Името на Фредерик Шаслен отдавна е познато на много от меломаните в България, ако не заради работата му с едни от най-големите музиканти и състави на нашето време, то най-вече заради срещата с две обичани български певици. През 2002 „Сони класикъл“ издава записа с френски арии „Сияйна нощ“ на Веселина Кацарова с оркестъра на Мюнхенското радио и Фределик Шаслен на пулта. Всички отбелязват изумителните изпълнения на Веселина Кацарова, но и съпровода. „Свиренето на Мюнхенския радиооркестър под ръководството на Фредерик Шаслин е истинска наслада и това не е един от онези случайни комплименти, които човек обикновено добавя към рецензия, за да я направи „пълна“. Изпълнението е наистина разкошно и носи толкова удоволствие на ухото, колкото пеенето на Кацарова“.

През 2015 отново същата фирма издава „Париж, моя любов“, първият солов албум на Соня Йончева с общинския оркестър на Валенсия и Шаслен на пулта. „Във всички арии включени в програмата оркестърът на Валенсия и Фредерик Шаслен дават силна опора на певицата и обагрят богато ариите, особено тези на Масне и Гуно“.

Казва, че му харесват българските гласове – „смес от славянска чувствителност, средиземноморска страст и западна изисканост“. В концерта на 7 март се срещна с още една певица, Мария Радоева. Преди срещата им в София е прослушал много от записите й, които могат да бъдат открити в интернет. „Тя има невероятен глас. Мисля, че е голямо удоволствие да работим с нея. Интелигентна певица, има много топъл глас“

Преди да дойде в София пак в интернет е прослушал записите на Софийската филхармония и смята, че това е „сериозен и много добър състав“.

В програмата, която е избрал за първата си среща със софийската публика е заложил една идея. Самата аз преди разговора също прослушах някои негови записи и установих интересни и необичайни програми.

В един концерт изпълнявате две творби от един композитор – събирате Фантазията за пиано на Бетовен, а след това 9-та му симфония. Беше много интересно за мен. Как съставяте програмата на оркестрите, които дирижирате?

Когато ми оставят свобода, винаги се опитвам да намеря някаква линия. Опитвам се да разчупя наложената представа – увертюра, концерт, симфония. Малко е досадно, нали? В този концерт много говорим за Малер. Той например е правел невероятни програми. Съчетавал част от една симфония, увертюра, ария, концерт за цигулка. Така смесвал нещата, както днес не можем да си представим даже. Но се получавали много интересни концерти. Аз винаги се опитвам да намеря една линия. Тогава за мен беше нещо очевидно, понеже Баренбойм го беше правил. Идеята за Фантазията и после симфонията на Бетовен ми се стори много добра.

За този концерт идеята беше да се включи моята пълна „реконструкция“ на 10-та симфония на Малер заедно с нейните вариации. Забелязахме обаче, че програмата става прекалено дълга. И освен това трябваше един много по-голям оркестър. А в момента, с пандемията сме длъжни да правим големи ограничения. Затова реших, че ще се опитам да запазя основната линия Малер, понеже моите вариации са по повод Малер, не точно Малер, а около него. После си казах добавям Щраус, те са били като братя, и в последните 4 песни трите последни такта той завършва с трите акорда, с които започва частта от симфонията с мецосопрана. Шаслен запява. Нещо като прощаване с приятеля. И след това Моцарт, защото Моцарт е идолът на Малер. Разказват, че последните думи на Малер преди да умре са „миличък мой Моцарт“. Затова във вариациите съм „скрил“ малко от Сватбата на Фигаро, което си е същинският Моцарт. Та програмата е Моцарт, Щраус и вариациите около/по Малер. Има си една невидима линия. Обичам да си създавам една такава невидима линия в програмата.

Когато разговарям с инструменталист, моля го да ми представи инструмента си. Вашият инструмент е оркестърът. Какво е за Вас оркестърът.

Един оркестър, това е най-красивият инструмент. Аз започнах като органист. Бях на девет, десет години и свирех на орган в църква. Най-младият органист във Франция бях. Не стигах педалите, толкова бях малък.

Къде сте свирил?

