Една среща, която и в момента, когато пиша тези редове ме кара да се усмихвам. Дали пък всички тенори не са най-слънчевите хора на света! Винченцо Костанцо пристигна в София за да изпълни Туриду в постановката на Пламен Карталов „Селска чест“ от Маскани в рамките на фестивала „Опера на площада“ на 9 и 11 юли. Срещам го по време на репетиции и проследявам как работи – с колегите – Радостина Николаева, Цвета Сарамбелиева, Веселин Михайлов, Фаиан Велос, Весела Янева, с режисьора Пламен Карталов, с асистентите, с диригента Франческо Роза – един млад певец, певец със сърце, с виждане за цялостно изграждане на ролята – с глас, интонация, жест, емоция. Как да забравиш репликата избухнала след скандала със Сантуца пред храма: „Dell’ira tua non mi curo!“ (Не ме интересува гневът ти). Или ефектната заявка за дуел, след като ядно захапва ухото на Алфио и с колко болка му разкрива чувствата си. Без да пропускам прочутата наздравица „Viva il vino spumeggiante Nel bicchiere scintillante,“ искряща и завладяваща. Истински ме трогна искрено споделеното признание пред майката „Mamma, Quel vino è generoso,…“ Винченцо разви великолепен образ със страст и цялостна отдаденост.

Сядаме за интервюто. Говори сякаш се познаваме от сто години. И разбира се винаги на ти.

В биографията ти пише, че пееш от малък, но наистина ли искаше да станеш певец, или малкият Винченцо е мечтал да стане астронавт или пожарникар?

Първо искам да благодаря на всички читатели и да поздравя всички. Щастлив съм, че съм тук, в София, за първи път.

Харесва ли ти?

Обичам този град, защото аз съм неаполитанец и усещам у българите същата топлина, каквато имат неаполитанците. И аз харесвам това, защото е свързано с Южна Италия. Започнах да пея на шест години, като призвание, защото в семейството ми никой не беше артист, но всички пееха. Да, пееха като всички неаполитанци, но никой не беше артист. Това е призвание. Същото призвание, каквото пастирът, свещеникът има към Бога. Аз така го усетих в сърцето си.

Не си ли пял в хор в катедрала?

Не, но започнах веднага да пея в детския хор на театър „Сан Карло“. И там, когато стъпих за първи път в театъра, в онзи момент разбрах, че това е моят живот. Трябваше да се родя и да умра на сцената.

О, колко хубаво! А коя беше първата опера в която пя. Не, която си слушал.

Знаеш ли, това е хубав въпрос. Никой не ми го е задавал досега. И така, първата опера, която съм слушал в театъра беше „Трубадур“. А първата опера, в която пях на сцена, още като бях в детския хор беше „Тоска“ – пастирчето. „Io de sospiri“, нали знаеш песента на пастирчето? (запява песента) А после, като тенор, когато бях на 17 години изпях Макдъф в „Макбет“. Веднага започнах с Верди и Пучини. Никога не съм пял Росини, никога Моцарт, никога Доницети. Веднага започнах с Пучини, веднага с Верди. А втората ми опера! Пинкертон от „Мадам Бътерфлай“. Изпял съм триста петдесет и седем представления на Пинкертон.

Невъзможно. За колко години?

Шестнайсет години. С Пинкертон си купих две къщи. (Смее се)

Учителите ти –  две известни имена. Какво ти казаха, какво те научиха, как те научиха?

Първият ми учител се казваше Марчело Ферарезе и беше ученик на Марио дел Монако. Много известен. Веднага получих отпечатъка на техниката на Артуро Мелоки. Три години пях само като баритон. Когато започнах с моя учител на 14, 15, 16 години пях само технически вокализи като баритон. Защото така той подготвяше пространството. Учителят ми беше много умен, защото не докосна горния регистър, не разруши горния регистър. После направих преход, но за жалост моят учител Марчело Ферарезе почина. Но бях готов, за да премина към тенор и с тази подготовка открих и горните тонове. Продължих с Пиеро Джулиачи, който е известен тенор. Усъвършенствах се с Лучано Роберти.

Имаше ли идоли, певци, на които се възхищаваше?

Аз съм от Неапол. Който се роди в Неапол, има само един идол — Енрико Карузо.

Ти имаш наградата „Карузо“.

Спечелих я, да. За мен е голяма чест.

