„Трябва да пеем за мира в този период и определено го направихме. Тази Девета симфония на Бетовен със Софийската опера и балет беше незабравима! И какъв прекрасен екип от солисти: беше историческо събитие.“ Написа след концерта в социалните мрежи Даниел Орен.

„Ода на радостта“ това е музикално послание за обединение, човечност и надежда – зов, който надхвърля сцената и времето. Софийската опера със своите спектакли на площада „Рилският пустинник“ и „Клетниците“ създаде събитие с дълбок културен и духовен заряд. Площадът се превърна не просто в сцена, а в пространство на съпреживяване между хората и силата на музиката и има силата да лекува, да събира и да възвисява. „Ода на радостта“ неслучайно е избрана за химн на обединена Европа. Тя носи универсално послание – за братство между народи, за хармония въпреки различията, за човешка близост, която надскача граници, идеологии и езици. Когато тази творба прозвучи на открито, в сърцето на столицата, тя не просто озвучава града – тя го осмисля. Всеки тон ни напомня: ние сме заедно. Когато звучи „Ода на радостта“ и Симфония № 9 от Бетовен – не става дума само за концерт. Става дума за зов. В една необикновена лятна вечер площадът пред храма „Св. Александър Невски“ се превръща в сцена. Но не просто сцена за музика – а площад на единение, където ехтят не само гласове и инструменти, а и идеи, идеали и надежда. И не от случайно място. Площадът – това е пространството, където хората се събират да изразят мнение, болка, радост, протест, празник. Когато Бетовен прозвучи именно тук, той се превръща в зов не само за културно единение, но и за гражданско пробуждане.“ Това послание отправиха от Софийската опера към стотиците зрители изпълнили трибуните пред храма.

По идея на Пламен Карталов на 8 август 2025 г. фестивалът „Опера на площада“ завърши грандиозно с изпълнението на шедьовъра на Бетовен. Призивът за братство от „Одата на радостта“ на Шилер прозвуча като молитва на фона на катедралния храм „Св. Александър Невски“. Под диригентството на Даниел Орен софийската публика чу забележителни певци – австралийката Джесика Прат, българката Виолета Радомирска, американеца Грегъри Кунде, руснака Александър Виноградов, оркестъра и хора на Софийската опера и хора на Държавна опера Стара Загора. Прекрасна работа на диригентите Виолета Димитрова и Младен Станев, подготвили перфектно двата хора.

Над хиляда зрители изпълнили до краен предел трибуните на площада присъстваха на велико свещенодействие. А щедрите домакини, поради големия интерес предоставиха и допълнителни места.

Специално поканена да изпълни сопрановата партия беше Джесика Прат. През последните години следя изявите й, но някак все ми се струваше невъзможно да я чуя у нас, а камо ли да разговарям с нея.

Името и снимките й са на кориците на най-престижните музикални списания “Opera Now”, “Opera Actual”, “Opera”, “Fine Music magazine”, “Melómano”, “Hello”. “Vogue” също не остава равнодушен към нейните успехи. Тя пристигна в София точно за четири дни и спечели още български почитатели с изпълнението си в Симфония №9 от Бетовен. Да, тук партията на солистката не е голяма, но всички оценихме красивия глас на Прат и невероятното й пианисимо, за което пише всеки преживял нейна интерпретация.

„…в своите дълги, продължителни пианисими в горния регистър тя докосваше самите граници на възможното в това изкуство. …беше изумително да се види с каква простота, естественост и привидна непринуденост изпълняваше арии с изключителна трудност.“

„Очарователен тембър, изваяно фразиране, плътни пианисими в горния регистър…“

„Пеенето ѝ беше изискано, музикално и спиращо дъха. Тя се движеше с абсолютна увереност в третата октава, като се справяше с лекота с най-високите ноти и оставяше гласа да се лее естествено. Динамичният ѝ диапазон беше изключителен, а пианисимите ѝ хипнотично красиви, сякаш противоречаха на законите на физиката.“

Да, мога да продължа още дълго и все с подобни суперлативи, написани от известни специалисти, станали свидетели на различни нейни изпълнения.

Затова бях толкова щастлива, че певицата прие да даде кратко интервю между репетициите. Срещам една мила, скромна и вглъбена в себе си млада жена, която с удоволствие споделя вълненията си.

