АЛЕКСАНДРИНА МИЛЧЕВА

Помня я от спектаклите й в Софийската опера – винаги перфектна на сцената – и като вокално, и като актьорско присъствие. Следях изявите й по света заради информационните предавания, а у нас – заради удоволствието да преживееш поредната фантастична вечер в операта. Помня, че за едно предаване в Радио Варна пристигна специално от Балчик, за да разкаже за учениците си и за своята академия. Помня и последния път, когато я чух на сцената – концерт на Александрина Милчева и ученици в Софийската опера на 27.10.2015 г., гостуване на Пловдивската опера с диригент Лучано Ди Мартино и певците Евгения Ралчева, Виолета Радомирска, Алек Аведисян, Ивайло Михайлов и самата Александрина Милчева. Залата се изправи на крака и дълго аплодира изпълненията й.

Колко години бяхте на сцената?

О, много, но започнах много млада. В Шумен имаше гастрол на Варненската опера и Йоско Йосифов, който беше главен диригент, ме чу и ме покани като хористка. Започнах с малки роли, но в действителност не толкова малки, защото графинята от „Русалка“ на Даргомижски си е голяма партия. Как съм се решила да я направя, не знам. Пях Олга от „Евгений Онегин“ на Чайковски. Хубави роли получавах. След това отидох в София и постъпих в Радиото, в хора на Михаил Милков. После пак се върнах във Варна. Явих се на прослушване и първата роля, която получих вече като солистка, беше Дорабела от „Така правят всички жени“ на Моцарт. Беше разкошна постановка. Като една бонбониера. Бяхме и хубав състав. След двайсет години я пях отново във Виенската държавна опера. Музикалната интерпретация нямаше никаква разлика. Тогава във Варна диригент беше Недялко Недялков, а във Виена Лорин Маазел. Пазя хубави спомени от тази опера. Много я обичам. Знам колко трудно се прави Моцарт, защото той изисква специално звукоизвличане, много точно, много правилно и много хубава техника. Във Виена правих „Милосърдието на Тит“, пях Секстус и имах интервю в радиото, а водещият ме попита за техниката, дали имам проблем. А аз с такова самочувствие казах „Аз нямам никакъв проблем с Моцарт“. Да, направих го, но в операта бях попаднала на един разкошен пианист, с когото толкова добре изработихме тази партия. Пях я и в театър „Сан Карло“, Неапол. Но виждам и сега, когато работя с певци, колко е важно не само да направиш една партия, която друг ти е изработил, но да спазваш стила. Той не е сух, той е толкова жизнен. Трябва да имаш красив и сочен глас. Не само немци и австрийци могат да пеят Моцарт. Гяуров с неговия огромен глас пееше Моцарт.

Казвате „Дойдоха в Шумен и ме взеха“, „Явих се на конкурс и ме взеха“, но всеки знае колко работа трябва, за да те вземат някъде. Вие преди това явно сте работили, била сте подготвена. Познавахте ли операта?

Като ученичка два пъти попаднах във Варна. Бях в 11-и клас. Първия спектакъл, който гледах, беше „Травиата“. Бях толкова разстроена, толкова много плаках след това. И музиката, и драматургията, и самата постановка бяха чудесни. Следващият спектакъл май беше „Тоска“.

Но все пак кой Ви каза, че сте мецосопран?

Никой. Самата аз. Пеех в църковния хор. Даваха ми сола. Пеех непрекъснато „Отче наш“. Имаше и диригент, господин Зидаров, и с него съм работила малко, но без техника. Може би музиката ме е водила. И сега казвам на учениците си, че музиката трябва да ги води. Когато ти правиш музика и техниката ти ще бъде добре. С лоша техника не можеш да правиш музика, но когато я изваеш, излезе от душата ти, тогава и технически стават по-добре нещата.

Но и във Варна са ви определили като мецосопран. Пели сте Олга.

Да, мисля, че пред господин Йосифов пях Хабанерата. И той веднага каза: „Ще дойдете във Варна“ и аз отидох още съвсем невръстно дете. Тъкмо бях завършила училище.

Сега, когато работите с учениците вие самата веднага ли определяте какъв глас е певецът?

