Алексей Милковски (26.11.1925 – 21.10.1967), оперен певец, бас

Роден е в Габрово. Учи пеене при Петър Райчев и Михаил Попов. Започва кариерата си в хора на Софийската опера, като получава възможност да изпълни и епизодични роли. През 1949 г. е сред първите солисти на Русенската опера, където остава до 1953 г.  След това е в състава на Пловдивската опера. Освен в спектакли на операта той участва и в над седемдесет концерта на Държавния симфоничен оркестър в Пловдив. От 1962 до 1967 е в колектива на Софийската опера. Гостува и в други театри в страната. Сред запомнящите се роли е тази на барон Скарпия в „Тоска“ от Пучини. Според всички Милковски никога не е делил ролите на малки и големи. В „Продадена невеста“ е изпълнявал и ролята на Кецал, но и на Индианеца, както и в „Бохеми“, като е бил и Колин и Шонар.

Участва в два филма – „Случаен концерт“ 1960 и „Калоян“ 1963, „Лабакан“ и „Легенда за любовта“ (съвместни продукции с ЧССР)

Лауреат е III и IV международни младежки фестивали и лауреат на Димитровска награда през 1952 и 1959.

За него най-ласкаво се изказват колегите му Валентина Александрова, Лиляна Барева и Руслан Райчев.

Валентина Александрова, сопран: „Започна кариерата си в Русенската опера. Той е основател и на Русенската и на Пловдивската опера. Попада във времето, в което работят най-талантливите наши диригенти – Добрин Петков и Константин Илиев и прави цяла поредица от роли като Дон Паскуале, Кецал в „Продадена невеста“ – роля за която през 1952 получи „Димитровска награда“. Втората Димитровска награда е през 1958 г. в Пловдив за ролята на Мелничаря в „Русалка“ и отново за Кецал. Неговият талант не беше само природен, защото още от първите си стъпки на сцената той работи с едни от най-талантливите български режисьори от този период – Драган Кърджиев, Михаил Хаджимишев, Петър Райчев. Огромният творчески заряд, който той носи му дава възможност да изгради от себе си един блестящ певец и артист. След като е бил на фронта се връща ранен и започва да учи право в София. Но се налага да прекъсне и решава да се яви в Софийската опера. Алексей е от Казанлък, откъдето е и Илия Йосифов. Альоша отива при него и го моли да бъде приет като цигулар в оркестъра. Той е учил цигулка, но не в музикално училище. Йосифов му предлага да го разпее и така Алексей попада в хора. Започва да се занимава с Петър Райчев и с Михаил Попов. Там има шанс, заедно с други млади певци като Катя Попова, Димитър Узунов, да попадне в оперната студия на Евгений Сакавнин – известно име – режисьор на Болшой театър. Тази възможност се изгради много бързо без да е завършил Консерватория. Още когато е в Русе през 1951 г. става лауреат на световния младежки фестивал в Берлин, а след това и в Букурещ, както и на Пражка пролет. За подготовката на певците за тези конкурси ангажимент имат най-големите диригенти. Милковски се готви с Асен Димитров. След конкурса в Букурещ той вече е в Пловдив, малко след откриването на операта. Аз бях една от изпълнителките на Марженка, току-що завършила и за нас, той със своя опит беше образец. От Русе той дойде с готови роли, които направи и в Пловдив – Кецал, Дон Паскуале, Шонар и Колин, Дон Базилио. Новата му роля беше Гремин – изключителен аристократ на сцената. Той умееше и в най-малката роля да привлече вниманието на публиката. Ще допълня, че беше ненадминат Осмин в „Отвличане от сарая“, Фигаро в „Сватбата на Фигаро“. В края на 1955 г. беше поканен с Дон Паскуале в Унгария. Итам му предлагат да си избере още една роля. Беше работил голямата сцена на Кончак за конкурси с диригент. „В нашата постановка той излиза на кон и искам и тук да бъде така“. Във всяка роля беше различен и изработваше всичко до най-дребния детайл – костюм, грим, сценично поведение. Останалите му роли бяха Цунига в „Кармен“, Поп Матей в „Луд гидия“, Фараон и жрец в „Аида“. Той беше в Пловдивската опера до 1962 г., но получи по това време покана и за две постановки в Софийската опера – за Роко във „Фиделио“ и за „Четиримата грубияни“ – бяха заедно с Николай Гаубич, Никола Христов и Павел Елмазов. Там направи Дон Жуан и делеше ролята с Павел Герджиков. В тази постановка на Добрин Петков участвах и аз като Церлина. Заедно с Лиляна Барева направи „Слугинята господарка“ през 1959 г. Канеха го в чужбина – Русия, Чехия, Унгария, Китай, а със Софийската опера е пътувал в Италия и Франция. Публиката много обичаше да го слуша на концерти.“