Първата ви роля е Лучия? Кога и къде беше това?

Дебютът ми в операта беше с Лучия през 2007 г. в операта в Комо. Това е операта, която съм пяла най-много през цялата си кариера.

Да, винаги името ви се свързва с Лучия. Сигурно се е случвало да участвате в постановка, в която прочутата ария на полудяването вместо с флейта е със стъклена хармоника?

Да, много пъти съм пяла със стъклена хармоника, тя издава много различен звук. Флейтата също е много красива, но стъклената хармоника има звук, който много прилича на дух, създава друга атмосфера в театъра. Смятало се е, че този инструмент докарва до лудост, затова е много подходящ за тази сцена, много важен.

Работили сте с велики личности от света на музиката, Джанлуиджи Джелмети, Рената Ското, Лейла Куберли и много други. Какво ви даде всеки един от тези велики музиканти?

Според мен това, което ги обединява, което всички имаха, беше уважението към музиката, към композитора, към либретиста, към поета и също така към публиката. Моят първи учител в Австралия, бил е диригент на оркестъра на „Ковънт Гардън”, имаше прекрасна кариера и ме научи на всичко, бях много щастлива. Казваше се Джон Матесън и всеки ден ме караше да си повтарям кой са най-важни за едно произведение. Повтаряше ми кои са по важност – композиторът, либретистът, публиката, оркестърът, театърът и кой е последният? Певецът! Казваше ми, че трябва да уважаваме всичко, което е преди нас. Всичките ми учители бяха строги, но строги по правилния начин, по начин, който те кара да уважаваш работата, която си избрал, защото това не е работа, а начин на живот. За мен това е избор на живот и затова уважението как се подготвяш, как учиш, как живееш, защото това има влияние върху работата ти. После дойде Рената Ското и особено Лейла Куберли. И двете бяха невероятни, когато преподаваха. Ското се фокусираше основно върху интерпретацията и фразирането. Фразирането беше много важно и за Куберли, особено по отношение на речитативите. Тя изискваше много при изпълнение на речитативите, от изразяването на езика, на звука, на линията, на музиката. Тя ми помогна и да работя специално върху развитието на вокалната си техника.

Първоначално сте започнали с тромпет. Може би това ви помага за дишането. Тромпетът не е предпочитан инструмент от момичетата.

Точно така. Баща ми беше тенор и искаше всички да станем певци, затова ни накара да израснем с детски игри, които бяха упражнения за слуха или трябваше да пеем по-дълга фраза от другия. В семейството ни беше важно да сме в хармония заедно и той ни накара да изберем инструмент. Брат ми избра тромбона, сестра ми кларинета, а аз тромпета, баща ми свиреше и на туба. На Коледа, свирехме коледни песни. Свирих на тромпет от седем до деветнайсет години в оркестър, в училище, защото той искаше да бъда част от оркестъра, за да разбера всички аспекти на операта и театъра. Майка ми пък е художник и често правеше сценографията. Като дете всеки уикенд бях в театъра и слушах репетициите на оркестъра, защото татко беше и диригент на оркестъра или помагах на мама за сценографията и рисувахме. За мен театърът беше моят свят, винаги съм се чувствала у дома, когато съм в театъра. Мислех, че е прекрасна работа и исках веднага да пея, но татко настоя първо да започна с инструмента. Той разви дишането ми, музикалността ми, но и чувството ми да бъда музикант сред други музиканти.

Все още свирите ли у дома?

Не, сега съм ужасна. От време на време, особено когато съм в Италия тромпетистите от театрите ми дават тромпет, аз се опитвам, но вече не свиря добре, защото трябва да се упражняваш.

Как искате да се развие кариерата Ви?

Искам да продължа да пея белканто като моите идоли, като Мариела Девиа, Лейла Куберли, Джоун Съдърланд, които са пели този репертоар до края на кариерата си. Мисля, че често се смята, че в операта, се започва с белканто, след което се преминава към Верди или Пучини, но за мен най-трудното е да продължа да пея белканто, защото изисква много упражнения за дишане, упражнения за вокализиране, дисциплина. Очевидно с напредването на времето започваме да чувстваме умора, но за мен идеалното би било да пея белканто до края на кариерата си, добавяйки малко Моцарт, „Хофманови разкази“ например, но винаги в стила на белканто, защото според мен това е най-здравословният начин да пея. А ако разширя репертоара си, ако трябва да пея нещо малко по-тежко, защото очевидно с възрастта ми гласът ми се уплътнява, бих искал да пея оперите на Доницети, например неговите „Кралици“, „Норма“, такива неща, заедно с моя репертоар.

