РУСЛАН РАЙЧЕВ

Първите му уроци по пиано са в миланската консерватория „Джузепе Верди“ с Карло Видусо, а след това при Карло Лунати. Винаги казва, че животът му е бил предопределен. Трябвало е да стане музикант. Баща му е в разцвета на кариерата си и момчето редовно посещава оперни спектакли. В дома на семейството гостуват Тосканини, Валтер, Прокофиев, Джордано, Добровен, Пертиле, Шаляпин. „Може да е странно, но баща ми беше в много добри отношения с колегите си тенори. Имах щастливо детство. На ъгъла на Раковска и цар Освободител имаше сладкарница, в която се събираше интелектуалния елит. На нашата маса сядаха Щъркелов, Александър Балабанов, Йордан Йовков, Елин Пелин, Добри Немиров, Илия Бешков велики хора. С Бешков бяха приятели. Баща ми е завършил първия випуск на Рисувалното училище и е изпратен учител в едно добруджанско село. Той по професия е художник. После най-голямата му сестра му му дава десет златни лева. Той се качва на параход. Заминава за Русия и в Москва започва да учи пеене. В Пловдив бях голям приятел и с друг негов приятел – Златю Бояджиев. Всички те виждаха в мен моя баща. Друг негов приятел беше като мой духовен баща – проф. Георги Димитров. Георги Златев-Черкин също. Никога не ни е пречела разликата във възрастта.“
Руслан Райчев е единственият български диригент дирижирал в Миланската Скала, Парижката гранд опера, Виенската опера, Берлинската държавна опера, Ковънт Гардън, Болшой театър, Мариинския театър, както и в много по-малки театри.
„Първият спектакъл, който никога няма да забравя беше „Манон Леско“ с Аурелиано Пертиле в Миланската Скала с диригент Тосканини и Бианка Скачати като Манон. Сцената, когато той се опитва да я спаси, да не я качат на кораба. Не спах цяла нощ. Беше по-силно и от „Борис Годунов“. Дирижираше Тосканини, Шаляпин беше Борис, баща ми Шуйски. Никога няма да забравя сцената с халюцинациите.“
В семейството се говори на руски, тъй като майка му е украинка. В училище говори на италиански, има немска гувернантка, учи и френски.
Семейството се прибира в България през 1932 г. и младежът продължава да изучава музика първо с Панка Пелишек, а след това и с Андрей Стоянов. Кандидатства в Софийския университет и в Консерваторията, където не е приет. Започва да учи право, но след четири семестъра заминава за Виена и там продължава музикалното си образование. Завършва през 1943 г. Карл Бьом го кани за корепетитор и личен асистент във Виенската опера. Заедно са в повече от десет постановки. „Така научих занаята съвсем отблизо. Освен от непрекъснатия контакт с проф. Бьом следях работата и на такива колоси като Кнаперсбуш, Фуртвенглер, Клеменс Краус – едни от най-изтъкнатите диригенти от това време във Виена. Като млад корепетитор трябваше да свиря и във Виенската филхармония. Имах честта да свиря под диригентството на самия Рихард Щраус.“
През 1944 е изпратен в останалия без диригент театър в Кьонигсберг, където дебютира в „Бохеми“(22.03.1944 г.). Първата му самостоятелна постановка е „Йенуфа“ от Яначек, втората е „Сватбата на Фигаро“ от Моцарт. Дирижира и текущия репетоар – „Фиделио“, „Лоенгрин“, „Бал с маски“, „Аида“. Бързото наближаване на фронта прекъсва тази работа и той се завръща в България, мобилизиран е и изпратен на фронта като танкист, откъдето се завръща с медали.
