да работиш с такъв глас, това е огромна работа. А аз когато отидох в Москва, така и не разбрах защо, но нещо не беше наред с прослушването, нещо не се получи и ми казаха: „Е, пробвай в Петербург“. А в Петербург, фактът, че Мариинският театър беше наблизо, ми позволяваше да ходя и да слушам. Имаше и Михайловски театър, също прекрасен театър, а в консерваторията позволяваха да пееш спектакли още като студент.

Имахте ли кумири?

Когато се преместих в Новосибирск и учех в училището, първоначално нямаше къде да живея, нямаше общежитие, нищо. Затова първите шест месеца живях в класната стая. Педагогът ми разреши. Всяка вечер постилах дюшек и подреждах шест стола. Целия ден прекарвах в музикалната библиотека, и толкова им омръзнах, че ми дадоха грамофон и плочи в класната стая. Всеки ден ги сменях. Имаше записи на Марио Дел Монако, много различна вокална музика и Борис Христов беше сред тях. Беше безумно интересно и приятно да се запознавам с всичко това. И съвсем естествено кумирите се сменяха. Първият, беше италианският баритон Джузепе Тадеи, когото понякога и сега отново слушам. Пиеро Капучили, Ренато Брузон. Сега, когато работим с Даниел Орен, той често ми говори за всеки от тях. И, да кажем, работата на артиста е да направи живото изпълнение музикално абсолютно точно и взаимодействието на актьорската игра с оркестъра. В миналото понякога певците са пеели едно за запис, а на живо са пеели съвсем друго. Но сега се стараем максимално да бъдем близки до това, което е написал композиторът. И затова си намирам кумири, които отговарят на тези критерии, които са били и добри актьори, а също и музиканти.

Слушате ли записите си? Харесвате ли ги?

Само когато си припомням някоя роля, която вече съм изпълнявал. Защото когато слушаш чужд глас, не винаги всички интонации съвпадат с това как самият ти си го тълкувал. Понякога, слушайки собствения си запис, можеш да си спомниш по бързо всичко. Затова понякога слушам, но разбира се, както вероятно на всички певци, много не ми харесват. Но се старая да подхождам критично, да слушам какво е сработило, какво не. Понякога не мога веднага да слушам, понякога след година мога да слушам някой запис, защото трябва да се уталожи и да улегне. Старая се и да работя върху грешките, които откривам. Но не обичам да се слушам.

Прегледах ролите Ви. Колко са?

Определено са повече от четиридесет.

Да, така ги преброих и аз. Има ли роли, които все още избягвате или отлагате за бъдещето?

Сменям репертоара си. Някои роли, като Набуко или Фалстаф, изискват да заемаш голямо сценично пространство. Понякога дори теглото на певеца влияе на това как се чувства на сцената. Преди няколко години бях доста по-пълен, после отслабнах, и беше интересно да пробвам роли като Онегин, или Елецки и Робер, отново млади герои. И това също е един вид артистично търсене. В този смисъл винаги се старая да гледам какво още не съм изследвал. Нещо, може би, от немския репертоар, където има много диалог, като „Фиделио“ например, където трябва много да се говори. Музикално е много интересно, но засега певческият ми немски отговаря на нивото, а говоримият все още не толкова. Затова се налага да работя, и на всеки няколко години да се връщам, да преразглеждам нещата, защото и гласът се променя, и интересите се променят, и репертоарът, който си избрал за себе си, трябва да се обновява, и отново да мислиш дали ще го пееш или не. Отказвал съм някои предложения, но на всеки няколко години отново поглеждам, дали пък не си струва вече да опитам. Защото, например за „Фиделио“. Имам предложение от Кристоф Лой, който е известен режисьор, и срещата с него, в която и да е партия, винаги предполага работа именно с теб, именно с твоята физика и вокалните ти особености. Това винаги е нещо различно от просто типично изпълнение на тази партия. Затова дори нещо, което може би не ти пасва много, с него понякога може да се получи много интересно. Затова и аз се старая да не си създавам шаблони, защото понякога, след добра работа, можеш да направиш много голям скок напред.

Преподавате ли?

Преподавам понякога, и дори тук някои от младите ме питаха и молиха да ги посъветвам, да послушам нещо. Старая се да не поемам голяма отговорност, защото рядко съм си вкъщи, дори със собственото си семейство. Затова не мога да поемам отговорност за ученици. Но просто да послушам младите и да посъветвам нещо, това мога. И особено сега казвам на всички: сега има записи в интернет, пианисти, свирещи вокални арии. Има и записи само на оркестъра, където можеш да слушаш и да пееш върху записа на оркестъра или да слушаш как всеки инструмент води своята линия, за да учиш музикалност заедно с него. Защото, когато излезеш на сцената, ще трябва да чуваш всеки инструмент в оркестъра, да виждаш как диригентът ти показва встъплението, как води, как сменя темпата. Всяка професия изисква десетки хиляди часа, за да се достигне определено ниво. Ето за младите, които искат да преминат от хора към солисти, трябва сами да си намерят някъде място да се занимават, за да пеят, пеят, пеят. И повече да се увличат от това, повече да обичат музиката, да я опознават по-добре. И тогава на педагога ще му трябва по-малко време, за да ги научи на нещо. Защото трябва винаги да се учи.

На снимката: Роман Бурденко като Алфио в „Селска чест“ и като Канио в „Палячи“.