ГЕНА ДИМИТРОВА
оперна певица, сопран
На четвъртия конкурс за млади оперни певци в София през 1970 г. печели първа награда и златен медал. През 1972 г. печели първа награда и на конкурса в Тревизо. Специализира в Миланската Скала и постепенно започва световната є кариера. На сцената в Милано тя представя партията на Амелия от „Бал с маски“ на Верди, а нейни партньори са Пласидо Доминго и Пиеро Капучили. Следват „Тоска“ на Пучини във Виенската държавна опера, „Джоконда“ на Понкиели, „Набуко“ на Верди, „Турандот“ на Пучини на Арена ди Верона. Години наред тя е предпочитана Турандот, Лейди Макбет, Аида, Амнерис, Тоска, Джоконда, Елизабет на най-големите сцени както в Европа, така и в Северна и Южна Америка. Носителка е на наградите Златен Верди и Джакомо Пучини за цялостно творчество.
ИНФОРМАЦИЯ
През 2021 Гена Димитрова имаше кръгла годишнина от рождението си. Израснала съм с нейните изпълнения, познавах гласа й, познавах спектаклите от сцената на Софийската опера. Познавах я лично, първо заради сценичните срещи с баща ми и техните приятелски отношения в един период от съвместния им творчески път, а след това заради работата ми в БНР, предаванията с нейно участие. През цялото време, независимо от международните си ангажименти, Гена Димитрова не пропускаше да се завърне и в България за спектакли и концерти. Гледала съм я многократно на сцената в София – Абигаил в „Набуко“, Леонора в „Трубадур“, Леонора в „Силата на съдбата“, Одабела в „Атила“, Аида, Елизабет в „Дон Карлос“, Джоконда, Норма, Тоска, Турандот, Ярославна в „Княз Игор“. Образи, които никога няма да забравя и трудно мога да приема изпълнени по друг начин. Тя изпълваше сцената с гордата си осанка, но най-вече с гласа си –неповторим, могъщ, но и галещ, трогващ, кадифен. Когато запееше „Каста дива“, театърът се превръщаше във вселена. И до днес по света няма друга певица, която толкова пълнокръвно да представя образа на принцеса Турандот. И колкото повече се отдалечавам от онова време, толкова повече липсва присъствието й, както в театъра, така и в живота, защото Гена беше единствена.
В един момент бях ангажирана и с конкурса за Млади оперни певци. На едно от изданията тя беше председател на журито и имах възможност да видя певицата в друга роля – грижовен, но строг съдник на постиженията на младите. Бях съкрушена, когато научих за кончината й. 11 юни 2005 г. беше събота. Спомням си, че съвсем спонтанно предложих вече подготвената оперна вечер по програма „Христо Ботев“ да бъде изцяло променена и посветена на нея. Направихме го и това бяха едни от най-тежките четири часа в битието ми на радиоводещ. Първо, защото спешно трябваше да избера най-доброто от иначе многото звукозаписи и след това да проведа цялата вечер с разкъсвано от мъка сърце. Разкъсвано, защото Гена Димитрова беше певица, която много обичах. След това по време на конкурса на нейно име в Плевен организаторите бяха любезни да организират екскурзия до родната къща на певицата в Беглеж. Отново това беше едно емоционално преживяване, докосване да другия свят на твореца, връщане към корените му.
Когато през 2021 г. исках да отбележим рождения й ден дълго се чудих как да го направя и най-накрая избрах да поканя за разговор един от най-близките хора на певицата – Милена Стойкова. Ето част от публикуваното тогава в списание „Култура“ интервю.
Когато гледах филма, ми направиха впечатление срещите на Гена Димитрова с учениците й.
Обучението на последната група от майсторския ѝ клас съвпадна с времето, когато аз започнах да следвам операторско майсторство, и те бяха за мен естествен обект на интерес и заснемане. Част от учениците тя беше приютила вкъщи. Живееха заедно, готвеха си, предоставяше им джобни пари. Тя ги учеше не само на пеене, но и от какво трябва да се откажеш, за да направиш голяма кариера, как да се справят с конкуренцията, какво значи да си оперен певец днес. С тази група пътувахме из България. Те имаха концерти, а аз имах възможност да ги заснема. Работата с млади певци заемаше голяма част от живота ѝ през последните години. Тя организира няколко концерта, на които представи млади свои колеги – в Софийската опера, в НДК и на различни места в страната. Сред певците, които Гена Димитрова е представяла, са Елена Баръмова, Байса Дашням, Петър Данаилов, Гергана Янчева, Александрина Пендачанска, Соня Златкова, Емил Иванов, Александър Марулев, Петър Даалийски, Симеон Симеонов и много други.
Сигурно е било незабравимо време. Сложили сте и кадри от „купон“. Гена пее, танцува.
Да, виждате каква голяма компания е събрала. Така обичаше да ни събира и на празници. Раздаваше се както емоционално, така и материално. Беше естествена. Имам снимки от всекидневието ѝ, които никога няма да покажа – как готви, чисти, пече чушки. Обичаше да се разхожда, да пътуваме, когато е свободна. Канеше и приятели. Понякога в Монте Карло се разхождахме из района. Обичаше да прави хороскопи. Обичаше да купува картини с животни, защото ѝ напомняха за село.