Да, веднага се определя къде са преходите. Нещо, което е много важно – да определиш какъв е гласът. Аз съм много внимателна, когато правя тази преценка, защото може да имаш големи низини, но да не си мецосопран. Има много сопрани, които имат хубав гръден регистър. Трябва да се водиш от преходите за ниския и високия регистър. Три са регистрите, които трябва да бъдат изравнени. Това е работата на педагога. Първо да определи какъв е гласът.

Попадали ли сте на подобен случай като Вас, природен талант, който има нужда само от леки напътствия?

Не за жалост. При мен идват, когато имат големи проблеми. Спомням си Алек (Алек Аведисян), когато дойде. Заминава да учи в Милано. Попада в Скалата и пита при кого да учи. И му казват „Връщай се в София и търси Милчева“. Наистина се прибра и започнахме да работим.

Споменахте Лорин Мазел, но от българските диригенти дълго партньорство ви свързваше с Иван Маринов.

Да, и това, което съм направила с него е много добро, понеже той беше музикант. Много важно е диригентите, когато са долу на пулта да следят какво става. Когато един певец има проблем просто да му помогнат. Той виждаше когато един певец има възможност да направи една чудесна фраза и му помагаше, правеше я. Имаше и Руслан Райчев. Всички тези диригенти бяха наистина класа. Но аз най-много съм работила с Иван Маринов. С  него съм направила – „Аида“, „Кармен“, „Момчил“, „Саламбо“, и така и си остана неговата музикална интерпретация. Толкова много „Кармен“ и „Аида“ съм направила, Реквием на Верди. Спомням си една репетиция, бяхме в Капелата и той ми направи забележка, и беше строг към мен. Една колежка от хора ми каза „Но как му разрешаваш така да ти говори. Ти си толкова голяма певица?“ А аз отвърнах „Не, аз не му се сърдя, напротив, за да ми направи забележка, той е имал основание“.

Имаше ли разлика в подготовката на един спектакъл тук и там, където сте гостували?

Не знам сега, но по мое време винаги се е обръщало сериозно внимание на музикалните и сценични репетиции. Работила съм с едни от най-добрите диригенти и режисьори. Направих три различни постановки на „Трубадур“ в Тулуза. Там директор беше Никола Жоел, който после отиде в Парижката опера. Спомням си един тенор американец, който пееше само фортисимо. Той го махна от състава, както и сопрана. Беше чудесен режисьор, но разбираше и от певци. Сопранът непрекъснато по време на репетициите маркираше. На генералната той каза, че всички трябва да пеем с глас, тя не можа да се справи с височините и той я смени. Където и да съм ходела, имаше репетиции. Отиваш готов и за една седмица операта е сглобена. Но и сега знам от учениците ми, че се готви дълго една постановка. Сигурно има изключения. Алек казва, че готвят например „Дон Жуан“, два-три месеца. Изисква се да влезеш не само певчески, но и да бъдеш точен в една роля, която изпълняваш. Предлагаха му да пее Скарпия. А той има един много красив лиричен глас. Аз му казах, че ако приеме тази партия, да забрави за мен. Имам една чудесна певица германка, която прави световна кариера. Тя и досега ми се обажда, когато й предлагат да пее нещо ново. Обаждат ми се и Алек, и Виолета, и Евгения. Те се съветват с мен, защото знаят, че аз никога няма да ги подведа.

А вие съветвахте ли се с някого или сама се оправяхте?

Сама. Спомням си, че след като взех голямата награда в Тулуза, един от членовете на журито беше директор на операта в Авиньон и ме покани да пея Ортруд от „Лоенгрин“ на Вагнер. Аз Вагнер го избягвам. Правила съм Везендонк песните с оркестър. Иначе много харесвам музиката му и по-специално оркестъра.

Но Ортруд не е онзи тежък Вагнер.

Да, но видях нотите и реших, че това не е за мен. Реших, че няма да я преодолея тази партия. Писах едно писмо, благодарих и се извиних, че засега не трябва да вземам тази партия. С никого не се съветвах, просто сама съм избирала ролите си. Ако видя, че е нещо много драматично, отказвам. Както „Трубадур“. Аз много късно направих Азучена. Правих прослушване във Виена и ми предложиха „Трубадур“. На прослушването пях шеста картина на „Аида“ и ми партнираше Тодор Мазаров. Тогава ми предложиха Трубадур, но казах, че ми е рано. Изпях я след десет години тук в София. Самият певец трябва да знае кое е преодолимо и кое не.

