ЛЮБОМИР ПИПКОВ

Автобиография от Любомир Пипков
Родил съм се на 6. IX. 1904 година. Родното ми място е Ловеч с люляковите гори, реката и покрития мост. Първите ми спомени, обаче, са от София. Полета с трънаци в покрайнините на града и игри на бебек, на гуда, на дълги магарища и на войници. Във вестник „Вечерна поща“ сричах новини от триполитанската война. Скоро войната дойде и при нас.
Обирахме градините, кичехме войниците с цветя и изпра­щахме влаковете. После настъпи затишие и след това посрещ­нахме първите ранени. Още помня дългите болнични коридори, ранените войници и острата миризма на йодоформ.
Живота бързо се променяше. На четиринадесет години вече учех пиано при Иван Торчанов. Баща ми, композиторът Панайот Пипков желаеше за мене едно „по-спокойно“ поприще — гимна­зия, университет, после лекар или правист. Но това не се случи.
Баща ми нямаше пари. Богатството му беше огромната лю­бов към хората и природата, възторг за хубавите неща и почти религиозен култ към изкуството. Странно ми беше защо на тоя културен, ентусиазиран, благороден, жизнерадостен и смел човек не вървеше в живота
Настъпи първата световна империалистическа война. Пак обирахме цветята в градините и изпращахме войниците, но ня­каква дълбока промяна в хората и в тяхното мислене променяше и облика на тази война. Зачестиха некролозите. Повесиха черен креп на вратата на съседа ни печатарския работник Крум. Спом­ням си, че когато премина в редиците на първи полк, в пълно «боево въоръжение и му подадохме китка, каза мрачно:
— Нас майка не ни е раждала. На касапница ни водят.
После войната се затегна и дойде глада и бунтовете. Войни­ците неохотно заминаваха и тъжно и безгрижно пееха:
Как ще преминем мамо, реката Вардар, —
Мътна и кървава
Как ще се срещнем с непокорни сърби,
Как ще се разберем,
Дойде пробива и Владайските събития. Видях германската дружина, която като глутница вълци премина полето и припречи пътя на разбунтуваните някъде към Княжевската гара. На другия ден видяхме локвички кръв, изпочупено оръжие и пресни гробове. Войната беше завършена.
Моите занятия с музиката вървяха доста повърхносно. Когато сядах на пианото, прислушвах се в шума на улицата, където избликваха протести и убиваха хора. През прозореца виждах озверек човек да тича подир младеж и да го поваля с един удар на са­бята си пред очите на майка му. И днес когато трябва да кажа нещо за себе си неусетно навлизам в тия събития, каточели в тях се крие не само най-същественото от моята биография, но и от биографията на цялото мое поколение.
През 1919-1920 година бях вече ученик в музикалното учи­лище. Отначало в класа на X. Визнер, после при Ив. Торчанов. Вечер свирех в оркестри, по ресторанти, сладкарници, кабарета, циркове и др., за да изкарвам по нещо. Често ноктите ми поси­няваха от работа и не можех да докосна пианото. По това време написах своите първи и наивни творби. Един месец преди сеп­темврийските събития (1923 г.). изпитах сам що значи да бъдеш арестуван на улицата „в името на реда“, макар че това се случи по един незначителен повод. Септемврийските събития за­седнаха в съзнанието ми и написах „Септемврийска прелюдия“ за пиано. От нея през 1928 година, се роди върху текста на Н. Фурнаджиев, песента ми „Конници“. В тоя период от време в същност е моето оформление като композитор. Тогава написах и струнен квартет и други клавирни творби, които се изпълняват и днес и носят характерните черти на моето послешно творчество. От 1926 година до 1932 година работих композиция в класа на Пол Дюка в Париж. Творчески, винаги ме е вълнувал проблема за изграждане на български музикален стил. Винаги съм считал, че той трябва да се оформи с помощта на три огромни фактора: опита от световната класическа музика, нашето песенно и ритмично богатство и историческия момент, който внася съдържание в творбата. Всеки опит да се пренебрегне един от тия фактори, превръща творче­ството на композитора в безмислица. Да желаеш и да сполучиш в изкуството, обаче, все