Слушал ли си много негови записи?

Всеки ден, всеки ден. Като молитва.

Имаш ли предпочитана роля на Карузо?

Всички, всичко. Карузо беше невероятен. Карузо можеше да пее поп песен, неаполитанска песен, да пее опера и винаги беше съвременен. Дори днес. Изключителен. Той е тенор, който добре разбира разгръщането на гласа. Възхищавам се също на Аурелиано Пертиле и Марио дел Монако – страхотни интерпретатори, които са вдъхновение, за да изградя моя собствен стил и фразиране.

Какво носят на артистите спечелените награди? Удоволствие, признание, задължение.

Наградите, когато са от високо ниво като „Оскар на оперното изкуство“ (получава я още през 2014), наградата „Карузо“, наградата „Бениамино Джили“. И сега, преди десет дни, спечелих наградата „Джузепе Луго“ в „Арена ди Верона“. Аз съм най-младият тенор в света, получил наградата „Джузепе Луго“. Получил я е Франко Корели, получил я е Джузепе ди Стефано, получил я е Пласидо Доминго. Аз съм най-младият – на 34 години – получил наградата „Луго“. Всички тези хора са я получавали.

А какво носят? Носят едно нещо: голяма отговорност. Не успех, не видимост. Разбира се, това идва, ако пееш добре, но наградите вдигат летвата. И когато летвата се вдигне, трябва да пееш добре, защото хората очакват точно това. Ако пееш зле, веднага падаш. Затова трябва да си страхотен изпълнител, трябва да си атлет на гласа, трябва да си професор за вокалната техника.

Постоянно си на път, в различни театри и градове — имаш ли време да разгледаш местата, да опиташ различни храни? Има ли място, на което би искал да се върнеш като турист или на почивка, от всички тези места, които си посетил досега?

Чувствал съм се добре като турист … тоест като певец, но със сигурност бих се чувствал добре като турист, когато пях в Аржентина. Защото Аржентина, Буенос Айрес много ми харесва и бих се върнал с удоволствие там като турист. Наистина обиколих света, направих много спирки. Бях в Токио, Русия, Израел, пял съм в Америка, в Южна Америка, в Китай. Бил съм наистина почти навсякъде по света. Но когато човек ходи да работи, няма време да мисли за храна, за разглеждане на забележителности. Отиваш само за работа — театър, хотел, хотел, театър, театър, хотел. Целият ми живот е такъв – в служба на гласа. Гласът е като ревнива съпруга. Ако се отнасяш зле с нея, тя плаче, изневерява ти.

В работата си срещаш велики диригенти и режисьори. Често една и съща роля в кратък период работиш с различни хора. Със сигурност имаш своя представа за всеки от образите си. Как съгласуваш своята визия с визията на режисьора.

Обичам, когато хората, не режисьорите, а хората изобщо са последователни. За мен думата последователност е много важна в живота изобщо. И затова, когато режисьорът е последователен с либретото и с текста съм щастлив. Когато не е последователен? Какво правя? Опитвам се да продължа напред… И да преглътна жабата, както се казва. Тук в София с Пламен Карталов, се чувствах прекрасно, защото той е истински театрален режисьор, има голям опит и ме кара да пея свободно, а това ме прави щастлив.

Има ли роля, за която мечтаеш?

Но разбира се, както всички тенори имат мечта – Отело.

Кога мислиш, че ще можеш да го изпееш? Получавал ли си предложения?

Да, отказал съм всички. Мисля, че след десет години, на 44 години ще съм готов.

Когато имаш свободно време, какво предпочиташ да правиш?

Уча. В това отношение съм много любопитен по природа. Уча в свободното си време. Техника, астрономия, теология. Информационно инженерство. Дипломирал съм се с пълно отличие, с максималния бал. Уча и астрономия за Вселената. Уча и теология на световните религии.

Като си от Неапол говориш ли този неаполитански диалект. Никой не го разбира.

Ама разбира се. Аз първо съм с неаполитанския диалект, а после съм италианец. И не е вярно, че никой не го разбира. Не, разбира се. Защото ако кажа: „O sole mio, sta ‘nfronte a te“ (запява) Разбираш нали? Целият свят разбира. Отивам в Токио, отивам в Русия, отивам навсякъде, казвам: „O sole mio“ и те знаят, че съм неаполитанец.

Има много филми за Неапол, но там нищо не се разбира, когато говорят.  