В Париж. В църквите. В Нотр-Дам например. Моята църква беше „Сен Мери“ до двореца Бобур – Център Помпиду. А си избрах орган, защото в него има много цветове. Пианото например има само един цвят. Обичах и тромпети, и обои, всички инструменти, които се чуват в органа. И после някак естествено дойде идеята да стана диригент, най-вече защото в това има много цветове. А и онзи невероятен аспект да работиш с група от човешки същества. Всички те си взаимодействат. Оркестърът е интерактивен. Може да се направят много неща. Освен това има я онази магия да говориш малко, а да получиш много и различни метаморфози по време на репетициите – било то с жест, с поглед, с изражение на лицето. Ето това ме очарова. Обичам да дирижирам концерти, но любимото ми време са репетициите. Всъщност по време на репетициите се получава обменът с музикантите, магията на нашата работа. Когато започвате да разчитате партитурата и нищо не ви е ясно. В началото си казвах „Какво е това? Аз ли съм го писал?“ и после в течение на работата те самите вникват и аз откривам точно онова, което съм написал. Това е вълнуващо.

Вие самият обичате да свирите и да дирижирате. Видях няколко концерта. Например свирите и дирижирате два концерта на Равел в една вечер.

Да, обичам. Тогава имам особена връзка с оркестъра. Аз не съм само музикален директор, има допълнителна връзка с музикантите, те си казват „О, той не умее само да прави едно, две, три четири с палката, а е способен и да свири. Той е един от нас“.

През изминалата година, която може да се счита за „изгубена“ за музикантите, Вие с какво се занимавахте? Може би композирахте?

Въпреки пандемията имах възможността да направя няколко опери, защото имах привилегията да работя в опери, които не бяха затворени. Като операта в Монте Карло, която не затвориха. През септември правих „Бохеми“ в Лиеж с Анжела Георгиу, през ноември „Кармен“ в Монте Карло. След това имах концерти в Кàляри, във Венеция. После „Дон Паскуале“ в Тур в по-особен формат. Спектакълът беше записан. Вярно, че написах доста композиции, направих концерти с пиано пред малко публика, а освен това направих няколко оркестрации за по-малък оркестър на опери. Например театърът „Ла Монè“ в Брюксел ми поръча оркестрация на „Тоска“ за 29 музиканта. Скоро ще направят тази постановка.

Но няма да дирижирате Вие?

Не, не. Те ми поръчаха оркестрацията, защото съм дирижирал много пъти „Тоска“ и я познавам отлично. А сега направих за операта в Нансѝ „Риголето“ също за оркестър от 29 музиканта. Не е идеалната ситуация, разбира се, много по-добре е да си е с голям оркестър, но и в това има известно предимство. За малките театри, в които няма място за голям оркестър, това е много добър вариант. Вероятно знаете, че в Италия има шестстотин малки театъра. Това дава възможност на много музиканти да работят. Защото ако свирят малки оркестри в много театри, това увеличава броя на работещите музиканти.

Слушах концерта, в който представихте Вашата опера „Брулени хълмове“. Но тя не е поставяна.

Не, никога не е била поставяна. За момента само я записах. Диана Дамрау направи вокализите.

Ще я поставите ли някъде?

Ами ако някой директор я поиска, да. Аз съм готов. Трябва и театърът да е готов.

Операта „Брулени хълмове“ по прочутия роман на Емили Бронте е по либрето на Пола Фишър, която му дава идеята. Създава я за две години. С Пола го запознава Нийл Шикоф, след спектакли на „Тоска“ в Мюнхен. Записът е с Олга Перетятко като Кати и Андрю Ричардс – Хийтклиф. Нийл Шикоф го вдъхновява, за да създаде операта.

Написал е още няколко опери сред които “Вампирски възел“ по романа на С. П. Сомтоу, „Кларимонд“ по историята „Влюбените мъртви“ на Теофил Готие,

Пише и „Diva Dance“ за филма „Петата стихия“ на Люк Бесон през 1997 г. който започва с арията на Лучия от операта „Лучия ди Ламермур“ на Доницети. „Беше интересно, защото от тази песен получих идеята си да смесвам класика и поп“.

Интерес представляват и песенните цикли за сопран, мецосопран и баритон по стихове на американския поет Роберт Фрост.

