Красимира Стоянова и Павел Балев с Моцартов албум

Красимира Стоянова и Павел Балев отново в студиото и на концертния подиум. Заедно със съставите на Българското национално радио през 2019 г. те осъществиха концертното изпълнение на операта „Евгений Онегин“ от Чайковски. С оркестъра на Мюнхенското радио записаха диск с арии от славянски опери – получил наградата за оперен рецитал от Международните оперни награди; диск с арии от Верди и друг с арии от композитори веристи.

Диск и концерт – така обичайно БНР представя новите си звукозаписи. Случи се с предишните – на Кирил Манолов и на поредицата за съвременните български оперни певци. Случи се и със записа на Красимира Стоянова. На специална пресконференция продуценти и изпълнители споделиха интересни подробности от работния процес.

Марио Ангелов, директор на „Музикална продукция и състави“: „Представяме новия продукт на БНР, за жалост единствен за тази година, но много качествен.“

Георги Еленков, продуцент: „Това издание се случи в последния възможен момент. Но то е отдавна планирано и съгласувано с работните графици на двамата музиканти. Изборът да бъде с арии от Моцарт е изцяло на Красимира Стоянова. Това е репертоар, който от началото на кариера й я съпътства. В изданието участват и двама от най-известните ни инструменталисти – цигуларят Светлин Русев и пианистът Людмил Ангелов. За една от арии поканихме и солиста на Софийската опера Хрисимир Дамянов.“

В очакване на концерта прослушвам записа. Разбира се както и в предишните ми срещи с Павел Балев, на сцената или в студиото веднага усещаш абсолютната перфектност на звука.

Седем арии от опери и две концертни арии е избрала Красимира Стоянова – Илиа и Електра от „Идоменей“, двете арии на Графинята от „Сватбата на Фигаро“, Дона Анна от „Дон Жуан“, Аминта от „Царят пастир“, Памина от „Вълшебната флейта“. В арията на Аминта солиращата партия на цигулката изпълнява Светлин Русев, а в прочутата концертна ария за глас и пиано “Ch`io mi scordi di te”, КV505 се включва Людмил Ангелов. Другата концертна пиеса е “Bella mia fiamma, addio”, KV528.

„Трепетен“ нарече денят Красимира Стоянова. „Ние представяме резултата от нашата работа, нашата „рожба“. Беше много красиво, докато записвахме този диск през месец юли. Беше финалът на сезона на радиооркестъра. Бях впечатлена, че колегите бяха заявили желанието си да участват в записа. Те пожелаха да работят с нас и го направиха с такава радост и всеотдайност, че целият процес беше истинско щастие. Екипът в кабината бдеше над нас и за всяко наше изискване да повторим или да прослушаме записаното. Ние бяхме едно цяло.“

Тя припомни, че с Павел Балев отдавна са тандем, още от първите стъпки на Балев като студент в консерваторията. „Повече от трийсет години сме приятели и съмишленици. Това е нашият пореден диск, от който съм много щастлива.“

Оказа се, че съвсем случайно представянето на диска с концерт на 5 декември открива предстоящата година на Моцарт – 5 декември 1791 г. последният земен ден на Моцарт. Следващата години отбелязва 270 г. от рождението и 235 г. от неговата смърт.

„Без Моцарт, този свят нямаше да бъде същият. Не искам да изброявам колко деца е излекувала неговата музика. Моцарт е ангелът пратен ни отгоре и ние имаме честта да претворим неговата музика.“, каза Красимира.

Павел Балев: „Имаме оркестър с опит, чувствителен и готов да даде максимума от възможностите си. Ние не трябва да търсим друг състав, с който Краси да запише моцартова програма.“ Той си позволи да цитира и своя преподавател акад. Васил Казанджиев, който в своя типично лаконичен стил обявил на студентите си „Моцарт, това е самоубийството на диригента“. Самият той се е напатил достатъчно в своята кариера и със „Софийски солисти“ и с филхармонията и с радиото. Но когато ние започнахме записите, всъщност започна една лабораторна работа. Да изпълняваш Моцарт, това е ювелирно изкуство. Благодаря на ръководството, че осигури възможност през цялата звукозаписна сесия да работя с един и същи състав на оркестъра, за да може това, което покажа единия ден да продължим да развиваме на следващия. Работихме с наслагване – кога да засвирим без вибрато, кога да свирим на празна струна, кога да олекотим празната струна, на кое място повече да изтеглим лъка… Вие ще чуете, че в този запис имаме звук, който ни доближава до установени световни стандарти… Експресията на Краси е известна. Тя може с всяка дума да направи състояние, да я оцвети, а ние с оркестъра вървим с нея и наслагваме.“

Той припомни, че в историята на българския звукозапис това е първият диск на български сопран с изцяло Моцартови арии.

Още от самото начало кариерата на Красимира Стоянова е свързана с Моцарт. Първо като цигулар. „Един инструменталист, който не свири Моцарт, няма как да заяви своето можене. След това като певица Моцарт беше съвсем естествено продължение. Активната ми кариера беше с Моцарт и с малко известни творби на други автори. С този диск затварям цикъла – започнала съм с Моцарт и след трийсет години активно присъствие на сцените, бих казала поетично, затварям тази рамка отново с Моцарт. Всичко, което съм искала, съм изпяла, както и всичко, което е било подходящо за гласа ми.“

Още в началото на кариерата си, на сцената на Софийската опера тя участва в постановките на „Идоменей“ и „Милосърдието на Тит“.