Изкушението не е ли голямо?

Голямо е, но е по-добре така. Една нотка на съмнение да има, отказвам. Така както отказах на Караян за Еболи. После я направих в Париж и пак не можех да повярвам, че аз съм изпяла тази партия.

Къде нареждате Шарлота?

Шарлота не съм пяла на сцена. Направих „Вертер“ концертно във Франкфурт с Алфредо Краус. Но не съм имала предложение за спектакъл. Специално последната картина е много красива и трудна. Дори един певец, когото аз много харесвам, Йонас Кауфман, толкова красиво прави в последната картина фразата – започва от пиано, прави едно крешчендо и после декрешчендо, нещо което е много трудно за един певец. И си мисля, защо едно време не беше той, за да пея с него. По-красиво изпята ария на цветето в Кармен не съм чувала.

О, не мога да повярвам. Все пак „Кармен“ сте правили с Пласидо Доминго.

О, да, но този я прави по-красиво. Въпреки че Доминго ми е любимият певец. Той е и невероятно колегиален.

Това, което чувате за него, какво мислите?

Ужасно е това, което правят с него. Ако тези певици са успели, никога не биха направили нещо подобно. Биха се възхищавали от него. Какво е това след толкова много години? И големите режисьори, артисти и диригенти. След четиридесет години да отправяш тези обвинения. Не мога да го разбера това нещо.

Но вие многократно сте се срещали на сцената.

Да, пък и тогава бях млада и хубава.

Да не би тази галантност, за която говорите да се тълкува като задиряне?

Той просто е мъж. Като характер е топъл, колегиален. Имам с него чудесен случай в „Кармен“ в Барселона. Той пее арията на цветето, но беше целия в пот, а аз съм седнала на стол. Той се навежда над мен и държи ръката ми, а върху нея капят капки пот. След арията включването на Кармен е много особено и на някои певици им даваха тон, за да започнат “No, tu ne m`aimes pas“. (изпява го) А аплодисментите за него бяха невероятни и чувам както сме застинали неподвижно той ми подава тона. А аз се чудя какво е това. После се сетих, че той, за да не забравя по време на аплауза къде трябва да вляза, ми изпява нотата. А в залата на балкона на бял транспарант с големи черни букви написано „Пласидо, Барселона, завинаги“. После си мислех – вместо да се наслади на успеха си, той мисли за мен. Това е нещо невероятно. С него съм пяла и „Самсон и Далила“ в Мадрид. След като свърши спектакълът, едната половина от публиката викаше Пласидо, другата половина викаше Далила. Правили сме и „Адриана Лекуврьор“ в Мюнхен и за този спектакъл получихме наградата на пресата. В едната сцена на срещата между Маурицио и Принцесата има една ария, която е две странички – толкова е красива „Anima o stanca”, а той я направи толкова невероятно. Аз знам, че той я пее не за моята героиня, а за Адриана, но от вълнение сълзите ми потекоха от красотата на пеенето му. Аз трябва да съм ядосана, но излязох от образа, толкова беше божествено. Как можеш да омърсиш толкова много подобен творец?

Пяла съм и с Карерас, и с Павароти. С Павароти имах интересен случай –  „Бал с маски“ в Метрополитен. В тази картина той си изпълнява арията, като я прави много технично. Аз бях толкова възхитена, че след аплодисментите, които, разбира се, бяха възторжени, настъпва пауза и аз се питам защо не започват. Дирижира Ливайн, и аз изведнъж се сещам, че е мой ред … Стори ми се, че е минала цяла вечност, толкова бях запленена от него.