А Росини? Толкова го обичате.

Росини също, но трябва да убедя театрите да го поставят. (смее се) Това е малко трудно, но все пак малко по-добре през последните десет години. Аз обожавам Росини. Миналата година дебютирах в две роли, защото бях в Пезаро. Първо беше дебютът в „Бианка и Фалиеро”, която е много трудна опера, защото ролята на Бианка е изключително дълга, а няколко дни преди „Пътуване до Реймс“ една певица отказа ангажимент и трябваше да науча Флорвил за няколко дни, за да дебютирам и в нея. Но беше много, забавно, защото най-накрая изпях тази роля. Росини е труден, освен

„Севилският бръснар“ и е трудно да убедиш театрите да го поставят. Сериозният Росини си заслужава. Това са „Семирамида“, дори „Бианка и Фалиеро“.

Когато имате свободно време, какво предпочитате да правите?

Винаги съм в градината. Занимавам се с цветя, отглеждам плодове, зеленчуци, всичко. Много ми харесва, защото градинарството е малко като оперното пеене. Ако го правиш постоянно, след години виждаш резултатите, а и при пеенето е така. Трябва да си постоянен, да работиш постоянно и след много време постигаш резултат, но резултатът е прекрасен. Хубаво е и да виждаш растежа на растенията, цветята, които цъфтят.

А кое е любимата ви цвете?

Божур, но все не успявам да стигна до това те да разцъфнат, защото тосканска почва е подходяща само за маслини и това е трагедия. (смее се)

Чета много, защото ми харесва да чета, готвя, бродирам, правя неща с ръцете си, конструирам. Със съпруга ми конструираме мебели или възстановяваме стари мебели, преправяме ги. Боядисвам стените. Когато съм стресиран, сменям цветове на стените в къщата. Обичам физическите действия.

И сама пребоядисвате!

Да, да, защото ако чакам съпруга си, това никога няма да се случи.

Този сезон май прелива в следващия.

Много е хубаво, защото отивам в Буенос Айрес и правя „Пуритани” в Театро Колон. Ще имам и рецитал там. После отивам в Палермо за „Сомнамбула” през октомври, а през ноември съм у дома във Флоренция, за да дебютирам в „Лукреция Борджиа”. Ето, това са най-интересните ангажименти, интересни роли и много подходящи за мен в този момент.

Направихте великолепна Норма тази година.

Да, и това е подходящ момент за нея. Дебютирах в „Норма“ след „Беатриче ди Тенда” и след „Чужденката”. Исках първо да направя „Беатриче”, после „Чужденката“ и накрая „Норма” и за щастие така се получи. Бях много щастлива. През декември ще пея малко Моцарт, защото ще бъда Царицата на нощта в Мюнхен. На Коледа. Веднъж в годината пея Царицата на нощта. Харесва ми, че идват много деца и това е мило. Ще пея Донна Анна в Баден-Баден. В Неапол ще играя в „Партенопе“, нова опера на Енио Мориконе и между двете Царици на нощта пея „Сомнамбула“ в Ерл, както и миналата година, когато играх „Пуритани“, защото е на половин час от Мюнхен.

Има ли роля, която е мечта за вас? Какво искате да пеете?

Мисля, че мечта не, но има роли, които бих искала да пея, като Офелия в „Хамлет“, също и „Лакме“, преди да стана твърде стара, също „Есклермонда“, да бих искала да играя Масне. Да, имам и още дебюти през следващите години – предложение за трите кралици една след друга. Норма беше голяма мечта, също и Беатриче, и Алаиде. Един ден бих искала да направя „Пиратът“, когато се почувствам готова, което не е сега. Много трудна е ролята на Имоджене. Да, много е трудна, но ми харесва да се наслаждавам на работата си, затова никога не пея роля, в която се чувствам неудобно, защото така не е забавно.