„Много обичам поезията. Преди десетина, че и петнадесет години, потърсих информация за американската поезия. Естествено, попаднах на Фрост, който е най-великият американски поет – изучават го в училище и американските ученици познават поне една от неговите поеми. Всеки американец знае „Изоставеният път“. Написах музика за една от поемите и това толкова ме вдъхнови, че продължих и направих три цикъла. И всеки път, когато вдъхновението ме напускаше, вземах книга на Фрост и веднага се връщах към работата. Някои мелодии съм ги написал за един ден. Без да спра“.

Имате и мюзикъл „Граф Монте Кристо?

О, да, готов е от преди две години. Трябваше да го направим с Пласидо Доминго в Лос Анджелис, но той имаше там известни проблеми. Но ще го направим. Имам прекрасни певци, които искат да го пеят. Анжела Георгиу много иска. Людовик Тезие също.

Чух арията на Монте Кристо на концерт.

Да, но тя беше изпята от един тенор от мюзикхол. Но съм транспонирал ролята за Людовик Тезие. Защото той ми каза „Искам да изпея ролята на Монте Кристо!“

И е на френски, нали?

Да, на френски е.

Дирижирал сте много опери, работил сте в много оперни театри. Какво е бъдещето на операта? Казват, че времето ѝ е отминало, че е приключила. И особено съвременната опера. Вие самият сте написал няколко опери.

Да, опитвам се да пиша и мисля, че операта е в опасност поради няколко причини. Защото няма много постановки, които да имат връзка с публиката. Защото операта е изкуство за публиката! Операта стана много елитарна, заради цените най-вече. Хората си мислят, че да отидеш на опера това струва много скъпо. Ами не е вярно. Във Виенската опера можеш да отидеш и за 10 евро. Както и в други театри. Това е от една страна. Но операта до средата на 20 век е била много популярно изкуство. Всички са пеели ариите от оперите на Верди, на Пучини. Великата опера за народа. Италианската опера. След това операта става доста елитарна откъм стил – много трудно е да пееш арии от опери на Шостакович, на Бритън. И така операта се е насочила повече към мюзикъла. Аз самият работя повече опери, близки до стила на мюзикъла. Тоест, с арии. Ако живеех в 19 век, изобщо нямаше да си задавам въпроса. Бизе, Верди в „Травиата“, Пучини могат да пишат арии и са ги наричали опери. Но ако Бизе се появи в наши дни и предложи „Кармен“, веднага ще му отговорят. „Не, господине, това е мюзикъл, не е опера! Обърнете се към Бродуей!“.

Както „Лястовичката“ на Пучини, за която е обвиняван, че е оперета.

Да, въпрос на стил е. Не знам какво е бъдещето на съвременната опера ултрадодекафонична, атонална и т.н….

Трябва още време.

Не знам дали тя има бъдеще, защото според мен операта трябва да бъде за публиката.

Противно на много хора аз смятам, че съвременната музика, много съвременна, много абстрактна, е идеална за камерни оркестри, за фестивали, за специализирана публика. Но не мисля, че тази музика някога ще стане много популярна. Тя не притежава такива звукови компоненти, които хората да могат да разберат веднага. Затова и моят маестро Пиер Булез, с когото много съм работил, е създал своя „Ансамбъл Ентерконтанпорен“ със съвсем малко музиканти. Той самият разбрал, че не е възможно да си представиш съвременна музика с огромни романтични оркестри. Далеч не е едно и също!

Написах книга, която се казва „Музиката във всички посоки“ и първата ѝ глава се нарича „Каква музика за каква публика“. Много важно е да се знае коя музика за коя публика е. За мен операта си има своята публика и това е голямата публика, най-общо казано народна публика. А съвременната опера е като съвременната музика – за нея трябва специализирана публика. Която обича такава музика. Както има хора, които обичат абстрактната живопис, концептуалната. Има картини, върху които няма нищо нарисувано, но хората ги харесват! Има други, които харесват фигуративната живопис.

Написал сте книга и за Малер. И сте дирижирал всичките му симфонии, нали?

Да, дирижирал съм всичко, което е написал! Малер е голямата ми любов!. А когато бях в Йерусалим се възползвах от факта, че имам на разположение оркестър и можах да направя всичките му симфонии, всичките песни, с една дума – всичко, композирано от него.

А книгата?

