Преди време правих интервю с Кирил Манолов. Така се случи, че го срещах на няколко сцени в различни роли. В София пя с оркестъра на радиото, направи Набуко в НДК с Русенската опера, Граф ди Луна в Стара Загора и на Белоградчик със Софийската опера. Продължи със „Симон Боканегра“ на Варненско лято. Имахме и уникално преживяване с „Аида“ на крепостта „Туида“ над Сливен, а след това пресъздаде своя първи български Фалстаф в Пловдив. Няколко години по-късно го аплодирах в тази роля и на сцената на Софийската опера. Междувременно дебютира в спектакъл като Макбет във Варна. Записа и издаде своя първи самостоятелен диск “Tutto Verdi“. Започна и серия от камерни концерти в партньорство с пианиските Боряна Ламбрева и Василена Атанасова.
Правили сме толкова много интервюта, но все по определен повод. Нека се върнем към началото. Винаги ли сте мечтали да бъдете оперен певец?

Не, не съм имал такава идея.

Кога отидохте за първи път на опера?

Не помня, но доста често ходех на опера. Без да съм бил запленен от операта, винаги съм харесвал тази музика. Сякаш съм усещал някакво предопределение на съдбата. Знаеш, че нещо ще ти се случи, и му обръщаш повече внимание. Как стана? Трябваше да кандидатствам във висше училище, защото иначе щях да вляза в казармата. Аз съм свирил на фагот и съм кандидатствал в музикалното училище. Приеха ме с фагот и имах висока оценка, но на солфежа ме скъсаха, защото там трябва да учиш повечко. Така се оказа, че човек все пак трябва да научи това, което е пропуснал. Ето, аз сега непрекъснато уча. Толкова ноти имам в главата си, толкова партии. Вече са четиридесет, и то са все големи роли. Сега вече си мисля, че ако знаех, че това ще бъде професията ми, със сигурност щях да поуча малко повече пиано и солфеж, защото много ми липсва това, че не мога сам да си науча партията. Понякога го правя, но ми отнема много време. Трябва ми корепетитор.

Освен музикално, как изграждате ролите? Те всички са сложни, обикновено свързани с конкретни исторически личности.

Аз обичам историята и много чета, не само за операта. Много е интересно, когато видиш персонажа от някоя опера свързан с действителни исторически събития. Така се изчистват образите. Такива са случаите със Симон Боканегра, Ецио, Набуко. Винаги гледам да уча освен моята партия и цялата опера. Не слушам записи, защото смятам, че това е вредно. Особено когато си по-млад певец, да слушаш старите певци, това е погрешно, защото започваш да ги имитираш и най-лошото е, че имитираш само лошите им страни.

А записите си слушате ли?

Не или много рядко. Не си харесвам записите, дори и тези, правени студийно. Намирам си страшно много грешки, несъвършенства. И се дразня.

Записите не помагат ли да се направят корекции?

Не, защото всеки път е различно и никога не зависи само от мен, защото оркестрите, партньорите са различни.

Гостувате на различни сцени и в различни постановки. Как приемате и се отнасяте към режисьорските решения? Много ваши колеги се оплакват от авангардните концепции.

Избягвам да влизам в конфликт с режисьорите, защото няма смисъл от разправии. Това е непрофесионално. Както ти си се хванал да свършиш една работа, за която ти плащат, така и той се е хванал да върши своята работа, за която му плащат. Ако не ти харесва, трябва да има куража да кажеш: „Това няма да го направя. Не мога да го направя“ и да се махнеш. Освен това ние, певците, имаме следното предимство – режисьорът стои до премиерата и после си отива, а ние сме за целия период на продукцията. Така че често адаптираме неговите решения в по-удобен вид.

Преди малко казахте, че ролите ви вече са четиридесет. Кои от онези големи баритонови партии не сте изпели по различни причини, но много ви се иска да направите?

Разбира се, има роли, за които изчаквам – Скарпия, Яго. Май тези са от масовия репертоар. С най-голямо удоволствие бих пял „Двамата фоскари“, „Ернани“, „Разбойници“.