Имате ли певица, която за вас е символ на операта. Вероятно вашата сънародничка Джоун Съдърланд.

Безспорно, и не само защото съм австралийка, а също и защото тя пее същия този репертоар по един невероятен начин и винаги е била голямо вдъхновение за мен. Например „Хамлет“. Няма човек, който да пее Офелия като нея. Всъщност, когато съм депресирана или разочарована, слушам нейната Офелия и си казвам: „Добре, ще опитам отново“. Това ми дава яснота, че трябва да работя повече, да се старая повече.

Познавахте ли Джоун Съдърланд?

Да, разбира се. Познавах я в Австралия. Тя беше член на журито на конкурс, на който се явих, когато бях на 18 години. Аз пеех, „Regnava nel silenzio” и завърших на сол. Тя написа: „Красив глас, прекрасно е, че имаш тази нота, но тук не е на мястото си“. После пях в неин майсторски клас, което беше много хубаво. Да, като австралийка бях късметлийка, защото имах възможността да взема уроци при нея, а също и при съпруга й. Следващата година се навършват сто години от рождението й. Опера Австралия ме попитаха дали искам да отида и да изнеса концерт. За мен това е огромна отговорност, голям страх, но и чест, и съм много щастлива, че мога да направя това.

В заключение каза, че е много щастлива, че е тук в София, че се е запознала с прекрасни хора и с удоволствие би се завърнала, за да участва в оперен спектакъл.

За щастие завръщането ще се случи съвсем скоро с грандиозен концерт с диригент Даниел Орен посветен на най-великолепните белкантови героини. „Делириум“ включва няколко сцени на полудяване.

Джесика Прат е родена в Англия, но до 1991 г. живее в Австралия. Баща й Филип Прат е тенор и преподавател по музика в Сидни, създател на програма за Млади оперни артисти. Споделя, че първият път, когато гледала баща си в оперен спектакъл била възмутена, че целува други жени, а след като на финала бил убит трябвало бързо да я отведат зад кулисите, за да види, че е жив. „При това бях възхитена от факта, че получават цветя и са облечени във великолепни дрехи“. През 2003 г. Джесика Прат печели Австралийския певчески конкурс, след който получава покана от Джанлуиджи Джелмети да следва в Рим. В Академията „Санта Чечилия“ й преподава Рената Ското, а след 2006 г. в Милано работи с Лейла Куберли. В следващите години на различни места в Италия тя изпълнява Лучия, Амина, Джилда, Елвира. Започва да получава покани и от големите оперни театри и световни фестивали. Огромно признание за нея е наградата „Златната лястовица“, която получава през 2013 г. Това е награда, която община Гатео присъжда на колоратурни сопрани в памет на Лина Палиуги, а нейни притежателки са най-известните колоратурки от последните години. През 2016 e наградена с “Oscar della Lirica” като най-добър сопран на годината.

Според изследователите партията на Лучия Джесика Прат е изпълнявала най-много, но най-много в творческата й биография са оперите на на Росини –  единадесет, включително „Армида“, „Семирамида“ и „Танкред“. В статистиката на кариерата й за последните осемнайсет години тя е участвала в 145 продукции в 95 различни места, в 82 града от 15 страни. Изпълнила е 49 различни роли. Партията на Лучия е коронна за нея – 120 са спектаклите в 41 продукции. Веднага след това са Амина от „Сомнамбула“ и Елвира от „Пуритани“.

Дискографията й включва аудио и видео записи: „Отело“ от Росини, „Съпругата от Месина“ от Вакаи, „Жана д`Арк“ от Верди, „Аделаида ди Боргоня“, „Кир във Вавилон“, „Аурелиано в Палмира“ от Росини, „Сомнамбула“ от Белини, „Театрални удобства и неудобства“, „Лучия ди Ламермур“, „Английската Розмонда“ от Доницети. Първият й солов албум от 2016 г. е „Серенада“. Последният е “Delirio” от 2023 и включва пет прочути сцени на полудяване от опери на Винченцо Белини и Гаетано Доницети. “Delirio” се нарича и концертното й турне.

http://en.jessicapratt.com/

На снимката: Джесика Прат като Амина, Елвира, Линда и Лучия.