С Карерас съм пяла „Кармен“ във Верона. Там се срещнахме за първи път. Беше много мил. Излизам на сцената и той ме посреща „Ma come sei bella!“. Дали за да ми даде кураж, но толкова мило ме посрещна „Колко си хубава“. После пак пяхме в „Кармен“ в Цюрих. От тримата той има най-красив глас, най-топъл. Казват, че не бил добър като артист. Но аз не мисля така. В последното действие той идва да се срещне с Кармен, която го чака пред коридата. Той пристъпва на колене. Виждам го и сега с физиономия на измъчен нещастник. Нещо, което опровергава всички други твърдения. Само това идване към Кармен, без дори да е запял, никога няма да забравя. Слава Богу, че имам такива спомени и че съм пяла с най-добрите.

Разказвате толкова хубави спомени. А разочарования имали ли сте? Толкова щастлива кариера казвате…

Щастлива, но когато излязох навън. Единствените негативни критики съм имала само тук. И то не бяха много справедливи. Спомням си, правихме Реквием в Швейцария, с филхармонията, с хоровата капела и тамошната преса ме отличи сред всички. Тук излезе критика все едно Реквиемът е с трима солисти без мецосопран, а Капелата и аз бяхме отличени. Спомням си като направихме „Кармен“ тук. Дирижираше Иван Маринов и музикално беше толкова добре изпипано всичко. Една критичка беше писала, че аз съм повече за бароков дворец, а не съм Кармен. Какво искаше да каже се чудя и до днес. А това е операта, която съм пяла най-много. В огромната зала „Берси“ в Париж пях с Владимир Атлантов. И за всичките си роли съм получавала само похвални критика. А ето тук казаха, че не съм подходяща за Кармен. И още нещо, което ме беше разтърсило. Прибирам се с голямата награда от Тулуза. Добре че нямаше българин в журито. Оттук ме пуснаха много трудно и дори Бръмбаров казал „Вие я пускате, но награда не очаквайте“. А аз взех голямата награда. След година трябваше да се провежда нашият конкурс за млади оперни певци. Носители на голяма и първа награда от световни големи конкурси имат право да се явят направо на втори тур. И започна едно издевателство да се явявам на вътрешните пресявания, което аз категорично отказах. След като видяха, че няма да се съглася, ми разрешиха. Малко преди началото ми се обадиха и казаха, че не мога да се явя, защото не съм работила с Маестрото – с Бръмбаров. И не ме пуснаха. Ето това е разочарование и голяма обида. След конкурса в Тулуза дадох на един критик всичко, което имах с отзиви от пресата във Франция за конкурса, а у нас излезе само едно съобщение, че съм получила тази награда. И аз го питам „Затова ли Ви дадох отзивите“, а той ми отговори „Вие какво си въобразявате, че ако се явите тук ще вземете някаква награда!?“

Но ето, обидата, че не сте нечий човек, не е смалила борбения ви дух.

Сигурно, въпреки че аз като характер съм мек човек. Но в професията съм безкомпромисна. И с учениците си съм безкомпромисна. В живота съм правила много компромиси. Но в работата не. Затова и чувствам удовлетворение от това, което съм постигнала, и като певица, и като педагог сега, защото по света ходят мои ученици.

Говорихме много за операта, да ми кажете за кантатно-ораториалната музика и за рециталите. Много камерна музика сте изпълнили.

Да. Работех много със Светла Протич. Имахме два рецитала в Миланската Скала, в Брюксел, в Париж, във Флоренция и на други места.

Искаха много да пея арии в Милано. А след това писаха „Добре, че не се изкуши да пее арии“, защото публиката това искаше, тъй като ме познаваше от оперните ми образи. Мусоргски, Рахманинов, Чайковски беше първият рецитал, а вторият Рихард Щраус, Йоханес Брамс, Хуго  Волф. Но руската програма беше много силна и много добре приета. Те не разбираха текста, но музиката ги завладя. Бях много щастлива. Тогава певците се възприемаха по друг начин. Сега и публиката стана малко всеядна.

Чувствахте ли се звезда?

Не. Но когато сме били заедно, всеки иска да се изяви най-добре и всеки беше на мястото си. Така ставахме ансамбъл. Винаги съм пяла с много добри певци. Тогава става спектакъл. Иначе, когато само ти си блестящ, няма този ефект. Става една кръпка. Може да е златна, платинена, но е кръпка.

Записите ви не са много за жалост. Слушате ли ги?

Не, аз и тогава не ги слушах, защото никога не съм се харесвала.