Скарпия и Яго ги отлагате. Получавали ли сте предложения?

О, непрекъснато. За Яго не толкова много, но за „Тоска“ – много често. Аз казвам: „Не пея Скарпия. Не искам да го пея“.

Докога смятате да отлагате? Така преди време казвахте и за Риголето.

Да, но когато го направих, стана истински, с много мисъл, а не само да разчитам на природа и викане. Хората затова го харесаха. За Скарпия ще почакам още малко. Може би не съм прав, може би не познавам в такива детайли партитурата, но аз подхождам с голямо уважение към всички роли и най-вече към тези, които са коронни за баритоните. Струва ми се, че Скарпия подвежда. Самият начин, по който е написана музиката, води до известно подвикване, което искам да избегна. Научих Те Deum, изпях го, но не ми хареса как го направих. Затова ще изчакам. А и сега като изпея всичко, после какво ще правя?

А от комичния репертоар освен Фалстаф и Фигаро?

Пял съм Дулкамара. Страхотна роля е. Пял съм я и в Берлин, и в Севиля, в Загреб, на много места. Правя я с удоволствие. Аз обожавам комедията. Предпочитам я пред трагедиите, но когато започнеш с драматичните партии, те търсят предимно за тях и комедиите остават на втори план..

Колкото до Фалстаф, това е нещо гениално. Това е перлата в короната на Верди. За мен е най-великата опера, която той е създал. Другите са прекрасни, гениални, но както казва Мути: „Всеки път, когато уча „Фалстаф“, намирам нещо ново и това ново ме кара да ми бъде интересно. Има опери, в които стигаш донякъде и повече няма какво да изчоплиш от тях, а при „Фалстаф“ винаги има нещо, което да откриеш“. И е така. Верди и Бойто, още един гений, заради когото съжалявам, че не съм бас, за да изпея неговия „Мефистофел“, уникална опера.

Кирил Манолов завършва Държавната музикална академия в София като ученик на проф. Илка Попова. Работи и с проф. Павел Герджиков, специализира при Адриана Стаменова в Милано, както и с Оливера Милякович. Сценичния си дебют прави като Мазето от „Дон Жуан“ на Моцарт през 1998 г.
Спомням си първата ми среща с него. Той се яви на първия конкурс „Гена Димитрова“ в Плевен през 2006 г. и спечели първата награда. Последва грандиозното му представяне на 14-ия международен конкурс за млади оперни певци „Борис Христов“ в София през 2009 г., когато след спектакъла на „Набуко“ на Верди журито нямаше друг ход, освен да му присъди Голямата награда и „Златния пръстен“ на София. Започва кариерата си като солист на Националния оперен театър, където дебютира през 2001 г.

„Когато започвах имах огромния шанс, че беше период на липса на баритони, било заради ангажименти в чужбина, или други причини, и се оказах сам в боя. И веднага ме хвърлиха в едни „съвсем лесни“ опери (смее се) като „Набуко“, „Аида“, „Бал с маски“, „Лучия ди Ламермур“. Но както казва моят професор Павел Герджиков, „щом те хвърлят в дълбоките води, трябва да изплуваш“. Аз изплувах. След това зад граница направих партиите, които сега ме продават – „Фалстаф“, „Симон Боканегра“, „Силата на съдбата“.

В творческата му биография има над петнадесет премиери на „Фалстаф“. „По едно време пеех само Фалстаф“ – казва певецът. В Хамбург, Будапеща, Берлин, в различни градове на Италия и Испания. Към споменатите дотук в разговора ни опери ще добавя „Сватбата на Фигаро“, „Бохеми“, „Фауст“, „Луиза Милер“, „Травиата“, „Джани Скики“, „Мантията“, „Манон Леско“, „Мадам Бътерфлай“, „Любовен еликсир“, „Кармен“, „Селска чест“, които е изпълнявал в различни оперни театри по света.