Нов албум с творби на Добринка Табакова

Дебютният албум „Каменна следа“ (Stone Trail) ще бъде издаден от “NMC Recordings” на 13 ноември 2026 г. Той включва творби от Добринка Табакова в изпълнение на музикантите от “Неотъпкана пътека” – Георги Вълчев, Никола Таков, Румен Цветков, Александър Сомов, Александър Фитърстийн, Мариана Карпатова и Лора Чекоратова, които са не само изпълнители, но и съмишленици свързани с дългогодишни приятелства. Обединявайки музиканти от фестивала, записът отразява споделения стремеж към нова музика и желанието тя да достигне до публика извън традиционните културни центрове. Тяхната работа е в пълен синхрон с творческия път на Табакова, белязан от почит към традицията и постоянно търсене на връзка отвъд границите и времето.

Една от темите на албума е камъкът – първичен, дълготраен, мълчаливо изразителен – от планинските морени и древните мозайки до протрития селски калдъръм белязан от следите на времето и човешкото присъствие, пренасящ истории през поколенията. Добринка черпи вдъхновение от теми като природата, паметта и човешката свързаност. В тези творби места, материали и музикални идеи се запазват, преобразяват и появяват отново, свързвайки пейзажа с паметта и споделения опит. Създавани в продължение на близо двадесет и пет години, произведенията черпят вдъхновение от най-различни източници: изображения на птици, български фолклор и ренесансови музикални интерпретации на молитвени текстове.

Добринка Табакова е сред водещите фигури в съвременната композиция. “Stone Trail” се появява след албума ѝ за лейбъла ECM от 2025 г., който получи наградата „Премиера“ на “BBC Music Magazine” за 2026 г. и дебютния ѝ албум “String Paths”, номиниран за „Грами“.

Така стигам до зала „България“ и концертното представяне на диска, озаглавено „Геният на Моцарт“. Отново съм приятно изненадана от съставената програма. Три  почти непознати увертюри от оперите „Театралният директор“, „Идоменей“ и „Луций Сула“, една симфония №32, КV318 и четири арии. За финал на официалната част, две части от серенада „Хафнер“, КV250.

Ефектни и много приятни, виртуозно изпълнени инструментални пиеси. Това, което чух на пресконференция за ювелирната работа над Моцарт още по-ярко пролича точно в тези интерпретации, представени между ариите.

И ето на сцената излиза Красимира Стоянова. След като съм изслушала няколко пъти записаните арии предвкусвам предстоящото удоволствие. Но това, което се случи беше неземно – сценично обаяние, елегантна линия, красота на фразата, способност да разкрие с най-малки акценти най-съкровените емоции вложени от композитора в текста.

Концертът започна с “Porgi, amor,” („Любов, дай ми утеха за моята мъка…“), известната малка ария на Графинята от „Сватбата на Фигаро“, ария за бленувано завръщане на любовния плам. „Върни ми моето съкровище или поне ми позволи да умра“. Точно две фрази, които носят толкова копнеж.

Следваха двете арии от „Идоменей“. Сюжетът и на тази опера е позаплетен и се преплитат няколко любовни линии. В арията си “Idol mio, se ritroso,” влюбената в сина на Идоменей Електра се надява по време на дългия път към дома й да спечели любовта на Идаманте, който обича Илиа. Наранена, но примирена е Електра, а копнежът й за отмъщение е изразен с повече меки колоратурни линии. Това е специалитет на Красимира – да поведе гласа си в изискано и меко легато, за да представи завладялата я емоция.

Останахме още малко с музиката на „Идоменей“, за да чуем и арията на Илиа, дъщерята на цар Приам, в която са влюбени самият Идоменей, но и неговият син Идаманте. “Se il padre perdei” (Ако загубих баща си, Родината си и своя покой, ти Идоменей си моят баща). Чухме изумително красиво изпълнение, в което гласът на Красимира обгърнат от оркестъра, изпъстрен с много кратки сола на духовите извая искрената признателност на героинята.

Предварително обявената програма завърши с вероятно най-красивата ария създадена от Моцарт, на търсещата любовта Памина във „Вълшебната флейта“ “Ach, ich fühl’s,” (Ах, усещам, щастието от любовта е изчезнало завинаги!).

И точно тук си спомних думите на един от големите диригенти днес Даниел Орен, който говорейки за работата си с българските певци каза: „Луд съм по Красимира Стоянова. Правихме „Еврейката“, „Аида“ в Скалата. Не зная как е по-добре да го кажа. Тя пее като ангел или сякаш ангел пее. Побърква ме. Още като момче, когато учех в Берлин, бях луд по красивите гласове. Съществуват само красивите гласове. Който няма красив глас за мен не съществува. А Красимира има толкова красив, ангелски глас. Но разбрах и друго. Не става дума само за това, че можеш да имаш само красив глас, трябва да имаш всичко.“

А публиката в зала „България“ имаше всичко – изящно подбрана и изпълнена концертна програма.

След неспирни аплодисменти публиката получи три биса.

Първият – арията на Аминта от „Царят пастир“  “L’amerò, sarò costante;” ( Ще я обичам, ще й бъда верен), като за солото на цигулката се включи концертмайсторът на радиооркестъра Десислава Чолакова. Това е любовно обяснение, в който гласът и инструментът споделят и разговарят. В случая това е царят-пастир Аминта, който изразява любовта си към обожаваната от него Елиза. Интерпретация, която може да бъде чута изключително рядко.

След тази ария Красимира се обърна към публиката, за да обясни, че точно на 5 декември те свирят не само за публиката, но и за Моцарт, като припомни, че това е датата на последният му земен ден. След това бяха изпълнени още две арии от „Сватбата на Фигаро“ – на Керубино “Voi che sapete” и на Барбарина “L’ho perduta… me meschina… ”.

Как да завърша!?

Пиша и слушам изпълненията и ми се иска тези 80 минути за бъдат вечност. Но пък имаме диска, имаме запазената красота, подарена ни от БНР. Приемам го като коледен дар, дар който може вече да си позволи всеки. А напълно в коледния дух ще цитирам отново Павел Балев, който каза: „Йохан Себастиан Бах е писал музиката си, гледайки непрекъснато нагоре към Господ, а Моцарт идва оттам.”

Всъщност това не е финалът на моите емоции. Но следващите са ежедневни и не много приятни. Не мога да пропусна да отбележа, че музикантите от радиооркестъра отново бяха със своите светлоотразителни жилетки, с които протестират за достойно възнаграждение. Отново изпитах онова обзело ме отчаяние, че нищо не се е променило, от време, когато те отново протестираха, и дори свириха на различни места в София – пред Народния театър, пред Министерския съвет. И тогава и сега гласът им остава глас в пустиня.