Защо всички певци така казват?

Не знам. Баща ми много обичаше да слуша мои записи, но аз не. Дори когато предават нещо с мен, не ми е приятно. В Пловдив бяха организирали среща с публиката и пуснаха една картина от „Кавалерът на розата“ и се гледах, ща не ща. И открих, че първо съм била хубава и после съм пяла много хубаво. Та разбрах, че съм била добра и като певица.

Значи е бил прав Карерас.

Да, да (смее се). А Октавиан е една много трудна партия. Сега, като работя някои сцени с учениците си, виждам колко е тежко. А постановката беше много хубава.

От Рихард Щраус освен песни и Октавиан съм пяла и Иродиада от „Саломе“ във Виенската опера. Но тя е по-малка роля. И в „Арабела“.

Все най-известните заглавия са в листата ви. Нещо по-неизвестно?

Много малко. В Скалата правихме една опера на Лучано Берио „Истинската история“. Една много модерна и като музика, и като постановка. На премиерата едни викаха браво, други свиркаха. Спомням си една възрастна, мъничка женичка, с една шапчица, дойде точно зад диригента. Ние сме излезе да се покланяме, а тя си сложи ръцете пред устата и се провикна “Vergognatevi“ – „Засрамете се“. И сега ме напушва смях. Това беше най-модерната опера, в която съм пяла.

А белкантото?

„Пепеляшка“ на Росини. Но ми беше много трудно. След арията на края се чувствах изцедена. Аз нямам тази подвижност на гласа, необходима за неговите роли. Спомням си, като започнах да я правя, беше едно ужасно виене (смее се) и постепенно я направих. Но повече не.

От Доницети направих „Фаворитката“ и то на френски. Пях я в Гент и Брюксел. Това е хубава партия за мен.

Работили сте с Никола Жоел. Тогава кое беше водещото – певецът, диригентът, режисьорът?

За щастие това беше един синхрон между режисьор, диригент, певец. Никога не са ме карали да пея с гръб към публиката, да правя неща, които са трудни като движение. Били сме заедно. И оркестърът, когато те усещат, че на сцената имат певец, който прави музика, и те правят музика.

В кой театър сте се чувствали най-добре.

Може би в Тулуза и в Париж. И в Скалата, която ми е най-близка, защото след това започна голямата ми кариера. Тогавашният артистичен директор ме чул в Перуджа – във „Весталката“ и в „Олимпия“ на Спонтини и ме покани в Скалата. Дирижираше Джанандреа Гавацени, а оркестърът беше на „Санта Чечилия“. По време на репетициите чувам, че другите пеят на френски, а аз съм ги учила на италиански и мислех, че те имат реплики на френски. Оказа се, че импресариото не беше ме предупредил да пея оригинала. Притеснението ми беше ужасно. Имах два дена да обърна текста, плюс промени и в партитурата. Успях да се справя, но това беше най-големият кошмар в моята кариера. Имах и още един стрес – „Самсон и Далила“ в Клуж, където трябваше да изляза за първи път в тази роля. Там имаше две опери – унгарска и румънска. В едната пях „Кармен“, в другата „Самсон и Далила“. Бях толкова смутена. Бях с едни обувки на танкове. Нямах никаква репетиция с оркестър и трябваше да изляза направо на спектакъла. Те си мислеха, че съм пяла Далила и друг път. Първата реплика е „je viens сelebrer la victoire“. После диригентът ми каза „Синьора, никога не можех да си представя, че не сте пели тази роля. И казах на концертмайстора – всеки момент госпожа Милчева ще падне и няма да има спектакъл. Сигурно съм била много притеснена и нещастна.

Това са инфарктни ситуации. Къде е най-любвеобилната публика?

Навсякъде. Когато те харесат. Още повече, както казах, имах шанса да пея с най-добрите певци, с великолепни диригенти, в изключителни постановки. Най-дълги аплодисменти сме имали с Доминго във Виена в „Кармен“. Толкова много пъти се пускаше и вдигаше завесата. Накрая пуснаха желязната завеса и ние излязохме с него отстрани, за да си вземем довиждане с публиката. Никога друг път не ми се е случвало. То беше исторически спектакъл.