Коментар за диска не бих направила, защото той е достъпен за всички и всеки, който поиска може сам да преживее магията, за която говориха Красимира Стоянова и Павел Балев. Но преди да продължа с концерт е необходимо да дам и имената на звукозаписния екип: изпълнителен продуцент Георги Еленков, звукорежисьор Ина Иванова и Емилиян Петков, звукооператор Данаил Иванов и Мартин Николов, звукоинженер Валери Колев, художник Георги Цветков.

Така стигам до зала „България“ и концертното представяне на диска, озаглавено „Геният на Моцарт“. Отново съм приятно изненадана от съставената програма. Три  почти непознати увертюри от оперите „Театралният директор“, „Идоменей“ и „Луций Сула“, една симфония №32, КV318 и четири арии. За финал на официалната част, две части от серенада „Хафнер“, КV250.

Ефектни и много приятни, виртуозно изпълнени инструментални пиеси. Това, което чух на пресконференция за ювелирната работа над Моцарт още по-ярко пролича точно в тези интерпретации, представени между ариите.

И ето на сцената излиза Красимира Стоянова. След като съм изслушала няколко пъти записаните арии предвкусвам предстоящото удоволствие. Но това, което се случи беше неземно – сценично обаяние, елегантна линия, красота на фразата, способност да разкрие с най-малки акценти най-съкровените емоции вложени от композитора в текста.

Концертът започна с “Porgi, amor,” („Любов, дай ми утеха за моята мъка…“), известната малка ария на Графинята от „Сватбата на Фигаро“, ария за бленувано завръщане на любовния плам. „Върни ми моето съкровище или поне ми позволи да умра“. Точно две фрази, които носят толкова копнеж.

Следваха двете арии от „Идоменей“. Сюжетът и на тази опера е позаплетен и се преплитат няколко любовни линии. В арията си “Idol mio, se ritroso,” влюбената в сина на Идоменей Електра се надява по време на дългия път към дома й да спечели любовта на Идаманте, който обича Илиа. Наранена, но примирена е Електра, а копнежът й за отмъщение е изразен с повече меки колоратурни линии. Това е специалитет на Красимира – да поведе гласа си в изискано и меко легато, за да представи завладялата я емоция.

Останахме още малко с музиката на „Идоменей“, за да чуем и арията на Илиа, дъщерята на цар Приам, в която са влюбени самият Идоменей, но и неговият син Идаманте. “Se il padre perdei” (Ако загубих баща си, Родината си и своя покой, ти Идоменей си моят баща). Чухме изумително красиво изпълнение, в което гласът на Красимира обгърнат от оркестъра, изпъстрен с много кратки сола на духовите извая искрената признателност на героинята.

Предварително обявената програма завърши с вероятно най-красивата ария създадена от Моцарт, на търсещата любовта Памина във „Вълшебната флейта“ “Ach, ich fühl’s,” (Ах, усещам, щастието от любовта е изчезнало завинаги!).

И точно тук си спомних думите на един от големите диригенти днес Даниел Орен, който говорейки за работата си с българските певци каза: „Луд съм по Красимира Стоянова. Правихме „Еврейката“, „Аида“ в Скалата. Не зная как е по-добре да го кажа. Тя пее като ангел или сякаш ангел пее. Побърква ме. Още като момче, когато учех в Берлин, бях луд по красивите гласове. Съществуват само красивите гласове. Който няма красив глас за мен не съществува. А Красимира има толкова красив, ангелски глас. Но разбрах и друго. Не става дума само за това, че можеш да имаш само красив глас, трябва да имаш всичко.“

А публиката в зала „България“ имаше всичко – изящно подбрана и изпълнена концертна програма.

След неспирни аплодисменти публиката получи три биса.

Първият – арията на Аминта от „Царят пастир“  “L’amerò, sarò costante;” ( Ще я обичам, ще й бъда верен), като за солото на цигулката се включи концертмайсторът на радиооркестъра Десислава Чолакова. Това е любовно обяснение, в който гласът и инструментът споделят и разговарят. В случая това е царят-пастир Аминта, който изразява любовта си към обожаваната от него Елиза. Интерпретация, която може да бъде чута изключително рядко.

След тази ария Красимира се обърна към публиката, за да обясни, че точно на 5 декември те свирят не само за публиката, но и за Моцарт, като припомни, че това е датата на последният му земен ден. След това бяха изпълнени още две арии от „Сватбата на Фигаро“ – на Керубино “Voi che sapete” и на Барбарина “L’ho perduta… me meschina… ”.

Как да завърша!?

Пиша и слушам изпълненията и ми се иска тези 80 минути за бъдат вечност. Но пък имаме диска, имаме запазената красота, подарена ни от БНР. Приемам го като коледен дар, дар който може вече да си позволи всеки. А напълно в коледния дух ще цитирам отново Павел Балев, който каза: „Йохан Себастиан Бах е писал музиката си, гледайки непрекъснато нагоре към Господ, а Моцарт идва оттам.”

Всъщност това не е финалът на моите емоции. Но следващите са ежедневни и не много приятни. Не мога да пропусна да отбележа, че музикантите от радиооркестъра отново бяха със своите светлоотразителни жилетки, с които протестират за достойно възнаграждение. Отново изпитах онова обзело ме отчаяние, че нищо не се е променило, от време, когато те отново протестираха, и дори свириха на различни места в София – пред Народния театър, пред Министерския съвет. И тогава и сега гласът им остава глас в пустиня.