пак, са две различни неща. И аз на свой ред съм преживял много творчески несполуки. От 1932 година до 1947 година работих като корепетитор, диригент на хора, и директор на Народната опера. През това време, или по-право, в свободното си време завърших първата си опера „Янините девет братя“ (премиера през 1937 г.), поемата за хор и оркестър „Сватба“ по текст от Н. Фурнаджиев, която беше изпълнена само веднаж, предполагам поради своето остро за онова реакционно време съ­държание, много хорови, масови и др. песни, и най-сетне операта „Момчил“. Идеята за Момчил избликна и се оформи у мене с го­ляма сила през 1939 година, когато германците започнаха нахлуванията в славянските земи. На 16 август 1939 година написах първите страници от увода към първото действие, преди още да имах текст от либретото на операта. Една и половина година по-късно, благодарение на Хр. Радевски и Ст. Загорчинов, вече мо­жах да започна цялостно работата. Събитията винаги са били тясно свързани с творчеството ми, И ако първата ми симфония спомня за войната в Испания, в „Момчил“ са проникнали всичките ми вълнения и възторзи предизвикани от грохота на втората го­ляма война. Сега за „Момчил“ има думата народа, нашата общественост, после, може би, пак аз, обаче не с думи, а с една нова творба.
Този текст е публикуван в програмата на Софийската народна опера за премиерата на операта на 24 септември 1948 г. В основата на творбата е романа „Ден последен, ден Господен“ на Стоян Загорчинов, а либретото създава поетът Христо Радевски. Диригент е Асен Найденов, режисьор Михаил Хаджимишев, художник Ненко Балкански, хореограф М. Дикова
Следващата опера, която Любомир Пипков създава е „Антигона ‘43“ (1962, 1963, София).
Биография от сайта на Съюза на българските композитори
Любомир Пипков е син на Панайот Пипков. Той е представител на т. нар. „второ поколение български композитори“, един от учредителите на “Дружеството на българските компонисти “Съвременна музика” (1933 г.). Многообразната му творческа реализация като композитор, литератор и поет, публицист и общественик, педагог и художник с ярка социална позиция и прогресивни за своето време убеждения, го определят като водеща личност в музикалната култура и българския интелектуален елит през 30-те –­ 70-те години на 20-ти век. Учи пиано при Ив. Торчанов и Х. Визнер. Завършва Ecole Normale de Musique Париж (Франция), композиция при П. Дюка и Н. Буланже, и пиано при Ив. Лефебюр. След окончателното си завръщане в България през 1932 г. работи като корепетитор и хормайстор в Софийската опера и се включва активно в работата на новооснованото дружество “Съвременна музика”. След 1944 г. заема отговорни обществени постове. Директор на Софийската опера (1944­-48 г.). От 1948 г. е професор по вокални ансамбли в ДМА/БДК (дн. НМА “проф. П. Владигеров”). Той е създател и първи главен редактор на списание “Музика” (1948 г.), което от 1953 г. е “Българска музика”. Участва в много конгреси и международни журита. Председател на СБК (1945­-54 г.). Почетен член на СБФД (1974 г.).
Удостоен посмъртно със званието член-кореспондент на изкуствата на ГДР (дн. Германия).
Любомир Пипков пише във всички жанрови сфери на своето време, творчески преосмисляйки тяхната образност и музикален език.
Той е автор на три опери; вокално-оркестровите творби; 4 симфонии и други за симфоничен, струнен и камерен оркестър, за глас и камерен оркестър; камерна музика; хорови, солови песни, детски песни, обработки на народни песни за глас и пиано; музика към филми и др. Сред хоровите му шедьоври са “На нивата”, “Пролетен вятър”, “Жълта пеперуда”, “Нани ми, нани, Дамянчо”, “Приглушени песни” –­ цикъл за женски хор и други, влезли трайно в репертоара на българските хорове и утвърдили престижа на българското хорово изкуство на авторитетни международни форуми.
Творчество:
Музикално-сценични произведения:
Опери:
“Янините девет братя” (1929-­32, 1937, София);
“Момчил” (1939-­49, 1948, София);
“Антигона ‘43” (1962, 1963, София).