Александрина Милчева е родена в Смядово в семейство на свещеник. Гимназия завършва в Шумен, като пее и в детския хор. През 1966 г. печели международния певчески конкурс в Тулуза. От 1968 г. е солистка на Софийската опера. От 1976 е поканена да се присъедини към солистите на Виенската държавна опера.

От 1992 г. ръководи Академията на Борис Христов в Рим.

През 2014 е председател на журито на конкурса за млади оперни певци „Борис Христов“ в София. След това – през 2018, председателства журито на конкурса за камерно пеене „Проф. Панчо Владигеров“ в Шумен, а през 2019 е в журито на конкурса за млади оперни певци „Гена Димитрова“ в Плевен.

През 1994 г. основава международната оперна академия „Сакра“, където преподава на млади оперни певци. Целите на академията са техническо и вокално усъвършенстване на оперни певци, както и обучението на млади вокални таланти. През годините Международната оперна академия „Сакра” обучи оперни певци и млади таланти от различни държави, между които България, Русия, Гърция, Чехия, Германия, Швейцария, Франция, САЩ, Италия, Япония, Бразилия, и много други. Сред учениците й саТаня Баунтгардне, Цветелина Малзжанска, Йорданка Дерилова, Камен Чанев, Виолета Радомирска, Евгения Ралчева, Алек Аведисян.

През 1998 получава орден „Стара планина“.

„Чувствам се спокойна. Нищо не дължа на никого. Това, което съм – благодаря на майка си и баща си… Господ ме е помазал, че ми е дал някакъв талант, аз не съм злоупотребила с това, напротив съм го доразвила, за да Му благодаря по някакъв начин” – казва Александрина Милчева.

Роли:

Александър Бородин – Кончаковна от „Княз Игора“;

Амилкаре Понкиели – „Джоконда“;

Антонин Дворжак – Реквием, „Дяволът и Кача“

Бенджамен Бритън – Нанси от „Алберт Херинг“;

Веселин Стоянов – „Саламбо“;

Винченцо Белини – Адалджиза от „Норма“;

Волфганг Амадеус Моцарт – Дорабела от „Така правят всички жени“, Керубино от „Сватбата на Фигаро“;

Гаетано Доницети – Леонора от „Фаворитката“;

Георг Фридрих Хендел – „Месия“;

Георги Минчев – „Старобългарски хроники“;

Джакомо Пучини – Сузуки от „Мадам Бътерфлай“;

Джоакино Росини – Анджелина от „Пепеляшка“;

Джузепе Верди – Реквием, Амнерис от „Аида“, Азучена от „Трубадур“, Мисис Куикли от „Фалстаф“;

Жорж Бизе – Кармен;

Жюл Масне – Шарлота от „Вертер“;

Йозеф Хайдн – Меса посветена на Св. Св. Кирил и Методий в до мажор, (K I:2), MH 13;

Камий Сен-Санс – Далила от „Самсон и Далила“;

Кристоф Вилибалд Глук – Лизинга от „Китайците“;

Луиджи Керубини – Нерис от „Медея“;

Луиджи Ноно – „Истинската история“;

Любомир Пипков – Ефросина от „Момчил“;

Модест Мусоргски – Марфа от „Хованщина“, Марина Мнишек от „Борис Годунов“;

Николай Римски-Корсаков – Надежда от „Болярката Вера Шелога“, „Снижанка“;

Пьотр Илич Чайковски – Олга от „Евгений Онегин“, Полина и Миловзор от „Дама Пика“;

Рихард Щраус – „Кавалерът на розата“, Иродиада от „Саломе“, „Арабела“;

Руджеро Леонкамало – Мюзета от „Бохеми“;

Сергей Прокофиев – „Александър Невски“, „Любовта към трите портокала“;

Франческо Чилеа – Принцеса Ди Буйон от „Адриана Лекуврьор“;

Рецитали със Светла Протич, Атанас Атанасов и Виктор Чучков – песни от Модест Мусоргски, Пьотр Илич Чайковски, Сергай Рахманинов, Антонин Дворжак, Йоханес Брамс, Роберт Шуман, Рихард Щраус.

Александрина Милчева (27.11.1934), оперна певица, мецосопран