Обичаше ли да гледа и слуша записите си?
Да, обичаше да се събира с приятели, за да гледат и коментират неин запис или някой друг, който тя е купила. Обсъждаха ги, особено нейните, защото тя винаги е била критична към себе си. Държеше да чуе и друго мнение.
Когато беше председател на журито на Международния конкурс за млади оперни певци „Борис Христов“, организаторите поискаха да издадат диск с нейни записи. Избрахме от радиото най-добрите й изпълнения, тя ги прослуша, каза, че са хубави, но по-добре да не се издават.
Аз пазя нейни студийни записи, правени тук, в България, вероятно в началото на 90-те години, за които тя специално ме помоли да ги държа и да не се издават.
Трудно ли ви беше да изберете какво да включите във филма?
За филма трябваше да се съобразим с желанието на плевенчани. Премиерата му трябваше да бъде там. Имахме много близка приятелка, която остана такава и след смъртта на Гена, Свобода Гюрова – музеен работник и оперен фен. Първата версия на филма беше по-дълга, с повече разговори. Тя каза: „Не, ние искаме да слушаме Гена“. Тогава го преработихме, включихме много изпълнения, а от интервютата, които бяха дълги – по 30–40 минути, останаха само ударни фрази.
Имаше ли Гена любимо място, където да се завръща, нещо като убежище?
Тя делеше времето си между Виена, Монте Карло и София. Тук много обичаше да живее във вилата. Но тя предпочиташе да е сред хора. Беше общителна, непосредствена, бързо скъсяваше дистанцията между хората. Трябваше да е много изтощена, за да се оттегли, да не вдига телефона. Това се случваше рядко.
Строга ли беше към учениците си?
Беше строга, взискателна, но с любов. Някой, несвикнал с маниера ѝ, можеше да се стресне, защото беше директна. Дори във филма има такава сцена от подготовката за концерт.
Разказваше ли ви интересни случки от работата си с различни партньори?
Тя е пяла във времето, когато певците са били звездите на сцената. Спомням си, че разказваше за свой колега, много известен певец, който заставал така на сцената, че тя да е с гръб към публиката, за да не го надпява.
Гена Димитрова е родена на 6 май 1941 г. в с. Беглеж. В Софийската консерватория се явява като мецосопран с ария на Азучена от „Трубадур“ на Верди и с руска песен. Влиза в подготвителния клас за изключителни гласови данни. Завършва в класа на проф. Христо Бръмбаров, след което още две години е в майсторски клас. Приета е като стажантка в Софийската опера. Първата є роля там е Мерцедес от „Кармен“ на Бизе. Големият успех идва през 1967 г., когато изпълнява ролята на Абигаил от „Набуко“ на Верди. Интересен факт е, че през 1968 г. тя представя на софийска сцена партията на Гергана от едноименната опера на Маестро Георги Атанасов. На четвъртия конкурс за млади оперни певци в София през 1970 г. печели първа награда и златен медал. През 1972 г. печели първа награда и на конкурса в Тревизо. Специализира в Миланската Скала и постепенно започва световната є кариера. На сцената в Милано тя представя партията на Амелия от „Бал с маски“ на Верди, а нейни партньори са Пласидо Доминго и Пиеро Капучили. Следват „Тоска“ на Пучини във Виенската държавна опера, „Джоконда“ на Понкиели, „Набуко“ на Верди, „Турандот“ на Пучини на Арена ди Верона. Години наред тя е предпочитана Турандот, Лейди Макбет, Аида, Амнерис, Тоска, Джоконда, Елизабет на най-големите сцени както в Европа, така и в Северна и Южна Америка. Носителка е на наградите Златен Верди и Джакомо Пучини за цялостно творчество. Умира на 11 юни 2005 г. в Милано.
Милена Стойкова е родена в Пловдив през 1971 г. Учи право в Австрия, след 2000 г. се завръща в България, където учи операторско майсторство и филмово продуцентство. През 2018 г. учредява фондация „Гена Димитрова“, която има за цел да запази и популяризира делото на голямата оперна певица. През 2012 г. излиза луксозната книга „Гена Димитрова от А до Я“ с автор Димитър Сотиров, придружена от диск с изпълнения на арии от опери на Верди, Пучини, Понкиели, Маскани, Умберто Джордано, Александър Йосифов в съпровод на Софийската филхармония и на Симфоничния оркестър на БНР. През 2016 г. бе показан при голям успех филмът „Обич за Гена“, посветен на 75-годишнината ѝ. Негов автор е Димитър Сотиров, а оператор и продуцент Милена Стойкова. Освен записи с певицата са представени и интервюта с много нейни сценични партньори, сред които Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Никола Мартинучи, Мирела Френи, Анна Томова-Синтова, Никола Гюзелев, Райна Кабаиванска, Веселина Кацарова и др.