Лиляна Барева, сопран: „Ние, които сме били негови съвременници си спомняме добре за него. Той работеше в Пловдив и едва след като дойде в Софийската опера. Репетирахме в „Дон Жуан“. Преди това направихме концертно изпълнение на операта „Слугинята господарка“ от Перголези с оркестъра на Радиото и диригента Асен Найденов. Той беше прекрасен музикант, но ще подчертая, че беше изключителен актьор. Всяка роля, която пресъздаваше беше запомняща се. Имаше голямо сценично присъствие. Носеше в себе си един аристократизъм. И самото му излъчване беше такова. Освен това извън сцената беше прекрасен колега, кавалер. Беше и бохем и беше душата на компанията. В „Травиата“, където най-често сме пели беше незабравим барон Дюфол. И това беше така, защото беше актьор. Той знаеше какво прави и не беше само певец. За жалост малко съм се срещала с него.“

Руслан Райчев, диригент: „Трудно е да се говори за Алексей Милковски, за такава колоритна личност като него. Ние много работихме, а и бяхме неразделни и в професията и в живота. Преди всичко, както се казва беше мъжко момче, фантастичен човек, с огромно сърце, кавалер. Раздаваше се. Викахме му Рицар. Беше обичан от колегите си, обичан от диригентите и режисьорите. Не бих казал, че имаше кой знае какви гласови данни. Беше висок бас. Но първо той беше изключителен музикант. Водеше много добре гласа си и беше изключителен актьор. В сценичното му присъствие имаше обаяние и всеки чувстваше, когато той е на сцената. В характерните роли беше импровизатор. Дирижирал съм го в „Продадена невеста“, „Дон Паскуале“, „Севилският бръснар“. Във всеки спектакъл импровизираше и измисляше нови неща. Той беше толкова музикален и музикант, че дори в Пловдив, където сме работили, дирижираше образователни концерти с държавния симфоничен оркестър. Изнасяли сме рецитали, концерти с песни на Глинка, Чайковски, Мусоргски. Един от шедьоврите бяха „Песни и танци на смъртта“, както и „В детската стая“ от Мусоргски. Дирижирал съм го в Пловдив, и в Русе, после дойде в Софийската опера. Остави незабравим образ в „Четиримата грубияни“, както и на Гремин. От един типичен комичен образ отиваше в превъзходен княз Гремин. За него нямаше определено амплоа. Бих го нарекъл “basso nobile”. Той израсна в хора на Софийската опера. Когато почина нашето оперно изкуство изгуби един от стълбовете си, а аз един от най-близките си приятели. Неговият първи и единствен учител по пеене беше нашия изключителен бас Михаил Попов, а винаги е твърдял, че много дължи и на моя баща Петър Райчев, като режисьор и в Русе и в Пловдив. В първата постановка на Русенската опера „Травиата“ той беше Баронът и твърдя, че и до днес не е имало такъв изпълнител на тази роля.“

Репертоар:

Александър Даргомижски – Мелничарят в „Русалка“;

Бедржих Сметана – Кецал, директор на цирка в „Продадена невеста“;

Волфганг Амадеус Моцарт – Осмин в „Отвличане от сарая“, Зарастро във „Вълшебната флейта“, Фигаро в „Светбата на Фигаро“;

Гаетано Доницети – Дон Паскуале;

Джакомо Пучини – Колин в „Бохеми“;

Джоакино Росини – д-р Бартоло, Дон Базилио, офицер в „Севилският бръснар“;

Жак Офенбах – Шлемел в „Хофманови разкази“, Калхас в „Хубавата Елена“;

Лудвиг ван Бетовен – Роко във „Фиделио“;

Ойген Д’Албер – Томасо във Гремин в „Евгений Онегин“;