Книгата ми е фикция, тя е измислена история. Разказва за Малер, който се връща в нашето време, за да довърши своята 10-та симфония. Всъщност, аз я написах по времето, когато подготвях моята „реконструкция“ на Десетата симфония. Забавлявах се да си представям, защото на моменти започна да става много шизофренично, имах чувството, че получавам халюцинации. И си казах „Я, това май не е лоша идея за роман!“ Така я написах. А сега с мен се свърза един австрийски режисьор, който иска да направи по нея филм, телевизионен филм. Надявам се, че ще се осъществи.

Първото гостуване на Фредерик Шаслен като диригент в пролетния сезон на Софийската филхармония включваше Волфганг Амадеус Моцарт – Симфония №38 “Пражка“; Рихард Щраус – Четири последни песни за сопран и оркестър със солист Мария Радоева и Фредерик Шаслен – Тема и вариации за тромбон и оркестър върху симфония No 3 от Густав Малер със солист Йорген ван Райен. Освен връзката му с българските оперни певици, казва, че много дължи на българския диригент Владимир Кожухаров при когото като младеж ходел на уроци. Карал ги да седят на земята и да бият барабанчета. „Нищо не може да се направи с един оркестър, ако не си стабилен. И точно тази ритмична стабилност е отличителна черта на онова, което той казваше, че е част от българската култура. Култура на силния ритъм и т.н. За него и за мен това беше много важно. След това работих с Баренбойм, с Булез, но това, което научих от него ми е полезно всеки ден“. Според него без тези хора е нямало да успее. „За да започнете като диригент, трябва да бъдете тласкан от Маестро. Единият беше изключително взискателен – Баренбойм, другият ме остави да го наблюдавам отдалеч, но ми даде много възможности за дирижиране“.

Фредерик Шаслен е роден в Париж през 1963 г. Бил е музиален директор на оперите в Руан, след това в Манхайм, в Санта Фе, САЩ. Биле музикален директор на симфоничния оркестър на Йерусалим.

Баща му е архитект. Завършва Парижката консерватория с хармония, контрапункт, фуга, клавирен съпровод, оперно дирижиране и оркестрация. Продължава в Моцартеума в Залцбург, където завършва клас по клавирен съпровод, а ментори са му Паул фон Шилавски и Леополд Хагер. Асистент е на Даниел Баренбойм в „Оркестр дьо Пари“ и на Байройтския фестивал, а след това на Пиер Булез в „Ансамбъл Ентерконтанпорен“. По време на съвместната им работа получава възможност да дирижира важни музикални прояви. Шест сезона е главен гост диригент на Виенската държавна опера. Редовно гостува в Немската опера в Берлин, както и в други театри по света.

Първата му книга е „Музиката във всички посоки“ („La musique dans tous les sens“), а романът „Да бъдеш Малер“ („On achève bien Mahler“) е издаден през 2017 г. Написал е пет опери сред които „Брулени хълмове“ и „Кларимон“, и един мюзикъл „Граф Монте Кристо“, песенни цикли по поеми на Роберт Фрост. Предстои постановка на негов нов мюзикъл по книга португалския писател Жозе Сарамаго, който трябва да бъде поставен в Лисабон.

Ден преди концерта си в София Фредерик Шаслен написа във Фейсбук “Това, което е най-хубавото на времето, когато имаш дълги репетиции с оркестъра, е че ми остава време да композирам. Започнах и завърших пиеса за пиано, тромпет и глас за цикъла посветен на съпругата ми и на прочутата тромпетистка Люсиен Рьонодан-Вари по една дълга поема на Борис Виан, самият той тромпетист“. Пиесата се казва „Приспивна песен за мечките, които не са там“. Самата тромпетистка може би ще можем да чуем в София, тъй като в програмата на Софийската филхармония през юни е планиран и концерт с нейно участие.

На 5 март излезе последният запис на Фредерик Шаслен с виенския „Morphing Chamber Orchestra”. Нарича се „Cellopera”, в който виолончелистката Офели Гайяр изпълнява адаптирани от Шаслен някои от най-великите оперни арии за виолончелото и оркестър. През февруари беше издаден и първият самостоятелен диск на френския баритон Людовик Тезие с арии от опери на Джузепе Верди записани с оркестъра на театър „Комунале“, Болоня с диригент Фредерик Шаслен.

Снимка Бернар Мартинес