На 1 юни 1945 е назначен първо като корепетитор в Софийската опера. Следващият му ангажимент е във Варна като главен диригент на Симфоничния оркестър, а на следващате година заедно с баща си създават Варненската опера. Първата постановка е на 7.09.1947 г., „Продадена невеста“ от Бедржих Сметана. Работи с баща си, който е режисьор на спектакъла. Стефан Македонски го кани в София, за да създадат заедно през 1948 г. Държавния музикален театър. Подготвя и няколко оперети – „Цигански барон“, „Птицепродавецът“. От 1 април 1951 г. вече е в Пловдивската филхармония като неин главен диригент, а след две години отново заедно с баща си полагат основите и на Пловдивската опера. Откриват я на 15 октомври 1953 г отново с операта „Продадена невеста“ и отново с режисьор Петър Райчев. Там Райчев осъществява много първи изпълнения на различни симфонични и оперни творби. От 1 септември 1956 г. той е главен диригент на Русенската филхармония, като същевременно работи и с Русенската опера. От 1 септември 1958 г. Руслан Райчев се завръща в Софийската опера, където остава дълги година включително и като неин ръководител. Първото заглавие на новата длъжност е „Четиримата грубияни“ от Волф-Ферари с режисьор Драган Кърджиев. При подготовката на премиерата на „Гаяне“ работи съвместно с автора Арам Хачатурян.
Успоредно с това той е ангажиран с оркестъра на БНР (по-късно е и негов главен диригент), Софийската филхармония, Пловдивската филхармония, Старозагорската опера, Бургаската опера и филхармония, Симфоничния оркестър на Перник, мъжки хор „Гусла“.
След 1974 г. е назначен за „Генералмузикдиректор“ на оперно-симфоничния оркестър на новооснования Театър и Симфоничен оркестър на Шлезвиг-Холщайн в гр. Фленсбург. През 1979 г. отново е поканен да застане начело на Софийската опера. След промените през 1990 г. Руслан Райчев отново е поканен в Германия като „Генералмузикдиректор“ в Държавния театър в гр. Шверин. Отново се завръща в България след покана да оглави Софийската опера. Напуска през 1994 г. Следващите години е главен диригент на Музикалния театър в София.
През 1979 г., за 60-годишнината си, Руслан Райчев получава орден H.P. България II степен, а през 1999 г. е удостоен с орден „Стара планина“ I степен – за извънредно големите му заслуги към българската музикална култура и по случай 80 години от рождението му.
През 1982 г. Руслан Райчев става първият българин, кавалер на Ордена за изкуство и литература на Франция.
Почетен гражданин на Варна и София.
„Ние сме призвани да радваме хората. Трябва да сме винаги на високо равнище. Трябва да си обичаш професията, независимо дали си в завод, строиш мостове, преглеждаш болни или дирижираш спектакли. Но диригентът трябва и да обича хората, с които работи. Всеки човек е с различен характер, всеки има своите проблеми, а диригентът трябва да познава проблемите на всеки.“
„Моят втори учител по дирижиране беше моят баща, както и мой най-обективен и строг критик. Той слушаше спектаклите ми и след това ми правеше разбор. „Ти знаеш ли, че тук Тосканини го правеше така и така. Тук забрави да дадеш на певеца да си поеме дъх. И двата пъти, когато поемах ръководството на Софийската опера беше заради баща ми, който щеше да се гордее с това, че синът му е начело на този театър, сред чийто основател е бил той.“
Руслан Райчев е бил:
основател и главен диригент на Държавния симфоничен оркестър, Варна – 1.03.1946;
основател и главен диригент на Варненската народна опера – 1947;
съосновател и главен диригент на Държавния музикален театър – 1.04.1948;
главен диригент на Държавния симфоничен оркестър, Пловдив – 1.04.1951;
основател и главен диригент на Пловдивската народна опера – 1953;
главен диригент на Държавния симфоничен оркестър в Русе – 1.09.1956;
главен диригент на Старозагорската народна опера – 1959; диригент на Симфоничния оркестър в Перник;
диригент на мъжки хор „Гусла“ – 1960; г
генералмузик директор в град Фленсбург, ГФР, 01.08.1974 – 31.05.1979;
главен художествен ръководител на Софийската опера, 1.12.1978;
директор и главен диригент на Бургаската опера и Бургаската филхармония, 1985–87;
генералмузик директор на държавния театър в Шверин, 01.08.1990–30.06.1992;
главен художествен ръководител на Софийската опера, 1.02.1992;
главен диригент на СО на БНР, 1993–94;
главен диригент на Държавния музикален театър „Стефан Македонски“ – 01.08.1996.
Руслан Райчев (5.05.1919 – 9.01.2006), диригент