Да, труден диалект. Много труден. Но неаполитанският е езикът на звука. Защото когато говориш на неаполитански, разбираш къде да поставиш гласа, защото ти дава пространството на гърлото.

Сигурно пееш и онези любими канцонети.

Разбира се, правя концерти само с неаполитански песни, много са търсени навсякъде. Всички ги искат. И то не само „O sole mio“. Правя концерти, в които включвам тринайсет песни, които никога не са чувани. Това се песни, писани в края на 19 и началото на двайсети век. Песни с необикновена красота, с мелодии красиви, колкото опера. Ще спомена някои имена: „Senza nisciuno“, „A Surrentina“, „Manella mia“, което значи „малка ръка“. Изключителни песни.

Къде ги намери?

Направих проучване за този период, а и по някои много редки плочи на Енрико Карузо. Чух ги, влюбих се и направих концерт само с неаполитански песни. Където и да отида всички ме питат за тях. Искат да ги пея непрекъснато.

Значи трябва да ги запишеш.

Ще го направя догодина. Това е проект в процес и ще ти изпратя записа.

С оркестър?

Не. Неаполитанската песен се ражда с мандолина, мандола, китара и перкусии.

Да, и ти го правиш с тези инструменти?

С оригиналните инструменти от епохата.

Къде отиваш да записваш?

В Неапол. Има едно прекрасно студио. Това ще са записи за хора, които слушат, които разбират, че съм аз.

Какво още искаш да запишеш?

Всички казват, че моят Марио Каварадоси е уникален. Имаше запис отпреди месец. Направен е в Торино, но още не е излязъл. Цялата опера. Ще ти изпратя и него. После направих един много рядък запис на композитора Оторино Респиги „Мария египетска“. И направих и много записи на „Мадам Бътерфлай“, направих и „Макбет“ – запис от Палермо, записан е на DVD. „Мадам Бътерфлай“ беше с Мунг Вун Чунг.

Искам да кажа нещо много важно на читателите. В живота винаги можеш да успееш, ако не угасиш надеждата. През 2017 г. ми откриха рак на стомаха. Борих се с рака и правих химиотерапии. Една година не пях. И после възкръснах от пепелта като феникс. И сега всичко изчезна, щастлив съм, защото бях опериран, махнаха ми всичко. Сега съм добре. Гласът ми стана още по-тъмен. Да. И животът е хубав, ако не изгубиш надеждата. Никога, никога не губете надежда. И в Калаф има надежда. Той отговаря на загадката: „Надеждата“, а тя, Турандот отговаря: „Надеждата, която винаги разочарова“. Аз пък казвам: „Надеждата не разочарова, повярвайте ѝ“.

Винченцо Костанцо е роден в Неапол на 5.10.1991 г.

Новият сезон е много емоционално натоварен за Винченцо. През октомври ще бъде Радамес в „Аида“ от Верди в Бусето, през ноември Лорис във „Федора“ от Джордано във Венеция, в началото на декември в Тулуза ще изнесе концерт. Декември и януари са запазени за ролята на Василий в „Сибир“ от Джордано в Пиаченца и Модена, Ще гостува в Марсилия с Калаф в „Турандот“ от Пучини, както и за Макдъф в „Макбет“ от Верди във Флоренция.

Репертоар:

Винченцо Белини – Полионе – „Норма“;

Гаетано Доницети – Полиевкт;

Джакомо Пучини – Калаф в „Турандот“, Роберто във „Вилиси“, Каварадоси в „Тоска“, Пинкертон в „Мадам Бълерфлай“, Руджеро в „Лястовичката“; Ринучо в „Джани Скики“, Меса ди Глория;

Джузепе Верди – Радамес в „Аида“, Арвино в „Ломбардци“, Ернани, Якопо Фоскари в „Двамата фоскари“, Карл VІІ в „Жана д`Арк“, Макдъф в „Макбет“, Карло в „Разбойници“, Корадо в „Корсарят“, Родолф в „Луиза Милер“, Манрико в „Трубадур“, Гариеле Адорно в „Симон Боканегра“, Ричард в „Бал с маски“, Дон Карлос, Реквием.

Пиетро Маскани – Туриду в „Селска чест“;

Умберто Джордано – Андре Шение;

Франческо Чилеа – Маурицио в „Адриана Лекуврьор“;

https://www.vincenzo-costanzo.com/