Хорово-оркестрови произведения:
“Сватба” ­– кантата (1935 г.).
Кантати за хор и оркестър (1952, 1958 г.).
“Оратория за нашето време” (1959 г.);
Пет песни по чуждестранни поети ­– камерна кантата за сопран, бас и камерен оркестър (1963-­64 г.).
Произведения за симфоничен оркестър:
Симфония №1 (1939-40 г.);
Симфония №2 (1955 г.);
Героична увертюра (1949 г.).
Концерт за цигулка и оркестър (1951 г.);
Концерт за пиано и оркестър (1954 г.);
Симфония­-концерт за виолончело и оркестър (1953-­63 г.).
Произведения за струнен оркестър:
Симфония №4 (1970 г.);
“Пътуване из Албания” (1950 г.).
Произведения за камерен оркестър:
Симфония №3 (1965 г.);
“Пролет над Тракия” ­– cюита (1938 г.).
Концерт за кларинет и камерен оркестър (1966 г.).
За глас и камерен оркестър:
“Хайдушка планина” ­– сюита от народни песни (1936 г.);
Пет народни песни (1938 г.).
Камерна музика:
Концерт за духови, ударни инструменти и пиано (1929 г.).
Струнни квартети:
Струнен квартет №1 (1928 г.);
Струнен квартет №2 (1948 г.);
Струнен квартет №3 с тимпани (1965 г.).
Клавирен квартет (1938 г.).
Клавирно трио (1930).
Четири народни песни за глас, флейта, виолончело и пиано (1928 г.).
Сонати:
Соната за цигулка и пиано (1929 г.);
Соната за соло цигулка №2 (1969 г.).
За пиано:
22 вариации (1923 г.);
Три детски пиеси (1925 г.);
Българска сюита (1928 г.);
Детски албум (1936 г.);
Пасторал (1944 г.);
Старинен танц (1946 г.);
Прелюд (1948 г.);
Юношески сборник (1956 г.);
Метроритмични картини и студии (1969­-71 г.);
“Пролетни приумици” (1971­-72);
“От 1 до 15” (1973 г.);
“Детски радости” (1973 г.).
Хорова музика:
Хорови песни “Пролетен вятър и др. (1936-­38 г.).
Хорови песни върху народни текстове: “Жълта пеперуда и др. (1941­-46 г.).
Хорови песни по Ас. Разцветников (1938­-39 г.).
Песни за смесен хор “Нани ми, нани, Дамянчо” и др. (в началото на 50-те години).
Седем народни песни за четиригласен смесен хор (вариант за тригласен еднороден хор) (1949­-50 г.).
Четири мадригала за смесен хор (1968-­69 г.).
Български народни песни за смесен хор (1968­-69 г.).
“Гяволско дърво” (1971 г.).
Цикъл “Приглушени песни”, т. М. Цветаева (1972 г.).
Музика към филми:
“Тревога, реж. З. Жандов (1950 г.);
“Царска милост” (1961 г.);
“Легенда за Паисий (1962 г.), реж. Й. Сърчаджиев и др.
Избрана литература от Любомир Пипков:
Пипков, Любомир. “Избрани статии”. (Съст. Кр. Ангелов) (С., 1977).
Избрана литература за Любомир Пипков:
Илиев, Константин. “Любомир Пипков. Монография” (С., 1958).
Коен, Леа. “Любомир Пипков” (С., 1968).
Хлебаров, Иван, Мария Костакева и Киприана Друмева [Беливанова]. “Любомир Пипков” (С., 1975; Москва, 1976).
Хлебаров, Иван. “Творческата еволюция на Любомир Пипков”. Т.1 (С., 1996); “Творческият свят на Любомир Пипков”. Т.2. Книга 1 (С., 2000). Книга 2 (с опис на архива и творчеството) (С., 2001).
Ангелов, Крум. Любомир Пипков. С., 1999, 210 с.

Любомир Пипков (6.09.1994-9.05.1974)

Петър Ступел (27.04.1923-30.11.1997)